Джули Джеймс
Любовни престрелки (20)

Глава двадесета

Щеше да живее заедно с Джак.

Камерън осъзна какво означава това на практика, докато пътуваха с колата към апартамента на Джак. Беше помолил Уилкинс да ги остави там, за да вземе колата си и „някои неща“. Малко след като се отдалечиха от сградата на ФБР, той се отпусна на кожената седалка и я попита дали има въпроси.

Тя с безразличие отговори, че в момента не се сеща за нищо. Това съвсем не бе вярно.

Камерън имаше много въпроси. Къде точно Джак планира да спи? Ще може ли да ходи на работа през деня? Очаква ли се от нея да готви, докато той е в къщата? (Най-сигурният начин да убие и двама им.) Ще правят ли обикновените, ежедневни неща заедно? Ще гледат ли телевизия заедно през нощта? (Наистина трябваше да изтрие онези епизоди на „Мъж за милиони“.) И къде точно ще спи Джак? Този конкретен въпрос заемаше толкова голям процент от нейните разсъждения, че си струваше да го повтори. Ще може ли изобщо някога да я оставя сама, докато той например си взема душ? Или с оглед на нейната безопасност би било по-добре за нея да се присъедини към подобни негови занимания…

— Ще ми трябват само няколко минути — каза Джак, когато се качиха в асансьора на път към таванското помещение на четвъртия етаж. Той я погледна. — Добре ли си? Изглеждаш ми малко отнесена.

— Все още си мисля за всичко, което се случи днес — каза Камерън, надявайки се, че няма да експлодира точно в асансьора при мисълта да го види гол под душа.

Когато пристигнаха на четвъртия етаж, Джак я поведе към апартамента в края на коридора. Покани я да влезе.

Не знаеше какво да очаква от къщата на агент Пелъс. Може би нещо строго, сиво и спартанско, с малко мебели. Но когато мина през вратата, видя нещо съвсем различно. Стените бяха от неизмазани тухли, а таванът — скосен. В съответствие с разположението на таванското помещение основното ниво беше отворено, като всекидневната преминаваше в модерна кухня и малък офис в края на коридора. Имаше и втори етаж, до който се стигаше с вътрешна стълба, водеща и към малка тераса. Следваха двойни врати от матирано стъкло, през което тя успя да види спалнята.

С две думи, мястото бе много по-уютно, отколкото тя очакваше. Но не това я изненада най-много. Това, което наистина я впечатли, бяха многото книги.

Цялата стена в дневната беше изпълнена с книги — стотици книги, грижливо подредени на рафтове от тъмен махагон. Други стояха на по-нисък рафт под масичка за кафе.

— Олеле — каза Камерън и започна да ги разглежда, — имаш впечатляваща колекция. — Беше комбинация от всички жанрове, фантастика и проза, твърди и меки корици. — Явно обичаш да четеш.

Джак повдигна рамене.

— Запълвам свободното си време.

Камерън би се радвала да притежава толкова много книги. Всъщност планираше да преобразува част от третия етаж на къщата си в библиотека. Не че имаше време да чете толкова, колкото би искала — голяма част от свободното й време биваше запълнено от приказки с Колин и Ейми. Зачуди се дали Джак имаше приятели. Или някой по-близък човек. Изглеждаше ужасно… самотен.

Джак посочи към горния етаж.

— Отивам да взема нещата си. Искаш ли нещо за пиене?

— Не, благодаря. Добре съм.

Веднага след като Джак се качи горе, Камерън разгледа по-обстойно хола, търсейки нещо, което да й разкрие поне част от загадката, наречена Джак Пелъс. Имаше внушителен телевизор с плосък екран на стената срещу дивана. Разбира се, че ще има голям телевизор. Все пак беше мъж, макар и мистериозен. От книгите под масичката за кафе ставаше ясно, че е любител на черно-бялата фотография.

Няколко снимки в рамки на края на масата до дивана привлякоха вниманието й. Любопитна да ги види, Камерън тръгна към тях.

Първата очевидно беше снимана преди няколко години. Джак и три момчета на дипломирането им от Уест Пойнт, всички официално облечени в униформи — сиво палто, ръкавици, бял панталон и шапка.

