Фридрих Незнански
Нощни вълци (35)

1.

Веднага щом затвори слушалката след разговора с шефа на МУР Грязнов, Сергей Козлов разбра, че не бива да остава и миг повече в апартамента си. В никакъв случай!

Той се хвърли към Альошка и взе да го буди.

— Обличай се, Льошка, хайде по-бързо!

— Къде отиваме? — попита сънено момчето.

Сергей се спря. Наистина — къде? Той си няма никого в Москва. А не бива да заминава надалеч, трябва тук някъде да се скрие. И Светлана не може да остави — трябва да я погребе.

Още сутринта се канеше да отиде при тъща си, за да се договорят къде и кога да погребат Светлана. Значи там ще отидат с Альошка.

Но бързо се отказа от тази мисъл. Веднага ще ги открият. Може, разбира се, да остави Альошка при тъща си, а сам да търси къде да се скрие. Тъщата ще го разбере, ще й остави пари, а после, когато всичко се успокои, ще навести гроба на Светлана.

Но и това е невъзможно, защо забравя. „Следващият ще бъде синът ти“… Те не се шегуват. Той е виновен за смъртта на Светлана — за нея вече нищо не може да направи. Но Альошка няма да им даде.

За нищо на света!

Колко прост въпрос му зададе синът му: „Къде отиваме?“ Прост въпрос, а той не знае отговора.

При роднини не може, а приятели, истински приятели, няма. От тези, дето се познават в нужда.

Но решението, ако много го търсиш, винаги идва.

Инсаров.

Ако някой може да му помогне сега, то това е Алексей Инсаров. Първо, тия гадове няма да търсят при него, знаят, че двамата са скарани до гроб, и второ, преди да тръгне срещу Алексей Инсаров, шеф на каскадьорската група, човек трябва добре да си помисли и да се подготви. Не е орех за всеки зъб.

Те излязоха от апартамента и взеха да слизат по стълбите. И тогава видяха двамата непознати мъже.

Сергей веднага ги заподозря. Можеше да бъдат и закъснели гости при някого от съседите. Но за всеки случай той отстъпи назад и прикри сина си.

Двамата направиха грешка, по-точно онзи, който вървеше пръв. Като видя Сергей, инстинктивно трепна и пъхна ръката си в джоба. Сергей не го изчака да извади ръка с каквото там имаше в джоба му и се изстреля като пружина.

Той отскочи, направи във въздуха нещо като ножица и изрита първия в гръкляна. Успя, слава богу, изненадата беше на негова страна.

Альошка възкликна:

— Уха!

Мъжът разпери ръце, излетя назад и попречи на втория да извади оръжието си. Когато най-после успя, Сергей изби с крак пистолета му, а при завъртането го изрита в лицето. Главата на втория мъж издрънча на стъпалата и той рухна до партньора си.

Альошка гледаше баща си с широко отворени очи.

— Тате! Защо ги наби? Те лоши ли са?

Сергей не отговори. Напъха единия пистолет в джоба си, а втория взе в ръка — за всеки случай.

— Да вървим.

Те излязоха от входа. Нямаше какво да каже на сина си. Жалко, че се наложи момчето да гледа това. Добре, че поне не се възхищава от „подвизите“ на баща си.

От всичко на света Сергей сега мечтаеше най-много за това — да опази сина си от тъмната страна на живота.

Кравцов не разбираше как може да се живее постоянно в хотел. И какви операции можеш да планираш от хотела? Нали могат да те подслушат. Как изобщо се договарят там?

Той дори и вкъщи се държеше, сякаш през цялото време го наблюдава невидимо око. Предпазливост и пак предпазливост! Винаги и във всичко. Само така има шанс да оцелееш.

С Козлов не стана, както го беше замислил. До този случай политиката на тоягата и моркова даваше резултати и нямаше засечки. Като загинеше близък човек на някого и той си знаеше, че сам е виновен за това — след предупреждението ставаше мек като восък.

Кравцов доста размишляваше над този странен феномен. Психолозите навярно биха го оспорили и щяха да му доказват, че всъщност би трябвало да стане обратното: човек неминуемо се озлобява, усеща нужда да отмъщава и това потиска страха му, укрепва волята му. Именно такива психолози явно консултират холивудските филми: там героят не намира покой, докато не се разправи с всичките си врагове. Но това става във филмите.

