Фридрих Незнански
Нощни вълци (5)

5

Феликс Портнов внимателно огледа помощниците си.

Високият слабоват Алекс Шер, известен и като Алексей Шерман, и Макс Кей, същият Максим Кисерман, мъж с внушително шкембенце, заедно с него решаваха сега най-важния си проблем: как да „заработят“ за компанията на Портнов поредните милиони долари.

Този път милионите трябваше да бъдат пет и половина. По-точно пет милиона и шестстотин хиляди американски долара.

Сумата си заслужаваше всички здраво да се понапънат.

Феликс Портнов беше гражданин на Съединените американски щати. Днес почти никого не интересуваше, че този човек с прякора Адвоката е излежавал присъда в лагер край Воркута.

Честно казано, Феликс Портнов никога не беше изпитвал кой знае каква нужда от пари. Нито в детството си — майка му работеше в системата на съветската търговия, а баща му в Държавна сигурност (затова и го нарекоха Феликс, в чест на Дзерджински), — нито в младежките си години, когато в горните класове той сполучливо въртеше далавери с валута, нито в по-зрялата му възраст, когато, след като завърши юридическия факултет на Московския държавен университет, постъпи на работа в УБХСС.

„Ако незнанието на законите не освобождава от отговорност, то познаването им може значително да ти облекчи живота“ — това шеговито изречение на един доцент по наказателно право стана жизнено кредо на Портнов още в студентските години.

Управлението за борба с разхищаването на социалистическата собственост (УБХСС) беше сериозно учреждение. Именно работата тук стана отправна точка за пътя, който си избра Портнов.

Той започна като непримирим борец с крадците на народното имане и много бързо се изкачи по служебната стълбица. На двадесет и пет години вече беше старши инспектор, капитан от милицията. Имаше добро име пред началството и възлагаха на него големи надежди.

Неведнъж се опитваха да го подкупят, но той твърдо пазеше имиджа си на неподкупен. Впрочем и това беше планирано. Портнов както никой друг имаше точна представа какво ще му се случи, ако, не дай бог, някой от своите или чуждите от сродните ведомства го спипа. Прекалено много зложелатели мечтаеха кога най-после тоя натегач Портнов ще се препъне. И тогава изобщо нямаше да липсват мераклии да го наритат. Твърде много колеги му завиждаха и прекалено много търгаши и „сенчести“ бизнесмени жадуваха да видят краха му.

Пък и какво е рушветът? Ако някой бизнесмен от сенчестата икономика е направил милион — то колко може да предложи на Портнов като компенсация, та да го остави на мира? Пет, хайде да са десет хиляди. Това, разбира се, са огромни пари за един инспектор, който получава двеста, най-много триста рубли. Но не и за Портнов. За някого десет хиляди са големи пари, но за него са джобни.

И най-главното. Щом вземеш подкуп, веднага ставаш задължен на онзи, който ти го дава, започваш да зависиш от него. А за Портнов най-важното беше усещането за независимост. Независимост от всички!

Той търпеливо чакаше своя час. Умението да чака никога не го беше подвеждало.

Докато изпълняваше старателно задълженията си, той не пропускаше да се вглежда внимателно в хората, с които работеше. От цялото си обкръжение набеляза двама: старши лейтенант Андрей Сивунов от своя отдел в УБХСС и шофьора Ваня Матюхин. Той ги наблюдава няколко месеца, постепенно се сближи с тях и започна внимателно да ги подготвя за работата, която им беше определил. Когато дойдеше времето, Портнов не се съмняваше, че двамата с готовност ще се съгласят.

И той не се излъга. И Андрей, и Ваня бяха достатъчно подготвени, за да приемат без колебание предложението, което им направи висшестоящият другар. Нещо повече, те се заловиха възторжено за идеята на Портнов.

Дотогава Феликс си беше спечелил голям авторитет и сред колегите, и сред хищниците, с които водеше безпощадна война.

Всичко беше готово. И Портнов, след като организира престъпната си група, започна тъмните си дела практически без нито една грешка.

Първи пострада от неговата банда някой си Ян Абрамович Левинсон. Той беше стар предприемач, известен сред московския елит, който живееше скромно, но тази скромност бе принудителна, както успя да изясни Портнов. Предприемачът Левинсон просто не можеше да си позволи да живее в комфорт и разкош — веднага щяха да го набутат в пандиза. Той, разбира се, криеше колко има, но за Портнов това не беше тайна.

Бандитите не закачаха Левинсон. Да го оберат би било равносилно на самоубийство за тях и всички престъпници го знаеха. Но Портнов имаше собствено мнение по въпроса.