Камерън взе снимката в ръцете си. Джак грееше със самонадеяна, широка усмивка. Беше прегърнал момчетата до него. Най-много я впечатли усмивката му — толкова открита и самоуверена. Толкова нетипична за човека, когото тя познаваше.

Погледна следващата черно-бяла снимка — жена на около двайсет години, която се смее, докато бута малко момченце в люлка. Имаше тъмни очи и права коса до раменете, изтеглена назад с лента за глава. Поразително приличаше на Джак.

— Сестра ми и племенникът.

Камерън трепна и се обърна. Джак стоеше пред нея със спортна чанта на пода близо до краката му. Нямаше никаква представа от колко време беше там.

Опита се да скрие любопитството си и върна снимката обратно на масата.

— Виждаш ли се често с тях?

— Не и докато бях в Небраска. Но се надяваме сега това да се промени — каза Джак и вдигна чантата. — Готова ли си?

Камерън чувстваше, че не може да се владее. Изпиваше го с поглед и си спомни нощта в „Имението“. Силните рамене и ръцете, които я притиснаха към вратата, стройните и мускулести бедра до нейните, стегнатите гърди и стомах, които тя нетърпелива започна да опипва с ръцете си. Силното желание в погледа му.

Сега той ще се спи в спалнята до нея. Може би щеше да бъде по-добре, ако я бяха оставили на милостта на убиеца.

 

 

Когато се върнаха в къщата на Камерън, първата работа на Джак беше да се увери, че вратите са ремонтирани, както бе наредил — ключалката на предната врата и френските врати към балкона на главната спалня. Агенцията беше изпратила екип по поддръжка и работниците бяха закачили вратата и почистили.

Камерън огледа направеното скептично.

— Това определено се вписва в по-смелите промени, които мислех да направя при следващия ремонт.

— Поне е сигурно. Ще се мислим за дизайна по-късно — каза Джак.

След това той се захвана с цялостна проверка на помещенията, за да е сигурен, че навсякъде е чисто. Това се оказа тежка и бавна работа, като се има предвид големината на къщата. — Била ли си омъжена? — попита той, когато отвори гардероба в една от стаите за гости.

— Не — отвърна тя, очевидно изненадана от въпроса.

Значи обяснението не е богат бивш мъж, помисли си Джак. Още една загадка, която бе решен да разкрие много скоро. Беше време да се настани. Избра си стаята, която се намираше най-близо до тази на Камерън — която, за щастие, за разлика от другите спални за гости беше обзаведена — и разопакова чантата си. Съблече пуловера си и го закачи в гардероба. Постави пистолета на нощното шкафче, а след това отвори едно от чекмеджетата на шкафа в ъгъла.

Вътре обаче имаше мъжка тениска. Джак рязко затвори чекмеджето и реши да си избере друго.

След което премина към следващата, четвърта точка от дневния ред за вечерта — да се грижи за Камерън.

Тя се справяше доста добре след инцидента, и се преструваше, че е добре, въпреки случилото се този следобед. Но той видя изтощение в очите й, докато пътуваха, долови нервност, докато коментираше закачените френски врати, и забеляза начина, по който тя за момент се поколеба, когато го последва нагоре по стълбите към втория етаж, без съмнение спомняйки си нападението на маскирания мъж.

Сигурно не беше яла от часове. Приготвянето на вечеря щеше да бъде добро начало на общия им престой в къщата. След като се спря за миг пред врата на спалнята й, за да е сигурен, че всичко е наред, Джак тръгна към кухнята на долния етаж. В чекмеджето намери меню от китайски ресторант, който се намираше само на няколко пресечки от къщата. Звучеше добре. Нямаше никаква представа какво обича Камерън, така че поръча един куп неща — голяма работа, щеше да го сложи на сметката на ФБР. От това, което намери в хладилника и фризера й, Джак разбра, че тя е още по-лош готвач и от него. Слава на този, който бе измислил поръчката на храна от вкъщи, защото мъж с неговия ръст не би могъл да оцелее повече от час с остатъците от замразена храна.

Беше прекарал пет вечери с четири други момчета в джунглата на Колумбия, когато работеше за специалните сили, и дори тогава порциите бяха по-големи от тези неща в хладилника.

