Фридрих Незнански
Нощни вълци (42)

2

Почти се свечеряваше, когато Грязнов се обади по телефона.

— Звъня ти от жилището, където е станало убийство. Искам да дойдеш тук. При това колкото се може по-бързо.

Разтревожих се от тона му.

— Портнов ли?

— Не, убит е друг човек.

— Слава, нима не разбираш какво те питам? Убийството свързано ли е с Портнов?

— Има такова предположение.

— Адресът?

Грязнов ми продиктува адреса на апартамента, откъдето се обаждаше. Свързах се със секретарката на Меркулов и тя ми каза, че той не е в кабинета си.

Но все пак ми дадоха кола.

Тръснах се на седалката до шофьора и заявих:

— Улица „Бабушкин“.

До третия етаж не се изкачих, ами направо излетях. Пред вратата на търсения апартамент стояха служители от милицията, които пазеха да не влизат външни хора. Представих се и веднага ме пуснаха при Грязнов.

Слава седеше в кухнята и изучаваше някакъв документ. Като ме видя, рязко се изправи.

— Саша! — Стори ми се, че се зарадва. — Най-после.

И в този момент в кухнята влезе Стас Аленичев. Мълчаливо си кимнахме и отидохме и тримата в стаята, където още се тълпяха хората на Грязнов и експертите.

На пода до дивана лежеше труп.

Приближих се.

Непознат за мен мъж. На вид около тридесетгодишен. На челото му — мъничка дупчица, оттам беше влязъл куршумът.

— Не го познавам — казах на Грязнов. — Защо ме извика?

— Фамилията му е Горохов — съобщи Грязнов. — Бил е компютърджия. Помислих си, че ще искаш да поговориш с жена му. Изясни се, че това убийство има връзка с делата, които ти водиш.

Жената на убития се намираше при съседката. Стас отиде да я доведе.

Тя се оказа малка, наплашена мишка, която ме гледаше с истински страх.

— Запознайте се — каза Стас. — Анна Генадиевна Горохова. А това е старши следователят от Главна прокуратура Турецки.

— Разкажете ни, моля ви, какво ви е известно за убийството — обърнах се аз към Горохова.

Анна Генадиевна отмести изплашения си поглед към Грязнов.

— Ами нали вече разказах.

— Не се вълнувай, Аня — меко каза Грязнов. — Така трябва. Разкажи още веднъж.

— Той чакаше някого — започна Горохова. — Каза, че скоро всичко ще се промени и ние ще заживеем по-добре. Може би дори ще заминем. В Америка. И казваше, че сме щели да имаме много пари.

— А кого чакаше? — попитах. — Не ви ли каза кой трябва да дойде при него?

Тя поклати глава:

— Не. Дори напротив, нареди ми да отида някъде за малко заради гостите. При съседката например.

— Гости? Вие казахте „гости“. Значи той не е чакал само един човек?

Тя напрегнато смръщи чело, сякаш се опитваше да осмисли думите ми.

— Не — поклати след малко глава. — Чакаше един човек. Отдавна го чакаше, от сутринта ми наду главата: значи ще дойде някой да поговорят и после всичко ще се нареди. — Тя изведнъж силно изхлипа и заплака.

Почаках, докато се успокои.

— Значи не се видели госта?

— Не.

— А кога отидохте при съседката?

— Андрей каза, че той трябва да дойде към пет следобед. И аз отидох някъде към пет без петнадесет.

— Кога се върнахте?

— Както той ми каза — към шест и половина. И видях…

— Вратата беше ли отворена? — попитах, за да не й дам пак да се разплаче.

— Да — кимна тя. — Имах ключ, но не ми потрябва. Вратата беше отворена.

— Значи вие влязохте и…

— И го видях. И май закрещях.

— Да — чух изведнъж още един женски глас. — Тя така закрещя, че аз веднага дотичах. И също видях Андрей.

Преместих поглед към нея и за секунда изгубих дар слово. Отдавна не ми се беше случвало да видя такава ослепителна красавица.

Стас май усети състоянието ми.

— Това е съседката — обясни той. — Същата, при която е била Анна Генадиевна.

