Метаданни
Данни
- Серия
- Маршът на Турецки (15)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Ночные волки, 1997 (Пълни авторски права)
- Превод от руски
- Марин Гинев, 2001 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,5 (× 2 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Фридрих Незнански
Заглавие: Нощни вълци
Преводач: Марин Гинев
Година на превод: 2001
Език, от който е преведено: Руски
Издание: Първо
Издател: „Атика“
Град на издателя: София
Година на издаване: 2001
Тип: Роман
Националност: Руска
Печатница: „Атика“
Художник: „Атика“
ISBN: 954-729-134-3
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3790
История
- — Добавяне
3.
Трудностите започнаха първо във Виена, а после и в Рим.
Американците впрочем не лошо се оправяха с удивителните лупинги на масовото съветско съзнание. Приемаха радушно бежанците, но законът им забраняваше влизането в страната на членове на КПСС или на осъдени.
Американските власти не желаеха разпространяването на комунистически идеи, нито пък на престъпността.
В столицата на Италия Рим всички, които искаха да станат след време граждани на великата свободна страна САЩ, трябваше да преминат своеобразна карантина, по време на която служителите на американското посолство и съответните служби ги проверяваха. И горко на онзи, който беше скрил нещо подсъдно в миналото си. Просто не ги пускаха в обетованата земя. При това нямаше изключения.
Карантината продължаваше четири месеца. В сравнение с това, което вече им се беше наложило да изчакат, докато се измъкнат от своята бивша страна, срокът не беше дълъг. Четирите месеца минаваха бързо, всичко беше справедливо и никой не роптаеше.
Отначало Феликс Портнов беше спокоен. Документите му бяха абсолютно редовни. Биографията му — изчистена до най-малката дреболия. Дори да му бяха устроили проверка със служители на ЦРУ, пак би я преминал. Заминаването му беше подготвено най-старателно. Нали цялата престъпна върхушка беше заинтересована от неговото заминаване. И МВР, и КГБ, а за тези най-отгоре — да не говорим. Делата му в съдебните архиви бяха унищожени и той бе абсолютно спокоен в това отношение. Американците не могат да го обвинят в нищо.
Два месеца след като пристигна в Рим, той срещна Олга.
Това беше невероятно. Преди време той я търси къде ли не, но тя сякаш потъна вдън земя.
Някога той си беше изгубил ума по нея. Странна любов бе тая. И преди нея беше имал много жени, но такова нещо не му се бе случвало. Направо му завъртя главата. И без малко да я загуби.
Ремизов го предупреждаваше: не се занимавай с нея, Феликс, ще те погуби. Но той не го послуша.
Отначало всичко вървеше по мед и масло. Олга го слушаше и се подчиняваше, а в работата беше изключително решителна. Тя се оказа идеалната спътница в живота. Дори на майка му успя да се хареса.
Това все пак си беше безумие, мислеше си той сега с усмивка. Те се срещнаха за пръв път на мястото на поредния обир.
После Феликс дълго мисли колко важно значение има случаят. Съвсем случайно Олга стана жертва на негов обир.
В онази сутрин той се събуди с предчувствието — сега или никога. И макар да планираха всички операции предварително и дълго да се подготвяха, този път той се довери на импровизацията. Сякаш знаеше, че ще му се усмихне вдъхновението.
И то дойде. Всичко стана като по поръчка — леко и просто. Сивунов позвъни и независимо че беше късно, веднага им отвориха, без дори да попитат, както обикновено в такива случаи: кой е там. Тя отвори, сякаш на мъжа си, който е излязъл да изхвърли боклука и случайно си е забравил ключа.
Те веднага нахлуха в апартамента, където, освен младата жена, нямаше никой друг. Мъжът й заминал за няколко дни в Ленинград. А жената, колкото и банално да звучи, очаквала любовника си и когато отворила, мислела, че е той. Ако на някого не беше провървяло — то това бе тя.
Детето спеше и тя помоли да не го будят. Тържествуващ от успеха, Портнов шепнешком я помоли да предаде всички пари и скъпоценности в къщата, тогава значи няма да безпокоят детето й и въобще нищо лошо няма да й се случи.
И се започна нещо удивително. Отначало и Портнов, и Сивунов имаха чувството, че жената не се изплаши, а просто й е досадно да я безпокоят с всякакви глупости. Тя мълчаливо ги заведе до скривалището, където бяха всички пари и бижута — това, за което всъщност бяха дошли.
След като прибра в чантата си пакета с пари и кутийката с бижута, Портнов я попита дали не укрива още нещо от тях.
— Не ставай глупав — отвърна жената. — Там има сто хиляди в пари и поне петдесет хиляди в брилянти.
— Ще събудя детето — предупреди я Портнов. — Ще стане по-лошо.
И тогава тя заплака. Но не каза нито дума. Ако искаш — буди го, нищо не мога да направя, сякаш казваше целият й вид. Но повече пари няма.
Портнов разбра, че не му се иска да я разпитва повече за пари. Дори да лъже, той кой знае защо не искаше да тормози това дете.
— Добре — каза той. — А може ли да го погледна?
— Кого? — попита тя.
— Детето.
И тя изведнъж се промени.
— Махай се!
В очите й пламтеше такава омраза, че той взе да отстъпва от изненада.
— Какво ти стана?
Тя настъпваше насреща му, стиснала юмруци.
— Махай се, гадино!
Сивунов замахна срещу нея, но той блокира удара му и го отблъсна.
— По-кротко — каза на партньора си. И се обърна към жената: — Извинявай. Ще купя с твоите пари свещ и ще я запаля за здравето на детето ти. Става ли?
Той не искаше тя да мисли лошо за него. Такива са странностите на бандитската психика.
