Фридрих Незнански
Нощни вълци (22)

1.

Олег Вержбицки излизаше от къщи рано сутрин, когато слънцето едва се показваше над хоризонта. Така беше винаги.

За широката публика, по-точно за онези, които се интересуваха от дейността на Олег и източниците му на доходи, той работеше на много престижно място. „Фонд за подпомагане на ветераните от спорта“ — така се наричаше учреждението, където Вержбицки заемаше, поста председател и съучредител.

Шофьорът му отвори вратата и Олег седна на задната седалка на „Мерцедес-600“. Когато беше в лошо настроение, винаги сядаше отзад.

Впрочем не можеше да се каже, че Олег Вержбицки, наглед съвсем преуспял човек, имаше днес, така да се каже, настроение под средното. Просто трябваше да обмисли нещо. На задната седалка обикновено мислеше по-добре.

А наистина имаше какво да обмисля. Това лакомо късче, около което напоследък се въртяха всичките мисли на Вержбицки, започна доста да му досажда. По-точно всичко, свързано с него.

Всъщност не беше и съвсем правилно да се нарича това, за което мислеше, „лакомо късче“. По-скоро това беше късище, даже цяла баница, пред което не би могъл да устои никой, който дори косвено има представа какво са парите.

Големите пари.

Делова Москва се беше размърдала, „авторитетите“ надигнаха глави, като се стараеха да надушат откъде духа вятърът. Всеки беше нащрек, за да може в нужния момент да се намеси, да нанесе съкрушителен удар и да се възползва, да овладее това, което така мило и невинно се наричаше „лакомо късче“.

Прекалено добро беше „късчето“. Твърде големи възможности откриваше пред оня, който овладее контролния пакет акции на компанията „Руски авиолинии“.

Вержбицки се усмихна. Голяма работа — авиокомпания. Колко ще спечелиш от тези въздушни превози? И какво общо имат тук ветераните от спорта?

Ветераните да вървят на майната си. Някои от тях безусловно ще си получат пенсийката. Иначе за какво е на тоя пост Вержбицки? Главното за него обаче не е фондът, а възможностите, които открива той. При това неограничени.

Колко струва един самолет? Милион долара, два, десет? А колко струва един самолет на хартия? Тоест самолет, който съществува само на хартия? Пак толкова.

Зад стъклата на колата пробягваха новостроящите се квартали — значи отдавна са зад „Садовое колцо“. Минаха още няколко километра и лъскавата кола потъна в един от московските жилищни район-спални. След като спря до един девететажен блок, мерцедесът наду клаксона.

Няколко минути по-късно от входа излезе попрегърбен слаб мъж на около четиридесет години. Наричаха го Владимир Степанов.

Той бързо пресече алеята от входа до колата и ловко се шмугна на задната седалка до Олег. Колата веднага потегли, ловко обърна почти на място и се насочи към центъра на града.

Степанов не се решаваше да започне пръв разговора, а Вержбицки кой знае защо мълчеше. След известно време Степанов започна да проявява признаци на безпокойство. Олег забеляза това…

Той натисна копчето и в купето се вдигна преградното стъкло, което им даваше възможност да разговарят, без да се страхуват, че ще ги чуе шофьорът.

— И така — започна Олег. — Вие, естествено, разбирате, че не ми е в привичките да се отбивам за когото и да е било и да го возя като такси?

Степанов пресекливо въздъхна:

— Да, естествено. Разбирам.

Олег продължи:

— И щом сега го правя, значи ви предстои нещо от изключителна важност.

— Разбирам.

— Тогава да се договорим за някои детайли. Така съм засекретил тая работа, че дори не си водя телохранители.

— Виждам.

— Шофьорът нищо не чува зад стъклото. Следователно за операцията, която предстои да изпълните, ще знаем само вие и аз.

Степанов премълча. Това никак не му харесваше. Твърде голяма вероятност имаше веднага след изпълнението на операцията да ликвидират и него. Един човек винаги е за предпочитане пред двама, когато става дума за важни тайни.

Олег знаеше за какво мисли той.

— Искам да ви дам някои гаранции. Тук — той му подаде пакет, стегнат с ластиче — са новите ви документи и петдесет хиляди долара. Плащам ви предварително и както виждате — цялата сума. Никой не прави така, разбира се, но, първо — искам работата да бъде свършена чисто и бързо и, второ — тъй като никой, освен вас не може да го направи, искам да ви дам гаранциите, които заслужавате.