След това отвори барчето за алкохолни напитки в трапезарията. Очевидно Камерън обичаше вино, и то червено, така че реши да играе на сигурно и избра Каберне. Независимо дали искаше да го признае, или не, Джак знаеше, че тя щеше да има нужда от помощ, за да заспи тази нощ. Когато чу шума от душа на горния етаж, той се промъкна в кухнята и сипа чаша вино. Няколко минути по-късно на вратата се звънна. След кратък момент на объркване, предизвикан от Джак, който претърси момчето за доставки, поиска личната му карта и се обади в ресторанта, за да потвърди информацията, всичко беше готово.

Джак сложи торбичките с храна на плота, грабна чашата за вино и тръгна по стълбите към горния етаж. Камерън беше оставила вратата на стаята леко отворена, както той я беше помолил. Почука.

— Влез — каза тя с тих глас.

Джак бутна вратата. Камерън стоеше пред гардероба си. Приближи се към нея.

— Мислех, че може да искаш чаша вино, за да ти помогне да…

Той спря по средата на изречението, тъй като остана потресен от това, което видя, след като Камерън се обърна. В очите й имаше сълзи.

Разбира се, той веднага се сети защо Камерън бе толкова разстроена. Убиецът се бе укривал именно в гардероба, чакайки своя час. Джак остави чашата с вино на пода и отиде при нея.

— Камерън… всичко е наред сега. Знаеш това, нали?

Тя премигна и една сълза се спусна по бузата й.

Сърцето му се сви от болка. Прегърна я и я притисна до себе си.

— Той никога повече няма да се приближи до теб, скъпа, обещавам ти. Никой никога няма да те бутне с пръст — прошепна й той.

Камерън опря бузата си върху гърдите му и отново погледна към гардероба. Можеше да се закълне, че я чу да подсмърча.

— Толкова красива рокля — каза тя най-накрая.

Джак я погледна. В предната част на гардероба висеше дълга, копринена тъмнорозова рокля. Нямаше идея защо Камерън плаче за роклята, но реши, че при дадените обстоятелства е най-добре просто да кима и да се съгласява с това, което тя казва. Може би убиецът я е намачкал или нещо такова.

— Да, много хубава рокля — каза той.

Камерън посочи с пръст към чифт сребърни обувки на висок ток. Бяха поставени непосредствено под роклята, сякаш някоя невидима жена вече ги беше обула.

— И обувките… — изхлипа тя и вдигна поглед към него. — Толкова добре щяха да се връзват с роклята, не мислиш ли?

Мдаа… Може би е най-добре да пропусне вечерята и направо да си ляга. Очевидно не беше в много добро настроение.

Джак се изкашля. Честно казано, Уилкинс повече го биваше в подобни ситуации.

— И сега… не искаш да носиш тези обувки, защото… убиецът може да ги е докоснал?

По дяволите, изобщо не знаеше какво говори. Та той беше мъж. Може би за жените обувките са толкова неприкосновени, колкото дамските чанти и моминските партита.

Камерън направи крачка назад и го погледна удивена.

— Моля? О, Джак, не се занасяй! Това е шаферска рокля. Разстроена съм, защото трябваше да я нося на сватбата на моята приятелка Ейми. Този уикенд в Мичиган. След целия хаос днес, напълно забравих. — Тя въздъхна. — Сега ще ми кажеш, че не мога да отида, нали?

Джак помисли за секунда.

— Къде точно в Мичиган?

— В един хотел в Травърс Сити. Когато беше дете, Ейми ходеше там на почивка със семейството си. Мечтала е за тази сватба в продължение на години, това означава много за нея — каза Камерън и насила се усмихна. — Изглежда, че в крайна сметка Колин ще трябва да влезе в ролята на главна шаферка. Ще бъде бесен.

Джак не се подведе от усмивката й. Беше невъзможно да не забележиш колко близка е тя с приятелите си.

Травърс Сити се намираше на няколкостотин мили от офиса им в Детройт, но вероятно Дейвис можеше да се обади тук-там и да уреди нещата. Всички дължаха по нещо на Дейвис.

— Мога да те заведа на сватбата — каза той.

