Джули Джеймс
Любовни престрелки (14)

Глава четиринадесета

— Цената е условна и подлежи на договаряне.

Докато ровеше в кухненския шкаф, Камерън се обърна и видя, че Джак стои на вратата. Отне й секунда, за да разбере какво се случва. После се усмихна.

— Съжалявам, не ми се сърди.

Тя дръпна тънкия си черен пуловер с дълбоко деколте, който кокетно завършваше с фльонга на талията й. Когато протегна ръката си, за да достигне чашите в шкафа, пуловерът се плъзна надолу по рамото й, излагайки на показ бельото, което носеше отдолу.

Джак не пророни нито дума, докато Камерън оправяше пуловера си. Той посочи с ръка рафта, който тя се опитваше да стигне.

— Имаш ли нужда от помощ?

Той се приближи и постави папката със снимките, които носеше, на плота.

— Ами, да, разбира се. Имаме нужда от повече чаши за вино. И очевидно е крайно време да започна да нося поне тринайсетсантиметрови токчета — засмя се тя и посочи с ръка. — Онези вляво. Изобщо не предполагах, че толкова много хора ще пият бяло вино.

— Колко искаш?

— Засега две.

Джак просто протегна ръката си, взе чашите от рафта и ги подаде на Камерън.

Тя ги пое, изненадана, че макар и само за няколко минути двамата бяха успели да проведат нормален разговор. Искрено се надяваше, че той няма да каже нищо за онази вечер.

— Често ли ти се случва да се натрисаш неканен на момински партита заедно с Уилкинс? — попита тя, докато наливаше вино в двете чаши. Ако се държеше нормално, може би той щеше да отговори със същото и така лесно щяха да забравят за странната случка на прага на дома й.

Джак се облегна на плота.

— Ако се придържаме към фактите, трябва да спомена, че Уилкинс роди гениалната идея да влезем в дома ти.

— Всъщност къде е Уилкинс? — попита Камерън.

— В хола, нападнат от дузина жени, които мислят, че е стриптийзьор. Реших, че е най-добре да се скрия тук.

— А казват, че мъжете никога не изоставят приятелите си в беда.

— Ако започне да крещи, ще пусна противопожарната аларма и ще го спася — каза Джак и взе в ръка папката със снимките. — Готова ли си да направим това? Не искам да те задържам, все пак си домакин на партито.

Камерън кимна и седна до него. Джак започна да подрежда снимките една до друга върху гранитния плот пред нея. След няколко секунди обаче той спря, обърна се и я изгледа изпитателно.

— Какво има? — попита тя.

— Колко алкохол изпи тази вечер? — каза той подозрително.

— Не достатъчно, за да бъде твой проблем.

Колко мило, намръщеният Джак се завърна. Почти беше започнал да й липсва.

— Попитах колко? — повтори Джак.

— Само чаша вино — отговори тя. — Не възнамерявах да разпознавам снимки на заподозрени в кухнята ми тази вечер.

— А онзи шот? — попита той.

— Какъв шот?

— Много добре знаеш кой шот. От играта с бельо — каза Джак и пристъпи от единия на другия си крак, сякаш се чувстваше неловко, че беше казал твърде много.

Камерън повдигна вежди.

— И какво точно знаете за тази игра, агент Пелъс? — попита тя, иронизирайки маниера му по време на разпити.

Джак се изсмя.

— Повече, отколкото бих искал да знам. Да се залавяме със снимките.

Той постави още три снимки пред нея, но спря и я погледна.

— Какво се случва с бельото след края на играта?

— Булката го пази за медения си месец.

— Виж ти — възкликна той и насочи отново вниманието си към снимките, които наброяваха около петнайсет. — Не бързай, разгледай всяка една внимателно. Може би това е човек, когото си видяла в асансьора. Или някой, с когото си се разминала във фоайето или в коридора. Ако успеем да установим, че някой от тези мъже е бил в хотела в нощта на убийството, това ще бъде огромен пробив за нас.

— Предполагам, че всички тези хора отричат да са били в Пенинсюла във въпросната нощ.

— По време на убийството, да — каза Джак и посочи две от снимките. — Тези двама мъже са едни от приближените на Ходжис: Алекс Драйскъл, шефът по сигурността, и Грант Ломбарт, личният му бодигард. И двамата твърдят, че са отишли в хотела на другата сутрин. Според показанията им Ходжис им се обадил, след като разпитът му при мен приключил.

Камерън фокусира вниманието си първо върху снимките на Драйскъл и Ломбарт, а след това разгледа останалите. Остави тестето обратно върху плота.

— Съжалявам. Никой не ми изглежда познат.

— През изминалата седмица не си ли спомни нещо друго за човека, когото видя онази нощ?

Камерън се замисли за момент. Като че ли действително имаше нещо, заровено някъде там, в паметта й… Но това си оставаше по-скоро смътно чувство, без каквато и да е визия.

— Не мога да се сетя за нищо друго. Всичко стана толкова бързо.

Джак прекара ръка през косата си и за кратко затвори очи. Жестът изведнъж го направи да изглежда толкова… нормално.