Степанов притвори очи и се облегна на седалката. Дългите разсъждения на Вержбицки го уморяваха. Той беше свикнал на по-прости и конкретни разговори, когато поръчителят ясно и разбрано и главното — лаконично му обясняваше същността на задачата. А той я изпълнява. Останалото е лирика.

Ако се съди по това какви поклони му правеше този очевидно могъщ човек, делото, което е замислил, видимо е гнусно. Освен това явно се кани да очисти и него, Степанов. Всичките тия пакети и обещания не могат да го излъжат. Виждал е достатъчно такива типове, за да им вярва… Добре, да чуем какво още ще каже. А засега се прави на глупак. Колкото по-просто се държиш с тия господа, толкова по-добре.

Вержбицки в това време продължаваше да говори:

— Какво знаете за фирма „Ню Мос“?

Степанов отвори очи:

— В хотел „Русия“, нали?

Олег кимна:

— Правилно. Какво още ви е известно?

Изведнъж на Степанов му писна от всичко това. Той си знаеше цената, смяташе се за специалист от най-висока класа. И изведнъж изгледа Вержбицки с такъв поглед, от който на оня му стана за миг, меко казано, неуютно.

— Вижте какво, драги ми господине — каза неочаквано Степанов с добре школувания си глас. — Не ми устройвайте тук изпити. Ако искате всичко да бъде тип-топ, кажете какво се иска от мен.

Степанов разбираше, че случаят, с който се е захванал, е особен и няма смисъл повече да се прави на глупак. Стана му съвсем ясно, че вижда този Вержбицки за пръв и последен път в живота си. Ако този поръчител наистина не предприеме нищо срещу него, след като Степанов си свърши работата, то никога повече няма да си има работа с него. Покритото мляко котки не го лочат. Но най-вероятно тоя тип ще заповяда на своите хора да го ликвидират.

Ясно е, че те нямат неговата квалификация, но ако го подгонят от всички страни, ще му дойде нагорно. И тогава не би могъл да гарантира, че всичко ще се размине благополучно. Той и в много по-добри ситуации не гарантираше това.

Затова ще говори с тоя „авторитет“, както смята за нужно.

— Знам, че това, което смятате за доказателство за вашето благоразположение към мен — каза Степанов, — ей тоя пакет, е просто фикция. Не ви вярвам, но явно ще се наложи да изпълня това, което искате. Нямам друг изход. За мое съжаление, честно казано. Ако откажа, ще намерите начин да ме очистите. Ако направя каквото искате, има, макар и слаба надежда да ме оставите на мира.

— Доста по-голяма, отколкото ви се струва — забеляза Олег. — Не се каня да организирам хайка за вас.

Степанов премълча. Какво да говори? И без това каза твърде много. Сериозните хора си мълчат или поне не казват онова, което той наговори на тоя фукльо. Да, език мой — враг мой.

Майната им. И на тоя, и на другите, и на всички наред.

Писна му. Боже, как му беше омръзнало! Защо не си вкара една доза, преди да излезе? Всичко му писна. И тези скокове в настроението също. Дяволите да те вземат, копеле! Карай нататък.

— Какво знаете за Портнов? — попита го Вержбицки. — Президентът на „Ню Мос“.

— Знам го — отговори Степанов. — Адвоката.

— Той адвокат ли е? — учудено го изгледа Вержбицки. — Не знаех.

— Адвоката — усмихна се Степанов. — Образованието му е юридическо, но не се е затруднявал да спазва законите. По образование — юрист, а по призвание — бандит. Две присъди, бандата „Нощните вълци“ — чували ли сте?

— Не — призна си Олег. — Но защо и сега е адвокат?

Степанов обясни:

— Доста жалби е съчинил в лагера. Не само от свое име, но и от името на тия „авторитети“, които са имали нужда. И трябва да се признае, че добре го е правил. Успявал да им издейства намаляване на присъдите като истински адвокат. Сега ясно ли е?

— Долу-горе — кимна Олег.

— Затова и там са го коронясали.

— Коронясали?

— Станал е вор в законе. Официално признат бос.

— Ясно — каза Вержбицки. — Да, вие наистина сте голям специалист в работата си. Във всеки случай знаете за тоя Портнов повече, отколкото очаквах. Поне повече от мен.

