Фридрих Незнански
Нощни вълци (15)

4.

Двустайният апартамент беше чист и уютен, мебелиран доста добре. Стопанинът явно имаше изискан вкус. Наистина, като гледах този, който ни отвори, не бих могъл да предположа такова нещо.

На бюрото имаше факс-апарат. Грязнов изхъмка нещо неразбрано, щом го видя.

— Как сте със здравето, Алексей Тарасович? — попита той Хашченко.

— Бива — отвърна стопанинът, като гледаше предпазливо ту към мен, ту към Грязнов. — А вашето как е?

— Ще те надживея — весело го подразни Грязнов. — Отдавна ли дигна гълъбите, Хашч?

— Преди година — неохотно отговори Хашченко. — Абе нали знаете всичко за мен. Какво го усуквате?

— Знам — съгласи се Грязнов. — Обаче искам да го чуя от теб.

Хашченко запали „Беломор“ и изведнъж попита злобно:

— А защо ми говорите на „ти“, гражданино началник? Може и да съм излязъл преди година, ама не си спомням да сме пили на „брудершафт“. Или ще заповядате и аз да ви говоря на „ти“?

Грязнов се направи на смутен.

— Извинявайте, Алексей Тарасович — каза той. — Само че как да ви наричам? „Гражданино“ не върви — не сте подследствен. „Другарю“ — че какъв другар сте ми вие, сам разбирате…

— Ами наричайте ме „господин“ — отвърна Хашченко. — Господине ми викайте.

Грязнов ме изгледа, сякаш търсеше помощ. Нямаше какво да му кажа. Формално Хашченко беше прав, но всъщност си просеше скандала — искаше да ни извади от равновесие.

„Да — помислих си тъжно, — няма да станем скоро цивилизовани. Законното искане на престъпника ни звучи като предизвикателство. Впрочем словосъчетанието «законно искане на престъпника» също не звучи много по-добре.“

— Е, господин Хашченко — каза Грязнов твърдо, — ще си поговорим ли?

— Ами, изглежда, ще трябва — отвърна оня. — Не сте дошли да ви черпя чай. Надушили сте нещо.

Грязнов укорно поклати глава.

— Такъв опитен престъпник като вас, господин Хашченко, би трябвало да предположи, че ще хванем следата му. Издънихте се с тоя факс.

Хашченко махна с ръка.

— Изобщо не съм се дънил — високомерно отговори той на Грязнов. — Представа си нямам кой праща от тая кутия ментета, както казвате вие. И изобщо току-що се връщам вкъщи. А кой пребивава тук, не знам. Тая къща е на сина ми — не моя.

— Това ни е известно — забеляза Грязнов. — Тук какво, всеки ли може да си влиза и излиза?

— Представа си нямам — повтори Хашченко. — Не се бъркам в работите на сина. И изобщо не се бъркам в ничии работи, ако става дума за това.

— Да бе! — не му повярва Грязнов.

— Какво „да бе“? — подозрително го изгледа Хашченко. — Какво искате да кажете, гражданино началник?

Грязнов не бързаше да отговори.

— Засега няма да засягаме тази тема — каза той загадъчно. — Да си поговорим за нещо друго, ако не възразявате.

Хашченко го изгледа право в очите.

— За какво?

— Ами например за вашия стар познат. За Адвоката.

— Нямам познати адвокати — озъби се Хашченко. — Не са ми притрябвали.

— Рано е да се каже — успокои го Слава. — Само не се правете на наивник, господин Хашченко. Знаете кого имам предвид. Портнов.

— А, тоя ли — подсмихна се Хашченко. — Какво е станало с него?

Добре се владееше тоя Хашч, но виждах, че е под напрежение, много силно напрежение и контролира всяка своя дума, всеки жест.

— Той си е жив и здрав — говореше в това време Грязнов. — Живее добре, процъфтява човекът.

— Цъфти и мирише — подсказа му Хашченко.

Грязнов веднага се хвана за думата.

— Значи сте осведомен?

Хашч се направи, че не разбира въпроса.

— За какво?

— Я стига, Хашч — сряза го Грязнов. — И двамата знаем за какво става дума.

— И за какво? — Хашченко сякаш се гавреше с Грязнов. Е, и с мен, ако трябва да бъдем точни.

— Накратко! — каза Слава. — Никой, освен теб не би могъл да прати факса. Това дори не трябва да се доказва. Ясно? Засега можеш да не отговаряш. Настанил си се в апартамента на сина си, явно сте в добри отношения и се радвам, че е така. Пратил си факса, без да знаеш, че изпращачът може да бъде проследен.

— После го разбрах — отговори Хашченко. — Обаче въпреки това не можете да докажете, че съм го направил аз.

— Хич не ми и трябва да го доказвам — уморено му възрази Грязнов. — Само ще разкажа на сина ти, като се върне, някои подробности от живота ти. Само толкова.

Според мен Слава дрънкаше невероятни глупости. Всичко звучеше много тъпо, но аз знаех, че Грязнов не е глупав. Щом дрънка такива простотии, значи има защо. Във всеки случай така е било досега.

Хашченко презрително се усмихна.

— Льошка знае всичко за мен. Даже ми е съдействал за помилването.

— А, не — възрази Грязнов. — Може и да знае нещо за присъдите ти, но съм сигурен, че някои детайли са му убягнали.

— Какви например? — настръхна Хашченко.

— Ами например че баща му, признатият бандит Алексей Хашченко, по прякор Хашч, побеснява, когато слуша за младите „вампири“, които избутват нормалните бандити. Хич не му е по сърце това беззаконие, което устроиха. Те практически избутаха старите „авторитети“…

Хашченко се напрегна, забелязах го, макар да не разбирах какво цели Слава.