Колегите на Феликс неведнъж бяха проверявали далаверите на Левинсон и всеки път опитният предприемач успяваше да се измъкне сух от водата. Портнов, естествено, се досещаше за причините на тази ловкост. Ако искаше, Феликс би могъл да спипа колегите с рушвета в джоба, дори знаеше сумите, с които Левинсон се откупуваше, но това не му беше нужно.

Трябваше му самият приказно богат предприемач.

Това се случи през една зимна нощ на хиляда деветстотин и седемдесета година. Портнов, Сивунов и Матюхин паркираха край дома на Левинсон, когато там вече бяха угаснали всички прозорци. Ваня остана в колата, а Феликс и Андрей влязоха в асансьора, изкачиха се до десетия етаж и звъннаха в апартамента на Левинсон. Вратата беше неугледна, някак овехтяла, и Сивунов дори взе да се съмнява дали не са сбъркали мястото. Портнов го успокои: знаем ги ние тия маскировки.

Дълго не им отваряше никой и Портнов пак позвъни: твърдо и заповедно.

Най-накрая иззад вратата се затътриха нечии крака и се чу тънък, треперлив глас:

— Кой е?

— Отваряйте, милиция! — сурово отвърна Портнов.

— Какво искате?

— Трябва ни гражданинът Левинсон.

— Защо?

Портнов погледна към Сивунов и като набра в гърдите си повечко въздух, гръмко и властно изрева:

— Отваряйте, гражданино Левинсон. Фамилията ми е Портнов. Аз съм капитан от УБХСС. Чували ли сте за такъв?

Той беше сигурен, че Левинсон е чувал. Ненапразно Портнов толкова време трупаше авторитет.

— Портнов? — повтори иззад вратата Левинсон. — УБХСС? Капитан? Че какво искате?

— Дяволите да те вземат! — ядоса се Портнов. — Ако веднага не отворите, ще разбием вратата ви. Това ли искате? Изобщо не смятам да се церемоня с вас.

Съдбата на планираната операция увисна на косъм. Мислеше, че е предвидил всичко, но ако Левинсон не им отвореше…

Обаче Левинсон вече отваряше вратата. Портнов и Сивунов се спогледаха и облекчено въздъхнаха.

— Портнов, разбираш ли — недоволно мърмореше Левинсон, докато дрънчеше с многобройните брави. — УБХСС… Ходят по нощите да плашат хората… И защо ходят?

Бравите бяха много. А и отвътре вратата изглеждаше солидна, не като отвън.

— Здравейте — каза Феликс, като влезе вътре. — Аз съм Портнов.

— Здрасти — отвърна домакинът. — Левинсон. На какво дължа честта?

При това той хвърли кратък поглед към Сивунов, който се намъкна след Портнов.

— Е? — Левинсон обърна очи към Портнов. — Не чувам на какво дължа честта?

— Жена ви и децата вкъщи ли са? — попита Портнов, макар прекрасно да знаеше, че те не съществуват. Левинсон беше стар ерген.

Ян Абрамович го гледаше насмешливо.

— Феликс Михайлович — обърна се той изведнъж по малко и бащино име към Портнов. — Хайде да не си играем на криеница. Аз съм стар и болен човек и по това време имам навика да спя. Вие знаете прекрасно всичко за мен, а и аз зная едно-друго за вас. Затова няма да сбъркам, ако кажа, че и двамата сме ергени. Жена нямам, деца също. Ако не възразявате, предлагам да преминем към работата. Все още се надявам да подремна тая нощ.

Портнов разпери ръце.

— Човек предполага, а бог разполага — каза той. — Кой знае какво ще донесе тая нощ на всички ни?

— Вие да не сте дошли да ме шашнете с ерудицията си? — попита го Левинсон. — Ако не ви затруднява, минете към въпроса. Ей богу, наистина имах тежък ден.

— И защо така? — насмешливо попита Портнов. — Да не би Краснодарската фабрика да ви е провалила плана за мъжките ризи?

— Не разбирам за какво говорите.

— Или е спряла Днепропетровската фабрика? — ехидно продължи Портнов. — И вече не шие американските панталони?

— Вие бълнувате!

— Няма такова нещо — поклати глава Портнов. — Това са само две от фабриките, които притежавате. А иначе те са доста повече. Да не сте намислили да се конкурирате с държавата, Ян Абрамович? Организирали сте частен предприемачески синдикат и документите, които потвърждават странната ми мисъл, лежат в тази папка. Ето я — под мишницата на помощника ми. Така че да не спорим.