— Хвостова. Тамара Павловна — представи се съседката. — Може просто Тамара.

— Александър Борисович — представих се и аз, като едва се сдържах да не добавя: „Може и просто Саша.“ — Какво още можете да ни разкажете?

— Струва ми се, че видях убиеца. — И без да чака повече въпроси, взе да разказва: — Дойде Аня и решихме да пийнем чай и когато чайникът кипна, изведнъж си спомних, че нямам нищо към него. Хлебарницата е съвсем наблизо и аз изтичах дотам. Там има и сладкарски щанд…

Разбрах, че ако не я спра, ще затъне в излишни подробности.

— Къде видяхте този човек?

Тя сякаш се спъна, но за мое учудване ме изгледа с благодарност. Девет от десет жени, които прекъснете така, ще ви гледат като враг на народа. На женския естествено.

— Благодаря — каза тя, с което ме възхити. — Спирайте ме, моля ви, аз, като се вълнувам, говоря много. Та когато изтичах от входа, се сблъсках с някакъв младеж. Обърнах му внимание, защото беше някак незабележим.

— По-подробно, моля ви. Опитайте се да си спомните в какво се изразяваше тази незабележимост.

— Ами разбирате ли — започна да обяснява Хвостова, — изведнъж видях човек, който сякаш специално се беше облякъл така, че да бъде незабележим. Всичко по него беше такова евтино, тъмно — от обувките до сакото. Аз нали изневиделица се сблъсках с него, извиних му се и в този момент видях очите му…

— Продължете. — Много се боях, че тя няма да каже нищо повече.

— Очите му бяха празни — каза Тамара. — Празни, разбирате ли? Страшно някак. Сякаш от тях бяха изчистили всичко човешко. Дори е неясно как изобщо вижда с такива очи.

Тя го беше запомнила. Нямаше време за губене.

— Вие можете много да ни помогнете — казах аз. — Ще отидете ли на „Петровка“, за да съставите с нашите служители портрет по описание на този човек?

— Разбира се — съгласи се тя.

— Между другото — попитах, — защо сте помислили, че е убиецът? Празни очи може да има и празният човек.

— Не — възрази тя, — при такъв то е различно. А за това, че е убиецът, не помислих веднага, а чак като се върнах. Преди никога не съм го виждала в нашия вход, познавам добре всички съседи. И още си припомних, че той беше много недоволен, когато погледите ни се срещнаха. Не се изплаши, ами някак целият се напрегна… Когато разбрах какво се е случило, тогава си спомних всичко това.

— Е, какво пък — казах. — Вашите показания могат да ни помогнат. Сега ще ги запишем, а после ще идете на „Петровка“.

Значи портретът по описание ще бъде готов днес. Ненапразно бих път дотук. Ако се появи някаква следа за връзка с банковите обири, ще поема това дело. Засега го разследваха дежурният следовател от прокуратурата, оперативните служители от МУР и експертите.

Хвостова замина за „Петровка“, а аз пак се заех с Горохова.

— Вашият мъж разправял за някакви промени към по-добро. Разкажете ни по-подробно за това. Започнете от това колко е била заплатата му, стигаше ли ви.

Тя гледаше в една точка и сякаш не чу въпроса ми. Исках да повторя, но Анна изведнъж дойде на себе си и започна да разказва:

— Напоследък печелеше прилично. Преди година едва-едва връзвахме двата края. Той получаваше стотинки в института си. А през последните месеци печелеше много добре. Дори ми беше някак непривично. Но се стараех да не мисля за това. Щом носи пари вкъщи, какво да го разпитвам…

— Да не са му повишили заплатата?

— Той напусна института — отговори тя. — Започна да работи на друго място. Каза, че било в частна фирма. Повече не ми и трябваше да знам. И аз не го разпитвах.

— А какво е имал предвид с тези промени в живота ви?

— Имаше предвид големи пари. Те трябваше да променят живота ни. Веднъж се изпусна… Каза, че те трябвало да му платят тези пари. Че нямали друг изход.

— Те? — попитах. — Кои са тези „те“?

— Не знам. Не го попитах тогава. Но той беше, как да кажа… много възбуден.

