Фридрих Незнански
Нощни вълци (39)

5.

„Руски авиолинии“ станаха собственост на фирма „Ню Мос“. Но нямаше време за празнуване.

Тъкмо напротив. Именно сега за Портнов настъпваше най-горещото време. Всъщност, погледнато генерално, не оставаше много работа. Можеше да приключва дейността си. Наистина приключването трябваше да се извърши енергично, за да бъде ефективно и с максимална полза за делото. После, когато всичко се успокои, може да се жънат плодовете на сравнително кратката му дейност в Москва. Поне за малко. После той ще измисли с какво да се заеме. Но сега трябва да приключва.

Юрий Анатолиевич Фролов трябваше да послужи като жив пример за тези, които се опитваха да му попречат в Москва. „Жив пример“ беше твърде бодро казано. Твърде оптимистично за Фролов. По-точно би било да се каже „мъртъв пример“.

Но как да направи от Фролов плашило за всички, които му се изпречат на пътя, Портнов ще помисли още малко… А сега… Сега пред него стоеше още една задача. Ако иска да живее в Щатите така, както е намислил, трябва да изпълни тази задача на всяка цена.

Просто няма избор.

Тези задачи усложняваха живота му и тровеха настроението му. Но какво да се прави. Не всеки ден е празник, трябва да се примирява с това. За да имаш всичко, трябва да умееш да се лишаваш от дреболиите. Въпросът е какво влиза в дреболиите. Всеки си има своя представа за това. Как беше казал новият финансов министър на Русия? „Трябва да делим.“ Правилно. Това дори не е истина, а цяла философия.

Понякога такава философия е по-скъпа и от истината.

Портнов не можеше да понася риболова. Времето, прекарано с въдица в ръка, той смяташе за изгубено, бездарно похабено.

Но първото, което направи в първия си свободен ден в Русия, беше да отиде на риболов. Оттогава той пристигаше всяка събота на тихото езеро край Москва, недалеч от град Ковальов. Понякога му се струваше, че през целия си живот всяка събота е ловил риба в това проклето езеро, което му беше омръзнало до смърт.

Но гласно той се възторгваше.

Чак на третото си отиване там се срещна с този, заради когото всъщност идваше на този проклет риболов.

Берг го предупреди:

— Той е тук.

— Слава богу — прошепна Портнов.

Той предвиждаше минимум седем-осем ходения, преди да се срещне с Аркадий Селезньов. Но му провървя: още на третия път в мрежата му попадна едрата, мечтаната риба. Впрочем май рибата сама чакаше кога ще й опънат мрежата, за да влезе.

Аркадий Селезньов се оказа едър четиридесетгодишен мъж с буйна черна брада без нито едно бяло косъмче. Той беше водещ специалист в разположения недалеч от езерото секретен институт.

При това излезе заклет рибар.

След като ги представиха един на друг и ги оставиха сами, Портнов веднага премина към работата:

— Как мислите, Аркадий, сто хиляди долара голяма сума ли са?

— Немалка — кимна Селезньов. — Бих искал да ми плащат такива пари на мястото, където работя.

— Наистина ли? — сякаш се изненада Портнов.

— А защо не?

— Нали разбирате — след кратка пауза продължи Портнов, — че моите хора свършиха немалко работа, за да се срещнем с вас.

— Разбирам.

— Значи трябва да сте наясно, че имам за вас достатъчно интересно предложение, нали?

— Естествено.

Селезньов не беше словоохотлив. Портнов знаеше, че вътрешно събеседникът му отдавна е готов за предателство, оставаше само правилно да проведе играта.

Преди да се реши на среща със Селезньов, Портнов проведе доста подготвителна работа. Всички привички и особености на Учения бяха най-подробно разучени. Накрая Портнов реши да проведе срещата. Но изведнъж работата, която вървеше като по мед и масло, забуксува. Във всеки друг случай Портнов не би настоявал. Но кандидатурата на Селезньов беше дотолкова подходяща, че Портнов не можеше да се откаже от него. Той реши, че ще ходи на тоя проклет риболов дотогава, докато не се срещнат.

После Портнов разбра: Селезньов най-банално се страхуваше и просто протакаше. Страхлива натура, нищо повече. В това, че Селезньов не е споменал на никого за работата, която проведоха с него, Портнов не се съмняваше. От известно време Аркадий Селезньов беше под сигурен „калпак“.