— Да не сте дошли със заповед за обиск и арестуването ми, Феликс Михайлович?

— А вие какво мислехте, че всичко ще ви се разминава до реставрацията на капитализма в Русия? Съвсем слаби шансове имате да я доживеете.

— Вие сте полудели, Портнов!

— Нима — бързо каза Феликс. — Ами вие, Ян Абрамович?

— В какъв смисъл?

— Имам предвид вашето капиталистическо производство в нашата социалистическа страна. Обаче дори капиталистите плащат данъци.

— А, това ли било! — засмя се Левинсон. — Да бяхте казали веднага. Но на мен ми казаха, че вие уж не вземате. Аз, разбира се, твърдях, че всички вземат, просто всеки човек си има своя цена. И се радвам, че не съм се излъгал. Впрочем аз въобще рядко греша. Колко искате, Феликс Михайлович? Мога да ви предложа петдесет хиляди наведнъж и по две хиляди всеки месец.

Сивунов подсвирна и погледна шефа си с възхищение.

Портнов го сряза с поглед: вземи се в ръце.

— Петдесет хиляди са доста пари — каза той на домакина. — Двеста и петдесет мои заплати.

— Виждате ли — усмихна му се Левинсон.

Обаче нещо у този нощен гост не се харесваше на Ян Абрамович. Не се зарадва много Портнов на предложената сума. Може би си струва да вдигне цената? Но, дявол да го вземе, накъде повече да я вдига? Той и така предложи тавана, като се опитваше да порази въображението на най-неподкупното ченге в Москва. И какво? Не, не му харесваше тоя Портнов…

— Прав сте — каза му Феликс. — Всеки човек наистина си има цена. Така че показвайте парите.

Ян Абрамович с мъка сдържа въздишката на облекчение.

— Минутка — каза той. — Изчакайте ме малко тук. Ще ви донеса парите и се надявам от този ден да станем приятели.

— Ние ще дойдем с вас — заяви Феликс.

Левинсон с укор погледна гостите. Не, не му харесваше всичко това. Че пък и на кого ли би се харесало? Дошли през нощта, претенциите им край нямат…

— Няма нужда — възрази домакинът.

— Е, хайде ние да решаваме от какво има нужда и от какво не — отсече Портнов. — Водете ни, Ян Абрамович, горим от желание да видим съкровищата на Али Баба.

На Левинсон не му оставаше нищо друго, освен да им обърне гръб и да се запъти към спалнята.

— Наистина ли държите такива пари вкъщи? — весело го подпитваше Портнов, докато вървеше след него.

Левинсон мълчеше. Лошо предчувствие сковаваше душата му, но той все още се надяваше, че ще му се размине.

До широкото легло на домакина стоеше обикновено, съвсем безлично нощно шкафче. Но погледнато отблизо, то се оказа добре монтиран сейф. Известно време Левинсон пъшка над него, като го закриваше с гърба си, за да не видят посетителите комбинацията, която набира. Накрая сейфът се отвори.

Ян Абрамович извади от него шест пачки сторублевки и ги протегна към Портнов.

— Тук са шестдесет хиляди — каза той. — Десет за вашия помощник.

— А за Козлевич? — поинтересува се Портнов.

— За какъв Козлевич? — не разбра Левинсон, макар да беше чел Илф и Петров и техният герой да му бе познат. — Не знам никакъв Козлевич!

Портнов укорително поклати глава.

— Не сме се разбирали така, Ян Абрамович. Е, добре, мен ме купихте за петдесет бона, но за моя партньор досега и дума не сме обелили.

— Но аз му давам десет хиляди! — напомни стопанинът.

— А защо не милион? — спокойно попита Портнов. — Откъде знаете каква е цената на партньора ми?

Левинсон отчаяно погледна към Сивунов. Чак сега започна да осъзнава смисъла на ставащото.

— И колко иска той? — едва изцеди от себе си домакинът.

Портнов и Сивунов се спогледаха. После Портнов заби поглед в Левинсон и произнесе твърдо:

— Милион.

— Какво?!

— Милион — повтори Феликс.

— Вие сте откачили!

— Каква е тая работа, а, Андрюха! — ухили се Портнов към своя съучастник. — През цялото време каканиже, че сме се чалдисали. Май чичкото нищо не е загрял. Я виж какво има там в шкафчето.

Сивунов кимна и пристъпи напред. Левинсон прегради пътя му.

— Да не си посмял!

Без да казва нито дума, Андрей с рязък удар в брадичката го събори на пода. Старецът падна и затихна.

В шкафчето-сейф имаше още сто и двадесет хиляди. Андрей възхитено погледна Портнов.