— Наистина ли? Мислиш ли, че ще бъде безопасно?

— Ако успеем да изпратим няколко агенти от офиса ни в Детройт за подкрепа, да. Всъщност всичко се нарежда добре. Къщата ти е голяма и е трудно да се охранява. Смятах да инсталираме система за сигурност. Сега един от нашите технически екипи ще направи това през почивните дни и когато се върнем от сватбата, всичко ще е тип-топ.

Камерън въздъхна с облекчение, изненадана, но и успокоена.

— Супер! Благодаря ти! Оказа се по-лесно, отколкото си мислех.

Джак наклони главата си. Не можеше да реши дали е ядосан, или наистина впечатлен. Пъхна пръста си в спортния панталон, който бе облякла, и я дръпна към себе си.

— Изглежда, че си ме разчувствала с фалшиви сълзи, Камерън?

Тя го погледна предизвикателно, обидена от намека.

— Шегуваш ли се? Какво, искаш да кажеш, че в ден като днешния нямам право на няколко сълзи? Божеееееее…

Джак не каза нищо.

— Тази сватба е много важна за мен — дори не мога да повярвам, че се съмняваш в думите ми. Джак, сълзите са истински.

Той изчака още малко. В крайна сметка тя ще проговори. Жените винаги правят така.

Камерън пристъпи нервно от крак на крак.

— Добре, признавам, някои от сълзите бяха истински. — Тя го погледна раздразнено. — Голям си актьор.

— Знам. — Той се ухили.

Джак взе чашата вино от пода и й я подаде. Тя го последва надолу по стълбите и видя торбичките с храна на плота.

— Защо не седнеш, докато не оправя всичко? — предложи Джак. — Не искам да се преуморяваш в твоето състояние, твърде крехка си.

Камерън следеше всяко негово движение. Той извади белите картонени опаковки от торбичките и ги постави на плота пред нея. Тя го погледна учудено.

— Мисля, че вечерята вече е готова — каза Джак.

Камерън се изсмя.

— Леле, със сигурност би зашеметил всяко момиче — каза Камерън, хвана пръчиците и картонената кутия, които се намираха най-близо до нея, и очевидно не беше много притеснена от липсата на официалности.

Докато хапваха, първо обсъдиха разследването на смъртта на Менди Робърдс. После Камерън насочи разговора към трите години, които Джак беше прекарал в Небраска — тема, която съвсем доскоро беше тема табу за тях. Осъзнавайки потенциалните капани, Джак реши да разкаже за една от последните си задачи там — залавянето на банков обирджия, когото местните медии бяха нарекли „Бандита гъз“, заради навика му да оставя отпечатъци на задните си части върху всички прозорци в близост до банкоматите, които обираше.

Камерън се опита да сподави смеха си, докато изхвърляше празните картонени кутии в кошчето за боклук. Това обаче се оказа мисия невъзможна.

— Извинявай. Сигурна съм, че случаят е бил много важен. И как в крайна сметка успяхте да заловите престъпника? — попита тя и отново я напуши на смях. — Само не ми казвай, че сте подредили заподозрените един до друг и сте ги накарали да си свалят панталоните!

— Ха, ха — развесели се Джак и се приближи към нея, за да й помогне. — Не точно. Хванахме го, защото след като си намазал задника с вазелин, не избърсал ръцете си и оставил навсякъде пръстови отпечатъци. Веднага го засякохме — разполагахме с профила му, тъй като преди това беше лежал в затвора за обир на супермаркет.

— Ще ми се да съм била там по време на ареста, за да те видя в действие — каза Камерън, облегна се на плота и отпи глътка вино.

— Да, оказа се връхната точка в кариерата ми — отвърна Джак с безразличие и пъхна пластмасовите чинии с остатъците от храна в хладилника. Когато затвори вратата, видя, че Камерън го наблюдава. Изражението на лицето й внезапно бе станало много сериозно.

— Какво има? — попита той.

— Искам да ти кажа нещо — каза тя. — За това, което се случи преди три години… Не аз съм причината да бъдеш прехвърлен в Небраска.

Джак прокара пръстите на едната си ръка върху устните си, мислейки трескаво как точно е най-добре да реагира в този момент.

— Кажи ми всичко.