Фридрих Незнански
Нощни вълци (44)

2.

Личният самолет на Портнов беше готов за полет, но Алекс не замина с него. Напоследък усещаше нещо неприятно — някаква постоянна тревога.

Нещо трябваше да се случи. Опитваше се да не вярва на предчувствията си, да плюе на всичко, но тревогата не го напускаше.

В най-последния момент той се отказа да лети.

Макс Кей, който го придружаваше, по-точно трябваше да го съпровожда, безкрайно се учуди:

— Да не си полудял?

— Няма да летя — упорито каза Алекс. — Лети сам. Не мога.

— Трябва да докладвам на шефа.

— Ще пристигна утре. Или вечерта.

— Какво ти става?

— Не знам. Зле ми е.

— Така не става, Алекс. — Макс нищо не разбираше. — Що за детска градина?

— Отивай, Макс — каза му Алекс. — Ти ме познаваш. Това не са капризи. Кажи там, че ще пристигна с друг полет вечерта. С пътнически самолет.

Макс беше потресен. Това просто не можеше да бъде — Алекс отдавна бе в организацията. Знае какво се полага за такова самоволно решение.

— Ти си откачил — повтори той.

След като самолетът излетя, Алекс усети, че започва да се поуспокоява. Той за нищо на света не би признал истинската причина да се откаже от този полет. Това бе нещо повече от предчувствие. Направо го заливаше нещо, което не можеше да опише с думи.

Той не излетя за София и знаеше, че Портнов ще го направи на кайма заради това. И все пак не се разкайваше.

Той се запъти към Шереметиево.

Провървя му. След час излиташе самолет за София. И той си купи без проблеми билет за този полет.

Алекс вече съвсем се успокои. Голяма работа, помисли той. Ще закъснея само с три-четири часа. А Портнов…

Ще се оправдая някак, мислеше си той. Главното е да свърша работата. Победителите не ги съдят. В краен случай ще му разкажа за страховете си.

Може пък да ми се размине.

Полетът протичаше нормално. Само непонятното поведение на Алекс тревожеше Макс. Той винаги се тревожеше, когато не разбира нещо. А поведението на Алекс излизаше от всякакви рамки. Той просто не биваше да се държи така, трябваше да обясни.

Изведнъж Макс подскочи в креслото си, отпусна се и целият омекна.

— Не — прошепна той. — Само това не…

От този миг загуби покой. Гледаше часовника в очакване на мига, когато колелата на самолета ще докоснат пистата. Чакаше този миг като спасение. Направо издъхваше от смъртен ужас.

— Не — шепнеше той. — Те не могат да постъпят така с мен…

И когато накрая самолетът се снижи за кацане, Макс се вкопчи с побелели от напрежение пръсти в подлакътника на креслото и затвори очи.

Самолетът подскочи, блъсна пак гумите си в пистата и се понесе по нея. Макс Кей изтри избилата по челото му влага.

— Слава богу! — прошепна той.

И в този момент носещият се по пистата самолет се взриви.

Огнен стълб се изви високо в небето и далеч наоколо се разлетяха парчета от корпуса на самолета, както и останките на пътуващите с него.

Никой не би могъл да ги събере повече.

Дори Господ Бог.