Между другото Портнов както никой друг разбираше страховете на Селезньов. Самият той също не се доверяваше на хората, особено на онези, които зависеха от него. Създал си беше правило: колкото по-малко знаят те, толкова по-добре и за тях, и за него.

Фактът, че Портнов беше едър американски бизнесмен, би трябвало да успокоява и да държи нащрек Селезньов. От една страна, такава крупна фигура в бизнеса е малко вероятно да се окаже примитивен шпионин, но, от друга страна — от къде на къде такъв интерес към един обикновен физик.

И така разговорът се въртеше около рибарската тема.

— Аз наистина имам предложение към вас — каза Портнов.

— На което няма да мога да откажа, нали? — подсмихна се Селезньов.

— Наистина ще ви бъде трудно да откажете — съгласи се Портнов. — Дори само за това, че сумата, която смятам да ви предложа, е внушителна.

— Тези сто хиляди долара?

Портнов застана нащрек. Не му хареса интонацията на Селезньов. Някак твърде небрежно произнесе сумата.

Затова доста сухо попита:

— Не ви ли устройва?

Селезньов гледаше към плувката си. Дълго я гледа. После отвърна:

— Не.

Портнов беше потресен.

— Не?

— Не — повтори Селезньов.

Портнов опита да подходи от другата страна.

— Но вие дори не знаете за какво искам да ви помоля!

— Е, то пък голяма тайна — отвърна Селезньов. — Интересувате се от моята работа.

Портнов премълча.

— А аз оценявам високо работата си — каза Селезньов. — Много високо.

— Виж ти! Затова пък другите не я оценяват толкова високо. Говоря за заплатата ви.

— Първо, това не е ваша работа — спокойно парира Селезньов. — Аз не броя парите във вашия джоб. Второ, не говоря за заплатата си, а на колко оценявам работата си аз самият. И моята цена доста се различава от тази, за която говорихте вие.

— И каква е вашата цена?

— Половин милион — отговори Селезньов. — И моето бягство.

— Вашето какво? — не разбра Портнов.

— Бягство — повтори Селезньов. — Нали сте наясно, че ако започна да харча парите си тук, веднага ще ме приберат тези, които трябва. А щом не мога да харча парите си тук, за какво са ми тогава?

Портнов беше озадачен. Исканията на Селезньов му изглеждаха съвсем резонни.

— Е, какво пък — каза той накрая. — Донякъде ме изненадахте. Но мисля, че за доста неща сте прав и хората, от чието име водя тези преговори, ще ви разберат и ще се съгласят. Но аз имам още един въпрос.

— Слушам ви.

— Значи ли казаното от вас, че по принцип сте готови да ни сътрудничите?

Плувката на Селезньов рязко трепна и потъна под водата.

— Теглете! — възбудено извика Портнов.

— Мълчи! — процеди през зъби Селезньов, докато напрегнато следеше движението на плувката.

— Кълве! — извика Портнов. — Кълве, защо се бавиш?

Селезньов внимателно докара рибата до брега и я извади с премерен мах. Доста внушителна риба пльосна на брега и запляска с опашка.

— Браво — каза Портнов.

— Не е зле — сдържано се съгласи Селезньов, докато откачаше кукичката.

— Вие сте добър рибар — каза Портнов. В гласа му се усещаше неволно уважение. Той обичаше професионализма във всичко.

— Аз не съм само риболовец — за пръв път през целия разговор се усмихна Селезньов. — Та за какво говорехме?

— Попитах ви…

Селезньов го прекъсна:

— А, да — спомних си. Общо взето, добре сте ме разбрали.

— Казват, че сега в Русия живеят добре тези, които имат пари — предпазливо каза Портнов.

— Може би — кимна ученият. — Но това не се отнася за онези, които имат достъп до държавните тайни. И така е между другото не само в Русия. При вас нали арестуваха наскоро един наш шпионин. Никълсън май беше. И защо? Харчел твърде много пари.

— Не се ли страхувате, че сега ви следят? — попита Портнов.

— Малко вероятно е. Сега не са сталинските времена и слава богу. А вие виждам, че не се отличавате с особена смелост.