— Възбуден ли?

— Да. Беше радостен, сякаш чакаше някакъв празник. И през цялото време ми говореше, че сега ще заживеем така, както заслужаваме.

— Какъв беше по професия мъжът ви?

— Компютърен специалист.

— Кажете ми, Анна Генадиевна, не ви ли се е сторило, че мъжът ви е научил някаква тайна напоследък?

Тя объркано се огледа:

— Тайна ли?

— Да — казах аз. — Разбирате ли, понякога се случва човек да научи нещо и да реши, че това знание ще му донесе много пари. Например може да заплаши някого, че ще разгласи тази информация. А на този някой това не му изнася. Или трябва да си плати, или…

— Да бъде убит — каза Горохова.

— Да.

Анна Генадиевна се намръщи. Изглежда, не й беше хрумвал подобен вариант.

— Той каза: няма къде да ходят, ще платят като нищо. Аз мислех, че ще му платят за неговата работа, за това, което правеше за тях. А излиза, че ги е шантажирал. Това е в негов стил.

— В негов стил ли… Какво имате предвид?

— Той винаги намираше някакви малки недостатъци у хората и после ги упрекваше за това.

Разбрах, че има предвид себе си.

— Е — казах, — благодаря ви.

— Няма за какво — равнодушно отговори тя.

След като оперативно-следствената група, оглавявана от дежурния следовател на Московската градска прокуратура, приключи с всички необходими действия на местопрестъплението, двамата с Грязнов напуснахме апартамента. Разбирах, че Слава не ме извика случайно, беше решил, както казват при нас, да ми „примери“ това дело. Според него то имаше отношение към делата на Портнов и неговата банда. Но засега нямахме твърди доказателства за това.

Вече в колата Грязнов се зае подробно да ме въведе в нещата:

— Управлението за икономическата престъпност наблюдава отдавна Горохов. Той е бил компютърджия от екстра класа, който напуснал работата си преди няколко месеца и започнал да работи във фирмата на Портнов. Спадал е към „интелектуалното“ крило.

Там хората се делят, така да се каже, на два отряда: „интелектуалци“ и „биячи“. Момчетата от управлението за борба с икономическата престъпност вече са изяснили с доста голяма сигурност, че ограбването на банките е ставало по следната доста проста схема.

Компютърджиите проследяват движението по сметките. Те не са действали като класически хакери, не са превеждали суми по свои сметки. Портнов е знаел, че рано или късно ще го спипат за такива далавери. Колкото и да е силен един хакер, винаги ще се намери по-добър и ще го засече.

Неговите „интелектуалци“ просто следели движението по сметките и аналитиците му предвиждали кога банките ще плащат с налични пари. А после идвал ред на „екшън героите“.

„Интелектуалците“ прекрасно били осведомени за печалбата на банките и за оборота им, знаели са къде и кога се натрупват така наречените „черни каси“. А екшънджиите връхлитали и ги ограбвали. Просто и ефективно.

Всичко това ми беше известно донякъде. Все пак аз, а не Грязнов оглавяваше групата „Пантера“ и разследвах банковите обири. Но за Горохов досега не знаех.

— Трябва да си идиот, за да шантажираш Портнов! — каза Слава.

— Може би не е шантажирал него — усъмних се.

— Може да се е натъкнал на някого от неговите приближени, който и да го е очистил — каза Грязнов. — Ех, дано направят добър фоторобот. Много може да помогне. Кой знае защо ми се струва, че някой от свидетелите вече описва това лице.

— Кого имаш предвид?

— Помниш ли — такива никакви очи, празни? Същото говореха за човека, който може би е убил Светлана Козлова.

— Вярно.

— Да вървим в МУР — предложи Грязнов.

— Смяташ ли, че фотороботът вече е готов?

— И да не е, ще почакаме.

— Да вървим — съгласих се.

Грязнов излезе прав. Когато портретът на предполагаемия убиец на Горохов беше готов, го сравнихме с фоторобота, изготвен по описание за убийството на Светлана Козлова.

И от двата портрета ни гледаше едно и също лице.

Оставаше само да намерим този убиец.