— Май си уморен — каза тя.

Той отвори очи. Погледът му бе по-мек от обикновено.

— Просто имах няколко доста дълги дни.

— Ето ви и вас!

Ейми влетя в кухнята.

— Камерън, каква е тази игра с бельо? Не си спомням да съм включвала нещо подобно в списъка с разрешени забавления.

— Обърни се към братовчедките си, идеята беше тяхна.

— Ти си главната шаферка, ти си се заклела, че поемаш отговорност.

Камерън се изсмя.

— Заклела?! Нали си даваш сметка, че съм на ръба на лудостта от всичко това?

— О, да, все едно аз не съм — каза Ейми и се обърна към Джак: — Агент Пелъс, много се радвам да се запознаем лично. Спомням си ви от времето, когато попаднахте в новините на цяла Америка, разбира се. Боже, какъв беше поводът? А, да, казахте на половината земно кълбо, че най-добрата ми приятелка си е завряла главата в задника.

Джак се обърна към Камерън.

— Явно си скрила всичките си приятели наоколо и си ги инструктирала да ме нападат от засада всеки път, когато се появя.

— Не, но това наистина е добра идея за следващия път. — Камерън обясни на Ейми: — Джак се запозна с Колин миналата неделя.

— О, сега разбирам. Кой се справя по-добре с ролята на ядосания приятел, който яростно защитава Камерън? Аз или Колин?

— И двамата започвате амбициозно, но завършвате безславно.

— По дяволите!

Макар и с крайчеца на окото си Камерън беше сигурна, че видя как Джак едва сподави усмивката си.

— Най-добре да потърся Уилкинс — каза той. — Ако разбере, че играта с бельо започва, никога няма да мога да го измъкна оттук. Камерън, благодаря ти за отделеното време. Няма нужда да ме изпращаш.

Ейми изчака Джак да излезе от кухнята.

— Направо не свали очи от теб, особено с този пуловер.

Камерън погледна настрани и видя, че пуловерът й отново се е свлякъл надолу по рамото. Дрехата бе изгубила формата си, след като опита да я пере на ръка, за да си спести химическото чистене.

— Дори веднъж не го видях да гледа към мен.

— Джак те погледна, когато ти говореше с мен — каза Ейми. — Между другото, агент Уилкинс предложи той и Джак да дойдат с нас в бара.

Камерън изведнъж се намръщи.

— Категорично не.

— Твърде късно е. Вече казах „да“.

— Защо, по дяволите, си се съгласила?

— Защото съм любопитна да разбера какво ще се случи с вас до края на вечерта. Стоях на стълбите, когато Джак се появи за първи път на вратата, и много добре видях начина, по който го погледна, Кам.

Камерън се хвана за главата — не можеше да повярва на ушите си. Наистина й идеше да вдигне ръце от всички.

— И как по-точно погледнах Джак?

Какъвто и да беше отговорът на Ейми, беше крайно време да предприеме спешни мерки, за да се предпази от този поглед.

Ейми се ухили.

— Нали си спомняш онази сцена от „Том и Джери“, в която Том е много гладен, защото не е ял в продължение на дни, и си представя, че Джери е шунка? Нещо подобно.

 

 

— Категорично не.

Джак беше на малката покрита веранда пред къщата на Камерън и спореше с Уилкинс. Партньори или не, все някъде трябваше да се тегли чертата. Никакви момински партита повече, никакви игри с бельо, никаква Камерън с черния й пуловер, сиво потниче и къса пола, която разкриваше щедро сексапилните й крака. Ако това продължеше още малко, рискуваше да забрави всички онези причини, поради които не я харесваше.

— Твърде късно е. Вече казах на Фелпс и Кеймин, че ние ще покриваме Камерън през следващите няколко часа — каза Уилкинс.

Джак погледна към улицата и видя колата на двамата полицаи паркирана пред къщата на Камерън.

— Все още са тук. Ще им кажа, че се връщаме към първоначалния план.

— Ходил ли си в „Имението“, Джак?

Джак се изсмя на въпроса.

— Нашата задача не е да обикаляме най-готините клубове в града. — Ще приема това за „не“ — каза Уилкинс. — Вече бях там. Откриха заведението само преди няколко месеца. Огромно е — цели три етажа. Първоначално е било внушителна къща, построена в края на века. Нали се сещаш, една от онези стари къщи с много стаи и коридори. И тайнствени местенца, особено сега, когато осветлението в клуба е доста оскъдно, за да се поддържа баровска атмосфера. Има десетки места, където човек може да се скрие. Клубът ще бъде претъпкан, а музиката — силна. Ще бъде много лесно човек като Камерън да се окаже в беда, ако правилните хора не се погрижат за нейната сигурност — каза Уилкинс и изражението му изведнъж стана много сериозно. — Камерън е и мой свидетел. Кеймин и Фелпс са свестни момчета, но това е задача, с която предпочитам да се справя сам. Ако нямаш нищо против, разбира се.

Джак не каза нищо.

— Май те хванах неподготвен с това предложение — ухили се Уилкинс, който отново бе станал предишният.

