Фридрих Незнански
Нощни вълци (11)

3.

Да се намери московският офис на фирмата „Ню Мос“ не представляваше никакъв проблем. Съвместната руско-американска фирма заемаше последния етаж на хотел „Русия“. Арендуването на цял етаж в такъв хотел струваше скъпо, много повече, отколкото където и да е било другаде. Стас си помисли, че фирмата навярно е солидна, щом си позволява такива разходи.

Помощникът на генералния директор на фирма „Ню Мос“ Лео Берг внимателно разучи удостоверението на Стас и като вдигна към него печалните си очи, попита:

— С какво мога да ви услужа?

— Трябва ми вашият генерален директор — отговори му Аленичев. — Феликс Михайлович Портнов.

— По какъв въпрос?

— Това ще му кажа сам — твърдо отвърна Стас, като усети, че започва да кипва.

— Длъжен съм да съобщя на господин Портнов по какъв въпрос го безпокоят — разпери ръце Берг.

— Кажете на вашия бос, че при него е дошъл инспектор от Московската криминална милиция — посъветва го Стас. — Мисля, че той няма да ви упрекне, задето не сте успели да спрете такъв посетител.

„По-спокойно — каза си Стас, — не психясвай без нужда.“

Берг го наблюдава внимателно известно време, а после бавно се надигна от стола.

— Добре, ще докладвам на шефа. Как казахте, че ви е фамилията? Петров?

— Аленичев — спокойно го поправи Стас, усещайки, че иска да го извади от равновесие. — Майор Аленичев.

Стори му се, че Берг се подсмихна, макар да не би могъл да се закълне.

— Моля, изчакайте минута — каза Берг. — Надявам се, че господин Портнов ще ви приеме.

— Аз пък съм сигурен в това — промърмори Стас към гърба на излизащия Берг.

Не се наложи да чака много — точно минута, както и обеща Берг.

Стас влезе в кабинета.

Портнов седеше зад бюрото и преглеждаше купчина документи. До лявата му ръка имаше няколко телефона.

Като видя влезлия служител на МУР, Портнов не стана, само кимна небрежно към креслото срещу бюрото.

Стас седна.

— Майор Аленичев? — изгледа го Портнов. — Помощникът ми каза, че сте от милицията.

— По-точно от МУР.

— Разбира се, разбира се — съгласи се Портнов. — Сериозно заведение. И така, слушам ви. Само, моля ви, по-кратко. Имам съвсем малко време. Направо съм заринат от работа.

— Работата, заради която съм дошъл, може да ви донесе повече вълнения от всичко останало — каза Стас.

„Стоп — спря се той сам. — Твърде рязко. Карай по-меко, Стас.“

— Виж ти — вдигна вежди Портнов. — Много интересно.

— Днес сутринта е трябвало да се срещнете в хотел „Балчуг“ с някой си господин Гримов — започна Стас. — Така ли е?

— Гримов? — учудено го изгледа Портнов. — Чакайте… Това е италианецът май. „Гримов и син“ или греша?

— Не грешите — каза Стас. — Доколкото разбирам, не сте се срещнали. Защо?

— А защо да съм длъжен да се срещам с него именно сутринта и именно в хотела?

„Добре се държи, кучият му син — помисли си Стас. — Ако лъже, е направо голям артист.“

— Имаме информация, че е трябвало да се видите с господин Гримов сутринта в този хотел. Уговорили сте си среща. Можете ли да потвърдите?

— Една минута — помоли Портнов и натисна копчето на разговорната уредба.

Почти веднага на вратата се появи Берг.

— Слушам ви, шефе.

— Кога трябваше да се срещна с Гримов според графика? — го попита Портнов. — Оня, италианеца от „Гримов и син“.

— Току-що забелязах… — развълнувано каза Берг. — Моля да ми простите, шефе… По някакъв странен начин съм объркал датите. След като господинът от милицията влезе при вас, се канех да ви напомня, че утре имате среща с господин Гримов в хотел „Балчуг“, както той настоя. Но като си погледнах записките, изведнъж видях, че срещата е трябвало да се състои не утре, а днес. И аз самият не разбирам как е станало това объркване. Моля да ме извините, шефе.

— Срещата е трябвало да се състои днес?

— Да, шефе.

— И по ваша вина не се е състояла?

— Да, шефе — с нещастен вид отговори Берг.

Портнов късо кимна и с безстрастен глас, като нещо подразбиращо се от само себе си, каза:

— Уволнен сте. От тази минута повече не се числите сред моя персонал, Берг.

И с жест му показа вратата.

„Силен е дяволът — с възхищение си помисли Стас. — Май започва да ми харесва. Сериозен противник.“

Внезапно Портнов едва чуто застена. Стас внимателно го погледна. Портнов се държеше за сърцето.

— Зле ли ви е? — попита Аленичев.

— Нищо, нищо — хрипкаво отвърна Портнов. — Сега ще ми мине. — Той се изправи зад бюрото и впери въпросителен поглед в Стас. — Обяснете ми нещо. — Гласът му продължаваше да си остава все така хриплив. — Откога МУР е започнал да се интересува от бизнесмени, които по една или друга причина не са се явили на делова среща?

Стас отговори не по-малко обстоятелствено на този въпрос.

— Причините, поради които се наложи да ви посетя, са достатъчно сериозни. Тази сутрин Гримов е слязъл от апартамента си в хотела във фоайето, за да се срещне с вас, и е бил убит.

— Какво?! — възкликна Портнов, веднага се хвана за сърцето и пак застена. — Аааах!

