Фридрих Незнански
Нощни вълци (9)

1.

Старши инспекторът от МУР Станислав Аленичев се яви в хотел „Балчуг“ самостоятелно, отделно от оперативно-следствената група.

По принцип това не беше нормално. Обикновено той строго се придържаше към писаните и неписани муровски норми за поведение и не си позволяваше особени волности. Но този ден му се случи нещо, което му попречи да се яви навреме на работа. Закъсня само четири минути. Групата замина без него и най-вероятно биха му възложили друга работа, но вбесеният Грязнов, който временно изпълняваше длъжността началник на МУР, го изпрати, без да размисля, след групата, като му заповяда да се добере дотам на собствен ход, та ако ще и с такси. Пари за този вид транспорт страшният полковник Грязнов естествено не му даде.

Стас хвана такси и потегли към „Балчуг“. Настроението му беше отвратително.

Всичко започна още от най-ранно утро. Макар че всъщност сутринта се разигра развръзката на една стара, точеща се от години драма, а всичко започна доста по-рано.

Стас наемаше стая в голяма комунална квартира, където, освен него, живееха още двама съседи. Портиерът Ахмет Галямин, як тридесетгодишен бик, и старият Григорий Маков, доста популярен някога киноактьор. Стас помнеше няколко негови роли във филми, които с успех се въртяха по кината в цялата страна в годините на неговото детство и юношество. Обикновено Григорий Маков играеше положителни герои, основно мъжествени съветски офицери.

Напоследък Маков практически не се снимаше, а той не умееше да прави нищо друго. И по никакъв друг начин не успяваше да изкара пари. Пенсията му беше мизерна и старият артист влачеше жалко съществование. Стас му помагаше с каквото може, но и той самият не получаваше много. Както се казва, бихме се радвали да помогнем, ама сами гладуваме… На Стас му беше обидно за известния артист и срамно за правителството, което не можеше да осигури на старите хора нормално битие в залеза на живота им.

Но най-много се вбесяваше Стас от поведението на съседа портиер, който при всеки удобен случай дразнеше бедния артист.

— И какво ти дадоха твоите роли? — издевателски питаше той. — Хляб с масло дадоха ли ти? Шампанско дадоха ли ти? Вече ми дължиш десет пенсии. Кога ще ми ги върнеш, а?

Маков мълчеше. Стас се опитваше да обуздае Ахмет, но той резонно възразяваше:

— Че какво? Като е да просиш от Ахмет парички, Ахмет добър, нали? А като си поиска дълга, Ахмет лош?! Къде е справедливостта, а?

И Стас млъкваше. Какво да кажеш на това?

— Ето ти говориш, че неправилно го упреквам, нали? — продължаваше своето Ахмет. — Я го попитай тоя Гришка: защо дъщеря му не праща пари? Защо забравя да прати парички. Виж, писма всяка седмица му пише. И по телефона звъни често. А щом звъни чак от Сибир, значи има много пари, нали? Тогава защо не праща? Мълчиш, Стас, нали…

— Това не е наша работа, Ахмет — опитваше се да му внуши Стас.

Но той още повече се зъбеше:

— Как да не е моя! Той, разбираш ли, взема пари от мен, а кой ще ги връща? А?

— Не му давай — казваше му Стас. — Защо му даваш, след като така ще го упрекваш?

— Да не давам? — учуди се Ахмет. — Че той какво ще плюска?

Всичките му фрази бяха с въпросителен знак накрая.

— Ами ако пукне? — не мирясваше Ахмет. — Ти ли ще го погребваш?

— Ахмет…

— Какво Ахмет? — не можеше да се успокои портиерът. — Какво Ахмет? А? Трийсет години съм все Ахмет! А той кой е — вече хиляда години неясно кой. Дали е артист или просяк, а?

Григорий Маков не издържаше да слуша тези разговори и когато започваха, се криеше в стаята си.

До днешната сутрин той винаги преживяваше в своята бърлога, изчакваше да се успокои Ахмет и да може да продължи своя мизерен, но все пак живот.

До днешната сутрин…

Рано сутринта Стас се събуди от силни удари. Някой разбиваше нечия врата. Стас скочи от леглото и изтича в коридора.