— Накратко — каза Степанов. — Мишената е Портнов, така ли?

— Не съвсем — поклати глава Вержбицки. — Разбира се, Портнов трябва да бъде унищожен. Но ме интересуват и неговите колеги. По-точно най-близките му помощници, заместниците му. Познавате ли ги?

— С тия съм по-зле — отговори Степанов. — Разкажете ми за тях.

— Макс Кей, познат и като Максим Кисерман — веднага започна Вержбицки. — Бивш наш, руснак. Сега е американски гражданин.

— По-нататък.

— Алекс Шер, също познат като Алексей Шерман. Също от бившите наши. Има и още един. Не е заместник, а помощник. Но знае много и държи голяма власт в ръцете си.

— Това ли е всичко?

— Малко ли ви е? — подсмихна се Олег. — Трудността на задачата се състои в това, да съберете тия хора на едно място и да ги ликвидирате с един удар. Поотделно няма да успеете да ги очистите — дори вие.

— Разбрано. Значи трябва да ги събера на едно място? — язвително попита Степанов. — Мислите ли, че ще ме послушат?

— Престанете — намръщи се Вержбицки. — Не знам как ще го направите, но имате само една седмица.

— Толкова много — измърмори Степанов. — Цяла седмица!

Тонът му не се хареса на Вержбицки.

— Нещо не ми приличате много на професионалист. Прекалено се шегувате. И немотивирано при това.

— Имам си своите мотиви — отговори Степанов. — Но и сам прекрасно знаете, че освен мен никой няма да го направи. Или сте размислили?

Вержбицки мълча около минута, после се наведе и натисна копчето. Разделителното стъкло бавно се спусна.

— Обратно — заповяда Вержбицки.

Шофьорът кимна и започна да се подготвя да завие. След малко колата се носеше по обратния път.

Това ми е последната операция, мислеше си Степанов. Край. Време е да вдигам гълъбите. Рано или късно те ще ме очистят. Или сегашните ми колеги, или бившите. Време е да се омитам от бойното поле. Писна ми от войни, искам да се чувствам абсолютно спокоен. Абсолютно. Пари имам. Ще се оженя. Това също е вариант. Само че за кого? Край мен не остана никой.

Пустота.

Вержбицки също си мислеше.

Не бива да го оставя жив. Просто е обречен тоя Степанов, но, разбира се, след като си свърши работата. Но…

Странно, мислеше Олег. Нещо не ми се иска да бъде убит, би могъл пак да ми потрябва. Ако го направя мой човек, ако го накарам да работи за мен… Проблемът е, че той е вълк единак. Така поне говорят, че се определял сам. И моята служба за сигурност го потвърждава. Жалко.

Те се приближиха към блока на Степанов.

— Всичко хубаво — взе си довиждане Вержбицки. — Ще поддържаме връзка по същия начин.

Степанов излезе от мерцедеса, но при последните думи задържа вратата и каза насмешливо:

— Връзка? Каква връзка? Когато работата бъде свършена, вие ще чуете. Или трябва лично да ви докладвам?

Вержбицки мислено се наруга.

— Това е за всеки случай — обясни той. — Малко ли неща могат да се объркат.

Думите му не се харесаха на Степанов.

— Нищо няма да се обърка. И запомнете: с вас се виждаме за пръв и последен път.

Вержбицки хвърли бърз поглед към шофьора. Той седеше неподвижно и гледаше право пред себе си. Не човек, а паметник.

— Прав сте — каза Олег. — Сбогом.

Степанов хлопна вратата на колата и…

В същия миг мощна експлозия разтърси околността. Мерцедесът се взриви като бомба, като освети всичко наоколо с кърваво зарево. Стъклата по фасадата на блока се пръснаха от взривната вълна. От мерцедеса, шофьора и Вержбицки, а също и от Степанов останаха само безформени късчета, които после с огромни усилия събираха от околните дървета и от стените на сградата. По тези останки криминолозите трябваше да идентифицират загиналите.

Отначало в двора на блока цареше пълна тишина, която сякаш звънтеше в ушите на свидетелите недалеч от местопрестъплението. А после — после такъв вик на ужас огласи двора, какъвто би могъл да прозвучи само при внезапния край на света.

Имаше и други жертви. Край входа, където се взриви мерцедесът, трима пияници си деляха бутилка водка, приседнали с гръб до стената.

Това беше последната бутилка в живота им.