— Не се тревожете за мен — отговори Портнов. — И тъй, кога можете да ни предадете това, за което ви молим?

— Вие още не сте казали всъщност какво искате.

— Когато днес си кажем довиждане, ще имате пълна информация какво ни интересува — обеща му Портнов. — Кога ще се видим пак?

— Повтарям: това зависи от характера на информацията, която искате да получите от мен.

— Добре, хайде да поговорим по-подробно за това.

Портнов не знаеше защо си спомни този разговор с такава яснота. Сякаш предчувстваше нещо лошо, нещо опасно. Нерви, помисли той. Фролов, проклет да е. Трябва да се заеме сериозно с него, иначе…

Настроението му напоследък хич го нямаше, съвсем не беше като това, с което дойде в Москва. И дори ласките на Юля започнаха да го дразнят.

Трябва да направи нещо…

Макар че уж за особени вълнения няма причина. Остана само още една среща със Селезньов. Рискът беше сведен до минимум. Той ще предаде каквото получи от учения на когото трябва и всичко ще бъде изпратено с дипломатическа поща за Вашингтон. Или както там си решат — това вече не е негов проблем.

Фролов, Фролов му тровеше нервите.

Портнов имаше особено отношение към компютрите. От една страна, им се възхищаваше и признаваше, че с тяхна помощ могат да се извършат потресаващи неща. Но, от друга страна, се страхуваше от тях, също както би се боял от реактивен самолет Стивънсън, изобретателят на локомотива.

Въпреки това компютрите заемаха много важно място в дейността му. И хората му, които работеха на тях, се ползваха с особени привилегии.

Портнов проведе в Москва огромна работа по рекламата им. И фирмите, които представяше, биха могли да бъдат доволни. Но той самият имаше особен интерес към рекламата на тази техника.

Канеше се да откъсне голямо парче от тази баница. А Фролов можеше да му попречи. Напоследък той все повече му пречеше.

„Място на ненаплашени идиоти“ — така наричаше Портнов своята родина, след като проучи внимателно всичко станало в нея след емигрирането му. Другояче казано, в Русия имаше много балами, които трябваше да бъдат оскубани, и Портнов се зае с тази работа.

За начало той закупи изложбена площ в МИЦ. Международен изложбен център, така се наричаше сега ВДНХ. И така той купи щандове и сключи договор с фирмата „Информсвяз“ за използване на разплащателните й сметки.

Щандовете на американската фирма веднага привлякоха вниманието на стотици руски фирми. Портнов и фирмата му предлагаха доставка на компютърна техника на много ниски цени, почти два пъти по-ниски от пазарните. Руските предприемачи не се смущаваха от това, че трябва да заплатят авансово за стока, която изобщо не са виждали. Американски компютри — жестоко! Американците няма да ни излъжат… И руските предприемачи плащаха, без да мислят. Портнов едва успяваше да издава касовите ордери. Рано или късно подобна пирамида гръмва: парите са платени, а стоката я няма. Но това не го плашеше. Досегашният му живот беше пълен с още по-големи рискове.

Портнов сам определи границата на печалбите си — сто милиона долара. Смяташе, че толкова му стигат. Разбира се, после ще го кълнат и ще го заплашват, но какво пък — ще го преживее. Тия, които беше измамил, щяха да се примирят постепенно. А ако не се примирят… Е, тогава ще се наложи, както се изразява Алекс Шер, да защитят собствените си права. Така че всъщност тоя Фролов му идваше съвсем навреме. Нека послужи за пример на останалите — Портнов не се шегува.

От стоте милиона, които Портнов „спечели“ по този начин, пет идваха от Краснодарския край. Момчетата, които въртяха тоя бизнес там, минаваха за опасни типове. Но Портнов не се стряскаше от тях. Само това оставаше — разни провинциални мутри да го стряскат.

Разговорът с Фролов се състоя наскоро в офиса на Портнов в хотел „Русия“.

— Получих известна информация — каза му Фролов.

— Интересно каква е тя — насмешливо попита Портнов.

— Неутешителна — каза Фролов.

— Простете — прекъсна го Портнов. — За кого неутешителна?

— За нас. — Фролов не рискува да каже „за вас“.

— По-конкретно, моля.