Ахмет рано беше почистил двора, тоест изпълнил задълженията си, и на връщане по навик погледнал в общата пощенска кутия на квартирата. Стас видя, че вестниците, кой знае защо, се търкалят на пода, а самият Ахмет яростно се опитва да влезе в заключената стая на Маков. Вратата трещеше под безмилостните му удари и всеки момент щеше да изхвърчи от пантите, а портиерът крещеше с всичка сила:

— Ей, ти! Излизай веднага! Негодник проклет! Излизай да ти разбия мутрата!

Стас известно време гледа шашнато разярения си съсед, после попита:

— Какво правиш?

Ахмет се обърна към него и зави:

— Стас! Кажи му да отвори сам, че направо ще му обърна хастара!

— Защо да ти отваря, щом заплашваш едва ли не да го убиеш? — логично отбеляза Стас. — Кой ще ти отвори, когато си в такова състояние?

— Чуй ме, Стас — каза портиерът, — така повече не може. Знаеш ли какво е забъркал тоя артист?

— Какво?

Ахмет размаха пред лицето на Стас няколко квитанции. Стас забеляза, че това бяха обикновени телефонни сметки за междуградски разговори.

— Ето! — крещеше Ахмет. — Виждаш ли? Разговарял! Един и същи код! Една минута разговор струва седем хиляди! Знаеш ли колко е наговорил? Повече от милион е наговорил! Направо ме е разорил, просяк ме направи!

— Защо теб? — учуди се Стас.

— А кой ще плаща, а? — застена Ахмет. — Той ли? Или ти? Ти имаш ли излишен милион? Имаш ли? Нямаш! А аз имам, ама не ми е излишен. А трябва да се плати. Аз не мога без телефон. Ти също не можеш. Кой ще плаща? Аз! Виж само колко е наговорил! А?

— Почакай! — Стас взе от ръката му квитанциите. — Може да е станала някаква грешка, случва се, ще се оправим.

— Каква грешка? — пак се разкрещя Ахмет. — Никаква грешка няма! Видях кода в телефонния указател. Това е Новосибирск! Той е звънял на дъщеря си. Всеки ден, че и по два пъти на ден.

Наистина на всички квитанции беше отбелязан един и същи код. Нямаше грешка.

— Е, и какво — каза Стас и му върна квитанциите. — Всичко става. Може да му се е наложило да се обади.

— Знам аз какво му се е наложило — не мирясваше Ахмет. — Той на тая кучка, дъщеря си, само едно може да каже: прати пари, да върна дълга на Ахмет, че съвсем ме измъчи. А тя ето какво му е показала! — Ахмет сви трите си пръста в кукиш и го размаха пред носа на Стас. — Разбра ли? Пука й за него! Ама аз какво да правя?

В това време вратата на стаята на Маков се отвори. На прага застана бледият артист, целият треперещ от ярост. Стас за първи път го виждаше такъв.

— Ти… — Той изгледа Ахмет с такива безумни очи, че оня се дръпна назад. — Веднага прекрати! Разбра ли? Да не си посмял да говориш за дъщеря ми! Ти на нокътя й не можеш да стъпиш!

— Тогава защо не вземеш пари от нея? Защо крънкаш от мен? А? Стас, виж го, обижда ме, а своята въртиопашка над другите слага! Аз…

Но той не можа да се доизкаже. Маков изведнъж пронизително закрещя и се хвърли обратно към стаята.

Ахмет веднага утихна и попита Стас:

— Какво му стана, а?

Стас не успя да отговори. На прага на стаята се появи с двуцевка в ръцете Маков. Той я насочи срещу Ахмет и проговори с треперещ глас:

— Ти… Веднага се извини. Веднага!

Ахмет застина със зяпнала уста.

Стас бавно се приближи до Маков.

— Григорий Романович — предпазливо каза той, — успокойте се. Ахмет нищо лошо не ви желае. Той се поразгорещи, но ще се извини, непременно ще се извини.

— Какво? — избухна Ахмет. — Аз да се извинявам пред тоя? Че съвсем да спра да се уважавам, така ли? Ако неговата въртиопашка беше тук, щях да й покажа каква кучка е. Щях да й…

Лудият вик на Маков не му даде да довърши:

— Млъкниии! — закрещя старецът и като насочи оръжието към Ахмет, стреля.