— Ти си гений, Феликс!

Портнов ритна с върха на обувката си безжизненото тяло на Левинсон.

— Я го свести!

Сивунов приклекна и плесна няколко пъти Ян Абрамович по бузите. Той застена и отвори очи. Като видя пак нощните бандити, попита тихо:

— Какво правите?

Вече нямаше сили нито да се страхува, нито да се разправя с тях.

Портнов се наведе над него.

— Дойдохме за милион — бавно и отчетливо произнесе той. — В шкафчето имаше само сто и осемдесет хиляди. За мен това е нищо, дреболия. Разбра ли ме? Трябва ми един милион.

— Вие сте откачили! — пак повтори Ян Абрамович.

Портнов изгледа с досада Сивунов.

— Направо се е вманиачил. Все му се иска да сме се шашнали. Я дай, Андрюха, ютията. Ще трябва да учим човека на ум и разум.

Левинсон веднага разбра какво означава това. Чувал беше от свои познати за бандитски нападения, за страшните начини за изтезание. Досега му се струваше, че се е избавил от подобни изнудвания. Беше се договорил за всичко с престъпния свят. Но дори в кошмарите си не би могъл да си представи, че изнудването ще дойде от образцовите служители на Московското управление за борба с икономическите престъпления.

Именно защото тия двамата не бяха обикновени престъпници, а самите представители на тоя лайнен закон, Ян Абрамович разбра, че те няма да се задоволят с постигнатото. И ако хванат ютията, няма да го плашат, а наистина ще го измъчват. Такива ренегати са способни на всякакво зверство.

Той им даде всичко каквото имаше в апартамента. Пари в рубли и във валута, злато, скъпоценности. Това, естествено, не бяха всичките му средства, но ударът бе наистина сериозен. В тази минута той искаше само едно: да си отидат и да го оставят на мира. После ще се оправя със своите мъчители, главното беше да остане жив тази нощ. И той изпълни всичко, което поискаха от него Портнов и Сивунов.

Левинсон им даде почти един милион.

Това беше първото блестящо проведено „дело“ на Феликс Портнов.

Напред, мислеше си той, се отваря широк път. И ще мине по него като победител.

 

 

Седнал в хола на апартамента си в хотел „Русия“, гражданинът на САЩ Феликс Портнов внимателно слушаше докладите на своите сегашни помощници.

— Можем да сложим точка — каза Алекс. — Моите момчета са в пълна готовност да се хвърлят в боя. Нагледали са се по видеото на американски екшъни.

— Обичам ги нашите екшъни — усмихна се Макс. — Добре ги правим.

И тримата бяха емигранти в Америка. Но ако Алекс и Феликс смятаха все пак тази страна за чужда, то Макс напълно се беше адаптирал към новата среда и на всичко американско казваше „наше“. Голям патриот на Щатите беше станал тоя Макс.

Впрочем това не му пречеше да си остава необходим за Феликс човек.

— А ти какво ще кажеш? — обърна се Портнов към него. — При теб как е?

Макс учудено го загледа.

— Но, шефе… Аз всичко докладвах. Ако нещо не съм обяснил както трябва…

— Сигурен ли си, че „черната каса“ ще тръгне именно тогава, когато посочат вашите програмисти?

— Разбира се! — Макс удивено вдигна вежди. — Кога сме се издънвали, шефе?

— Окей — кимна Портнов. — Значи решено. Както се казва, парите са преброени — хайде да ги вземаме.

— Хайде — едновременно кимнаха Алекс и Макс.

Портнов ги освободи. Те се поклониха и излязоха.

На италианци ми се правят, подсмихна се наум Портнов, докато ги гледаше как излизат. Наистина са се нагледали на разни „октоподи“ и „кръстници“. Такива фасони са усвоили, направо да им ръкопляскаш.

Нещо май нервнича, изведнъж се усети той. Нещо трябва да стане, чувствам го, но не знам още какво. И тая неизвестност хич не ми харесва.

Той отиде до прозореца и дълго гледа към Кремъл.

Ти дори не можеш да си представиш, мислеше той, докато гледаше това съкровище на Москва и цяла Русия, а и откъде ще знаеш какъв свински номер се каня да ти извъртя.

Той вдигна телефонната слушалка.

— Портиер?

— Да — отговориха му.

— Донесете ми водка.

— Петдесет грама? Сто?

— Бутилка.

— Какво мезе желаете?

— Кисели краставички.

— Само това?

— Да.

Портнов пак се приближи към прозореца. И дълго, дълго — сякаш очакваше някакъв отговор — гледа към Кремъл.