— Е, и какво? — попита Хашченко. — Че на кого пък се харесва? Да не би на теб?

Нервничи, помисли си. Мина на „ти“. Грязнов пропусна фамилиарността край ушите си.

— И на мен не ми харесва — съгласи се той. — Професията ми е такава, господин Хашченко. Обаче мен, извинете, още никой не ме е имал.

— В какъв смисъл? — Лицето на Хашченко пребеля.

Той вече разбра всичко. Щом аз, който изобщо не го познавах, загрях… Или аз нищо не разбирам от живота.

— Прекрасно ме разбра, Хашч — твърдо каза Грязнов. — Тия „вампири“ са те „изкурвили“ в лагера, където не си успял да въдвориш нужния ред. Според тях ти прекалено си се фукал и те решили да те свалят на земята. Сега вече в лагерите го няма някогашния ред. Не е твоя вината, разбира се, ти си жертвата, но от това няма да ти олекне. Искаш ли да ти кажа какво разправяш на сина си?

Хашченко го гледаше с помъртвели очи.

— Е? — успя да изтръгне той от гърлото си.

Грязнов кимна: кротувай, ей сега.

— Казваш му, че си приключил с тая работа. Писнало ти е от престъпния живот и на старини ти се иска да поживееш като честен човек. Ще ти се да заличиш престъпното си минало като страшен сън. Може би дори му разправяш, че на младини си протестирал срещу комунистите и те така са те притиснали, бедничкия, че си нямал друг избор, освен да станеш бандит.

По лицето на Хашченко разбрах, че Слава е улучил десетката.

— Така или иначе — продължи Грязнов — сега, когато палачинката се обърна, ти разправяш на сина си, че ти се ще да скъсаш с престъпното минало: време ти е за отдих, а и си стар вече за бандит. А синът ти навярно те разбира и те подкрепя съответно. Той не знае, че дори да искаше да продължиш дейността си на престъпното поприще, нищо няма да излезе, защото целият подземен свят е в течение, че в лагера са те „изкурвили“, и то млади момчета, всъщност още хлапаци. Никой от предишните и сегашните „авторитети“ няма да ти подаде ръка, макар да си бил — както разправях на господин следователя по особено важни дела — знатен бандит. Сега, Хашч, ти си никой. И си го знаеш. Затова си седиш тук и се топиш от безпределна злоба, мислиш си как да си го върнеш на приятелчетата, и то така, че и сухо да капне. Накратко, искаш и оная работа в… и душата в рая. Е? Нещо да съм сбъркал? Можеш да ме поправиш.

Хашченко дълбаеше Грязнов с безкрайно злобен поглед.

А аз направо му се възхищавах.

— Е? — повтори Грязнов. — Нещо да съм пропуснал? Обаче и да съм изтървал нещо, то е незначително. Така ли е?

— Какво ровиш? — изхриптя Хашченко. — Какво искаш от мен?

Гледах го и се чудех доколко престъпното мислене може да лиши човека от здрав разум. Хашченко беше сигурен, че ако синът му научи за това, което говореше тук Грязнов, всички връзки, които го свързват с него, ще рухнат в същия миг. Ако се случеше с всеки друг човек, синът би съчувствал на мъката на баща си, би се ужасил, дори би поплакал, но в никакъв случай не би се отвърнал от него, нямаше да започне да го презира. Но така е при нормалните хора. А синът на Хашч явно е негодник като баща си. Затова и Хашч се страхуваше да не научи синът му за неговото минало.

А Грязнов в това време береше плодовете на своята толкова сполучлива реч.

— Какво искам ли? — попита той. — Първо, искам да чуя от вас, господин Хашченко, изпращали ли сте по факса това, както го нарекохте, менте?

— Да.

— И кой граби нашите банки?

— Сами знаете — мрачно процеди Хашченко. — Адвоката, кой друг…

— А доказателства? — попита Грязнов.

Хашченко мълчеше, втренчен в една точка.

И тук аз за пръв път през целия разговор се намесих. Грязнов според мен дори трепна от изненада.

— Между другото — казах на Хашченко — би трябвало да оцените нашата деликатност. Можехме да ви арестуваме по всички правила — с лампи, сирени и гривнички. Май не сте помисляли за това. Всичко е много просто. Вие сте възрастен човек и би трябвало да ги разбирате тия неща. Според вашия сценарий ние играем по правилата и ви арестуваме. Веднага ще ви лепнем съответния член. А там, в лагера, щяхте да сърбате с продупчена лъжица славата си на „изкурвен“ бандит. Но ние какво правим? Правим се на добрите чичковци-благотворители. Идваме при вас вкъщи, уговаряме ви. За какъв дявол? Какво си мислите, че нямаме друга работа?

Не бях особено доволен от началото на речта си, но Грязнов ме гледаше одобрително.

— А сега помислете, господин Хашченко — предложих му аз, — колко ще спечелите, ако мълчите. Както виждате, не водим протокол. За този факс — кимнах към апарата — сме готови да забравим веднага, както винаги забравяме за подобни глупости. И какво искаме от вас, господин Хашченко, в замяна? Единствено да ни разкажете всичко, което знаете за човек, който, както разбирам, не ви е приятен. Само толкова.

Известно време Хашченко мълча, сякаш обмисляше всички „за“ и „против“.

— Разбирам — казах му меко, — че е трудно да се откажете от идеята да изкарате с тарикатлък сто хиляди долара. Наистина не е лесно. Но се налага. Нищо няма да излезе — струва ли си да умножавате тъгата?

Когато Хашченко пак вдигна очи към мен, погледът беше вече достатъчно смислен.

— Какво искате да знаете? — попита той.

— Всичко! — отсече Грязнов. — Всичко, което вие знаете за Адвоката.

Хашченко кимна.

— Добре…