Стас успя да хване цевта, но двата куршума продупчиха тавана. Двойният изстрел изтрещя в комуналната квартира като гръм от ясно небе. Стас веднага измъкна оръжието от ръцете на Маков.

Ахмет се вкамени.

— Ти мен?… — потресено попита той Маков. — Мен искаше да убиеш, така ли?

И се хвърли срещу стареца. Стас не успя да го удържи. На два скока Ахмет преодоля разстоянието до вратата и през рамото на Аленичев нанесе удар с юмрук в челюстта на стареца. Главата на Маков отскочи назад и се удари силно в рамката на вратата. Старецът изхлипа и се свлече на пода.

Стас веднага се хвърли на помощ, но беше късно. Старият артист Маков бе мъртъв.

— Ти… — Стас изгледа Ахмет, който още не разбираше какво е сторил. — Разбираш ли какво направи?! Ти го уби!

— Той мъртъв ли е? — промърмори Ахмет, като се дърпаше от тялото. — Съвсем мъртъв, така ли? Аз ли съм го убил?

Лицето на Маков пред очите им придобиваше восъчен оттенък. Смъртта сякаш се беше изчакала за стария артист и сега веднага встъпи в правата си.

— Какво да правя, Стас? — питаше Ахмет. — Какво да правя сега?

— Иди на телефона — отвърна Стас. — Набери 02. Самопризнанието ще облекчи съдбата ти.

— Стас, ти нали видя — той стреля в мен. Той искаше да ме убие, а не аз него.

Стас кимна.

— Знам. Ако ти провърви, това ще бъде квалифицирано като убийство, извършено в афектирано състояние, или убийство при превишаване на пределите на допустимата самозащита.

Ахмет го изгледа със съмнение.

— Наистина ли?

Стас се изправи над тялото на Маков.

— Нямаш друг изход, Ахмет — отвърна той, като се стараеше да не издава вълнението си. — Викай милицията!

— Ти нали си от милицията!

— Аз работя в МУР — уморено му обясни Аленичев. — И съм свидетел на произшествието. Този случай е за местната милиция и прокуратура. Обади се, Ахмет, иначе аз ще го направя и тогава лошо ти се пише. Никога няма да можеш да докажеш, че си се защитавал. Разбра ли ме?

— Разбрах, разбрах, Стас — уплашено отговори Ахмет. — Веднага ще звънна.

Той вдигна слушалката, набра номера и направи признание пред оперативния дежурен за стореното.

Стас с жест му поиска слушалката и се представи:

— Старши инспектор от МУР Аленичев, аз съм съсед по квартира. Всичко, което каза този човек, е вярно. Моля ви да дойдете на местопроизшествието колкото се може по-скоро.

— МУР? — повтори въпросително събеседникът. — А защо тогава ни звъните?

— Аз съм свидетел — обясни му Стас. — Случаят е ваш териториално, така че още веднъж моля да побързате.

— А вие как се озовахте там? — продължаваше да го разпитва досадният събеседник на другия край на линията.

— Вече ви казах — тук живея! — едва сдържайки се, отговори Аленичев.

Той продиктува адреса и тресна слушалката. Чак сега усети колко е превъзбуден. Направо го тресеше.

— Стас… — плахо започна Ахмет, но той безмилостно го пресече:

— Млъкни! Достатъчно ги наговори тук! Защо ти трябваше така да унижаваш стареца? Защо оскърби дъщеря му? Ти очите й не си виждал! Какво изобщо знаеш за нея?

— Стас — мърмореше Ахмет. — Почакай, Стас… Недей, моля те. Всичко разбрах.

— Много добре, че разбираш — вече по-спокойно проговори Аленичев. — Сега те ще дойдат и ще им разкажеш всичко, както си беше.

Ахмет обречено кимна.

След това дойдоха следователите и служителите на милицията. Разпитаха и двамата. Стас търпеливо отговаряше на всички въпроси: добре знаеше, че от точността на неговите показания зависи съдбата на не съвсем лош човек. Макар и неволен убиец.

Когато най-после Аленичев се освободи и погледна часовника си, разбра, че закъснява за работа.

И хукна навън.