— Убит — повтори Аленичев, като гледаше спокойно Портнов, макар че новината видимо разтърси стопанина на кабинета. По челото му дори се появиха ситни капчици пот.

Портнов дълбоко въздъхна, като събираше въздух в дробовете си, и изведнъж рязко издиша. Силите му видимо започнаха да се възвръщат.

— Как е бил убит? — делово попита той.

— Застреляли са го — отвърна Стас.

— Кой? Хванахте ли убиеца?

— Още не. Но се надяваме да го направим с ваша помощ.

Портнов разпери ръце:

— С какво мога да ви помогна аз? Вие знаете, че изобщо не съм бил там.

— Да — съгласи се Стас. — Мисля, че лесно ще докажете алибито си. Не смятам, че вие сте убили Гримов. Но сега ме интересува друго.

— Слушам ви.

И Стас пак се учуди от тоя странен Портнов. Току-що едва ли не умираше, но нещо стана, или пък обратното — не стана — и ето той вече е спокоен, уверен и съвсем здрав. Дори бузите му сякаш се зачервиха.

— Какви делови отношения ви свързват с Гримов?

Портнов сбърчи вежди, сякаш си припомняше.

— Всъщност никакви делови отношения нямахме. Знам само, че Гримов се канеше да купи от нас доста голяма партида стока. Сега наистина се сещам, че той настояваше за суперконфиденциална среща. Тогава това ме учуди и дори леко ме развесели. Но не му придадох особено значение. Бизнесът ми е съвсем легален и няма от какво да се страхувам.

— И нищо не ви се стори странно?

— Не, защо — замислено проговори Гримов, като се втренчи някъде настрани. — Стори ми се, разбира се. Но как по-деликатно да ви го кажа…

— Ами както си е било.

Портнов изведнъж се засмя:

— Разбирате ли, и аз, и Гримов някога сме били съветски граждани. Защо сме се махнали някога, вече не вълнува никого. Той си има своите причини, аз — моите. Но ето че се срещнахме и ми се стори, че Гримов прави всичко по съветски в най-лошия смисъл. Някакви загадки, тайни. Започнах да подозирам дали пък не е някой мошеник. Но, повтарям, аз нямам от какво да се страхувам. Съгласих се да се срещна с него от чисто човешко любопитство. И знаете ли, не съм никак учуден, че са го убили. Стори ми се, че бизнесът му има някакъв криминален оттенък. — Портнов млъкна за малко. — Ето, споделих с вас сега съмненията си и осъзнах, че няма да уволня помощника си. Той вероятно е забравил за този човек, защото Гримов не е бил нищо особено. Въздух под налягане. Берг интуитивно го е разбрал и го е забравил. На кого не се случва? Може и да е станало по-добре, че не отидох на срещата. А от Берг съм доволен, затова няма защо да му съсипвам живота — той е добър служител.

На Аленичев му отне не повече от двадесет минути да напише показанията на Портнов.

— Е, какво пък — надигна се той. — Благодаря за разговора.

— Всичко хубаво — кимна му Портнов, пак без да става от мястото си.

Стас разбра, че Портнов преднамерено се опитва да го унижи, но това не предизвика никаква досада у него. Голяма работа — следствието едва сега започваше.

Докладът за огледа на местопроизшествието и оперативно-следствените мероприятия продължи повече от час. В.и.д. длъжността началник на МУР Вячеслав Грязнов не обичаше халтурата и не търпеше шмекери край себе си.

Аленичев успя да се върне вкъщи едва късно вечерта. В кухнята светеше. Стас веднага влезе там.

Ахмет си пържеше яйца.

— Нима те пуснаха? — попита Стас.

Ахмет се извърна към него и Стас видя, че съседът му е пиян като талпа.

— Стас! — гръмко го поздрави Ахмет. — Здрасти, Стас! Както виждаш, пуснаха ме.

— Напразно се напиваш, Ахмет. Сега трябва да си трезвен като морковче.

Ахмет вдигна показалеца си и започна да го размахва.

— Не, Стас. Не. Да не мислиш, че е леко? Аз убих човек…

— Иди да се наспиш. И не пий повече.

— Те ме пуснаха — поклати глава някъде встрани Ахмет, но Стас разбра кого има предвид. — Те ме разбраха. Но да не мислиш, че от това ми става по-леко? Не, Стас. Не ми е по-леко. Знаеш ли какво направих? Не, Стас, не знаеш какво направих аз…

— Какво?

Ахмет се наведе през масата и като дъхаше пияно срещу Стас, произнесе завалено:

— Извиках дъщеря му. Разбираш ли? Аз извиках дъщеря му! Намерих телефонния й номер в бележника му, обадих се и я извиках.

— Правилно. Тя трябва да погребе баща си.

Ахмет застена.

— А как ще я гледам в очите? Какво ще й кажа? Че за милион убих татко й! Че той я е обичал и й се е обаждал всеки ден, а аз го пратих на оня свят за това!

— Не си ти виновен, Ахмет — опита се да го успокои Стас. — Това беше нещастен случай. Ти беше в афектирано състояние.

— А! — махна с ръка Ахмет. — Сега ми е все едно. До края на живота ми хората ще викат: Ахмет е убиец.

— Върви да спиш — кандърдисваше го Стас. — Върви си лягай, трябва да се успокоиш.

Ахмет тежко се надигна иззад масата.

— Да се успокоя… — повтори той. — Какво разбираш ти… Да се успокоя…

И се затътри към стаята си. Стас го изпрати с поглед и включи газта под тигана.

След петнадесет минути старши инспекторът от МУР Станислав Аленичев дълбоко спеше.

Той никога не сънуваше нищо.