— Имате сключени договори с много фирми — продължи Фролов.

— И какво?

— Само на нашата служба са известни имената на десетина фирми, които са сключили договори с вас.

— Имате добра информационна служба — похвали го Портнов.

— Подозираме, че договорите ви всъщност са много повече.

— Какво, забранено ли е това?

— Не. Но… Досега нямате нито една доставка. — Фролов дълбоко въздъхна. — Тоест още нито веднъж не сте изпълнили условията на никой договор. Нито веднъж. Вие дължите милиони.

— Защо ви тревожат дълговете ми, Юрий Анатолиевич? — с неприятна усмивка попита Портнов.

Фролов поклати глава:

— Всъщност ме интересува само един ваш дълг.

— Интересно.

— Същият, съгласно който трябва да доставите на моята фирма офистехника за два милиона долара.

— Нали си спомняте за глобите, които очакват според договора фирмата, която не изпълни ангажимента си? — попита Портнов.

— Разбира се.

— Е, тогава не разбирам опасенията ви.

— Но аз съм свързан с договори с други фирми и ако заради вас не ги изпълня, ме очакват също такива глоби, че и по-жестоки.

— Е, така си е — съгласи се Портнов. — Другото, което ме учудва, е, че сте дошли на нашата среща сам, без охрана.

— Заплашвате ли ме? — настръхна Фролов.

Портнов замаха с ръце:

— Моля ви! Да не дава бог! Просто си помислих… Щом казвате, че сте пострадали от действията или бездействията на моята фирма, защо идвате сам? Не е ли по-лесно да се обедините с някого? И да ми поискате обяснение. Доколкото знам, така се прави в съвременния руски бизнес.

— Може да се каже, че е така — аз съм посланик на добра воля — обясни Фролов.

— Виж ти!

— Да — потвърди Фролов. — Направих някои справки за вас и получих достоверни сведения, че вие сте вор в законе.

— Я стига! — засмя се Портнов. — Ама откъде ви идват такива… Че какъв бандит съм аз?

Фролов сякаш захвърли маската си на кротък, даже леко наплашен събеседник.

— Вижте какво, разбирам, че съм направил глупост, като съм платил авансово. Не очаквах да ме подведете. Както се казва, докато не се опариш… Но има и друга руска пословица.

— Да?

— Руснаците дълго запрягат, но бързо карат — каза Фролов спокойно, като фиксираше Портнов с поглед.

— Накратко! — заповяда Портнов, който вече започваше да губи търпение. — Говорете по-ясно, писна ми от намеците ви.

— Упълномощен съм да ви предам — надуто започна Фролов, — че ако до три дни, смятано от първи, не се разплатите с моята фирма, ви очакват сериозни неприятности.

— От какъв вид?

— Обичат ли ви вашите служители? — изведнъж попита Фролов.

— Ами попитайте ги.

— Е, страхувам се, че след три дни ще останат без любимия си шеф.

— Браво! — възхити се Портнов. — Това си е заплаха в прав текст.

Фролов се надигна:

— Надявам се, че ме разбрахте.

— Разбира се, драги — каза усмихнатият Портнов. — Аз въобще съм схватлив човек.

 

 

— Може би самоубийство? — предложи Алекс.

Обсъждаха отстраняването на Фролов.

— Катастрофа с кола?

— Не! — кресна Портнов. — Не. Не бива да изглежда като нещастен случай. Те всички — разбираш ли, всички — трябва да се убедят, че шегите с мен ще им излязат през носа. Че да ми обявяват война е не просто опасно, а смъртоносно. За да си избият от тиквите всяка мисъл за заплаха, че и на децата си да завещаят: не заплашвайте никога Портнов! Ясно ли е?

— Ще бъде изпълнено, шефе! — отговори Алекс. — Както винаги, по най-добрия начин.

Портнов го отпрати с жест.

— Юля! — извика той. — Дълго ли ще се плацикаш там?

Тя излезе от банята с мокра коса, увита в бяла хавлия.

— Бързам, господарю мой. Сега ще те успокоя.

Хавлията се свлече от мокрото й тяло, но този път голотата й предизвика раздразнението на Портнов.

— Защо идваш в такъв вид?

Тя се обърка:

— Ами нали ти сам ме извика…