А в живота е иначе.

Човек по принцип не обича да умножава болката си. Особено ако разбира, че е изправен срещу прекалено силен враг. Постепенно страхът за близките му, страхът да им причини болка превръща такъв човек в полузомбирано същество, което ще направи за господаря си всичко, което той му заповяда. Страхът парализира волята му, инстинктът за самосъхранение започва да управлява всичките му постъпки. Човекът става роб. Разбира се, всеки роб мечтае да смаже своя господар. Е, нека си мечтае. Това няма отношение към работата.

Системата работеше досега без сривове. Разбира се, робът трябва да се храни, при това сито и вкусно, тогава няма да има повод да роптае. Главното е да не му даваш възможност да се замисля. Да мечтае колкото си иска. Но мисленето с друго нещо. Има кой да мисли вместо него. И тук вече влиза в действие тоягата.

В едната ръка — тояга, в другата — морков. Това не го е измислил Кравцов. Измислено е още в далечните времена, когато робството е било нормално явление.

Ако можеше, Кравцов веднага би узаконил робството. Робите няма нужда да ги завоюваш, само ги храни добре — те сами искат да са роби. Нуждата на такива хора от твърд и решителен лидер се ражда от потенциалната им готовност да станат лакеи.

И все пак, защо те живеят и работят в хотела?

Кравцов бързо се надигна от креслото, когато през фоайето към него се насочи Алекс Шер. Тъкмо него чакаше.

— О, Сем! — весело го поздрави Алекс.

Кравцов се намръщи вътрешно. Не обичаше да го наричат така. Имаше си хубаво име — Семьон.

— Радвам се да те видя, Сем! — Алекс целият сияеше.

Кравцов разбра, че го чака голямо рендосване.

— Здравейте! — поклони се той на Алекс. — Кафе?

Това прозвуча като парола. В барчето, където обикновено пиеха кафе, можеха да не се безпокоят от подслушване — сигурни бяха в това.

Тук нямаше сервитьори и Алекс, след като настани като домакин Кравцов на най-отдалечената масичка, взе от бара две чашки кафе и лично му сервира.

Всичко това не можеше да заблуди Кравцов. Демократизмът на Алекс таеше явна заплаха.

Все така лъчезарно усмихнат, Алекс седна, отпи от кафето си и веднага попита:

— Каква става с каскадьора?

Кравцов отдавна беше разбрал, че с тези хора не бива да играе, тоест да не говори истината или поне не цялата истина. Тия не им минаваха, беше успял да се убеди лично. Освен него те си имаха достатъчно информатори, направо КГБ. Понякога на Кравцов му се струваше, че информаторите им са навсякъде: от администрацията на президента до най-захлупената кръчма.

Затова нямаше друг изход, освен да говори истината.

— Изчезна — процеди той. — Изпуснахме го, вината е моя.

Алекс няколко секунди мълча, като разглеждаше лице то му, сякаш се опитваше да получи допълнителна информация.

— Добре е, че признавате вината си — каза накрая той. — Но доколко целесъобразно беше ликвидирането на жена му?

Кравцов сви рамене:

— Нормална практика. Явно, след като са му се обадили от милицията, е превъртял.

— Което не му е попречило да се справи с вашите хора — забеляза Алекс. — Как са те между другото?

— Оправят се — кимна Кравцов. — Намерил ги нашият шофьор. Видял, че някой изтичал от входа, това го усъмнило и влязъл — намерил двамата в безсъзнание. Натоварил ги на колата и заминал.

— Изтичалият навън несъмнено е Козлов — заключи Алекс.

— Да.

— Печално.

Кравцов премълча. Сега ще се започне, помисли той: Бива го да заплашва тоя Алекс.

Но Алекс каза:

— Работата се усложнява, но всичко е в наши ръце. И във вашите също. Във вашите ръце е съдбата на Козлов. А в нашите — вашата. Всичко хубаво. — Той се изправи.

Не си допи кафето. Кравцов дори не беше докоснал своето.

Можеше да бъде и по-лошо, помисли той. Много по-лошо.