— Няма да стане кой знае какво. Колкото и шокиращо да ти звучи, дори и аз мога да сгреша веднъж на десет години.

В десет часа същата вечер Грант чакаше в колата си на адреса, който господин Блек му бе дал, в западната част на града. Там обаче той откри само един изоставен склад. След около пет минути Грант се сети, че същият склад беше показан във всички новинарски емисии преди три години — бойното поле, където се бе разиграла престрелката между Джак Пелъс и хората на Мартино. Ако слуховете бяха верни, това бе и мястото, където бандата на Мартино е измъчвала Пелъс в продължение на два дни. Грант започна да нервничи. Възможно ли беше някой да му е вързал тенекия? Той отхвърли тази мисъл. По-вероятно бе господин Блек да е избрал точно това място, за да му напомни какво се случва с тези, които предават Мартино. Не че Грант имаше такива намерения.

Вече беше убил една жена.

Той обаче не се притесняваше особено от този факт. По-скоро беше раздразнен от това, че за да оправи кашата, която бе оставил след себе си, трябваше да влезе в много сложни схеми. Беше прекрачил важна гранична линия — в работа си беше имал вземане-даване с много нелицеприятни типове, но да правиш бизнес с хората на Роберто Мартино, беше съвсем друга работа. За съжаление, оказа се, че това е необходимо зло, имайки предвид участието на ФБР в разследването на убийството. Беше убеден, че може да се справи с положението, ако единственият му враг беше чикагската полиция. Но се притесняваше от Джак Пелъс и това, което агентът на ФБР знаеше, каквото и да бе то.

Изобщо, не му беше приятно, че трябва да мисли за тези неща.

Грант чу, че по чакълестия път минава кола, обърна се и видя как един черен Мерцедес спря пред склада. Той излезе от неговата кола и се приближи.

Вратата на Мерцедеса се отвори и шофьорът слезе. На лицето на Грант се разля широка усмивка. Мартино наистина имал важни клечки сред приятелите си.

— Господин прокурор, каква ирония, че трябва да се срещнем при тези обстоятелства.

Сайлъс Бригс се огледа. Изглеждаше раздразнен и нервен. Мартино със сигурност го държи с нещо много изкъсо.

— Обикновено не правя нещата по този начин, Ломбарт — каза той.

Грант се облегна небрежно на Мерцедеса.

— И на мен ми е за първи път. Но сенаторът има нужда от вашата помощ и господин Блек ме увери, че може да ни бъдете от голяма полза.

— От какво има нужда сенаторът?

— От информация. ФБР крие нещо от нас и трябва да разберем какво е то.

Сайлъс се изсмя презрително.

— Значи Ходжис наистина е убил онова момиче, а? По дяволите, мислех си, че не е такъв човек. И на теб оставиха да почистиш мръсотията след него, така ли?

— Нещо такова.

Сайлъс изгледа внимателно Грант.

— Хм… или може би не е сенаторът. Може би ти си забъркал собствена каша, от която сега трябва да се измъкнеш.

Грант пристъпи една крачка към него.

— Може би не трябва да задавате толкова много въпроси. Може би вместо това просто трябва да ми кажете какво знаете за разследването на убийството на Менди Робърдс.

Сайлъс истински се постара да не изглежда нервен, но Грант видя паниката в очите му. Този човек нямаше капка смелост и достойнство. Честно казано, беше срам за институцията, в която работи. Едва ли Мартино се беше изръсил кой знае колко много, за да го подкупи.

— Разследването се пази в тайна — каза Сайлъс.

— Радвам се да го чуя. Сега ми спестете глупостите и ми кажете какво знае Пелъс.

Грант видя как по челото на Сайлъс избиха капчици пот.

— Казах ви, това е конфиденциална информация. Дори и аз не съм в течение.

— Защо ли не ви вярвам? — попита Грант. — Ще ми бъде крайно неприятно, ако се наложи да уведомя пресата, че прокурорът на Чикаго взема подкупи от един от най-големите мафиоти в страната.

По челото на Сайлъс изби още повече пот. Всъщност покрай бакенбардите му вече течеше цяла вадичка.

Грант килна главата си леко настрани. Ставаше интересно.

— Защо е това напрежение?

Сайлъс се изкашля.

— Има свидетел.

Грант усети как инстинктът му за самосъхранение се събуди.

Свидетел!

Той хвана Сайлъс за яката и почувства удовлетворение, когато прочете изненада и страх в очите му.

— Какво знае този свидетел? — изкрещя Грант и почти се изплю в лицето му.

— Не знам. Това е истината — заекваше Сайлъс. — Пелъс отговаря за нейната сигурност. Това е всичко, което знам. Кълна се.

Нейната. Значи е жена. Още една шибана жена. Грант нави крайчето на яката му около пръстите си.

— Как се казва?

Тъй като Сайлъс продължи да мълчи, Грант го дръпна още по-силно, за да му е ясно с кого си има работа.

— Отговори на въпроса!

Сайлъс преглътна.

— Камерън Линд.