Тя го гледаше без всякакъв страх.
— Купи си свещ и си я наври в задника!
Сивунов се разхили. И в същия миг заплака детето. Портнов засъска срещу Андрей:
— Млъкни!
Той млъкна. Жената се хвърли към другата стая — да успокоява детето. След известно време те дочуха ласкавите й думи. По тона й не можеше да се усети, че току-що са я ограбили, задигнали са й огромна сума.
— Да вървим — каза Портнов на Сивунов и тихо, на пръсти напуснаха апартамента.
През следващите дни Феликс непрекъснато мислеше за тази жена. Просто не му излизаше от главата. Мислеше постоянно за нея и затова изобщо не се учуди, когато я видя на улицата.
Това вече не беше просто случайност, а невероятна случайност. Той притича през улицата и на самата осова линия, докато се пазеше от прелитащите коли, почти се сблъска с нея. Тя също криволичеше между колите и изведнъж се озова почти в прегръдката му. Те се спогледаха и застинаха.
Той успя да помисли, че трябва да се престори, че не я познава. Възможно е тя да се разкрещи, да го хване за ръката и да вика милиция.
— Ама че среща — каза той. — Здравейте.
Колите свиреха с клаксоните си и ги заобикаляха, а те стояха насред улицата, без да забелязват нищо около себе си.
Тя каза:
— Привет. Знаех си, че ще се срещнем.
Това прозвуча мирно, без всякаква заплашителна нотка.
— Знаели сте? — попита той.
— Да.
Колите вече не свиреха — те възмутено настояваха да им се разкарат от пътя.
Той я вдигна на ръце и я понесе към тротоара.
Тя не се дърпаше, не викаше, не молеше да я пусне. Дори се притисна към него, за да му е по-лесно да я носи. Когато Портнов я пусна на тротоара, вече знаеше, че няма да й позволи да се отдели и крачка от него.
Те отидоха в някакво близко кафене, изпиха бутилка шампанско и тя му разказа за себе си. Мъжът й, високопоставен номенклатурчик, който наблюдава търговията в Москва, отдавна не предизвиква у нея нищо друго, освен гнусливо недоумение. Разбира се, тя не му е вярна. Напоследък често сменяла любовниците си, искало й се да промени нещо в жалкия си, както тя се изрази, живот. Единствената й радост било детето, но явно, че скоро ще се лиши от него…
Мъжът й се върнал на следващия ден, след като Портнов идвал в техния апартамент. Тя каза именно така — „идвал“. Сякаш не го е ограбвал, а просто е бил на гости.
Тя разказала на мъжа си какво е станало в онази нощ. Признала си, че сама е показала скривалището. Мъжът й побеснял. Защо, крещял той, тя не извикала съседите, милицията? Защо се е държала като идиотка? Защо изобщо винаги се държи като идиотка? Защо прави винаги каквото й се иска, а не каквото е от полза за тяхното семейство?
Тя му отвърнала, че семейството им отдавна не съществува и той го знае. А тя пък знае, че той живее с нея само защото се страхува, че разводът ще се отрази пагубно на гадната му кариера в тая гадна партия.
Мъжът й изпаднал в ярост.
Гадна? Така ли? Това е краят, казал й той. Сега вече развод. И да върви по дяволите! А сина им той няма да й даде.
Тя разбрала, че това не са просто заплахи и той ще го направи. Било й много зле, но не искала той да забележи. И си тръгнала.
Портнов я слушаше внимателно и знаеше, че и той ще й разкаже за себе си. Чувстваше, че не може да скрие от нея истината за живота си.
Така и направи. Призна й, че е бандит, който граби хората и има много пари, с които засега не може да се разпорежда, както иска. Но нищо, ще му дойде времето…
Каза й, че „експроприира“ именно такива като нейния мъж и ако иска някак да му отмъсти, може да се присъедини към тях. Чувала ли е за „Нощните вълци“?
Тя беше чувала. Славата на „Нощните вълци“ гърмеше тогава из цяла Москва. Тарикатите с дебели портфейли и нечестно натрупани пари се страхуваха от тях като от огън.
После започна лудо време. Той забрави предпазливостта си и Ремизов напразно го предупреждаваше. Но всичко минаваше, сякаш някой ги пазеше. Те бяха невероятни късметлии.
А после дойде моментът, когато той беше принуден да вземе решителни мерки, за да избегне бедата, която ги заплашваше. Мерките се състояха в това да очисти активните членове — Сивунов и Матюхин. И двамата бяха недоволни, че в бандата има жена, но с това Портнов можеше да се пребори — авторитетът му беше неоспорим. Опасността идваше от друго — Сивунов и Матюхин започнаха да водят живот, който въобще не съответстваше на официалните им заплати. Разобличаването им беше въпрос на време, което вече катастрофално не стигаше, и решението не можеше да се отлага повече.
Олга по това време вече не беше същата жена. Все по-рядко си спомняше за сина си, душата й все повече се ожесточаваше. Тя се пречупи: с всеки ден ставаше все по-цинична и равнодушна. Но Портнов не забелязваше това.
Веднъж тя каза на Портнов, че борбата с хищниците е безсмислена: тези гадове никога няма да обеднеят, а парите им не носят щастие. Той реши тогава, че тя просто се е уморила.
Повече Олга не се върна към този разговор. Да върви всичко както си ще. В ада дори.
Тогава арестуваха Портнов. В онзи ден Олга беше заминала при някаква приятелка в Ленинград.
При ареста Портнов застреля Ремизов: не искаше старият да издаде на разпита Олга. Не искаше да я вкарат в затвора. Тя му трябваше на свобода.
При следствието той каза, че Ремизов се опитал да застреля първо него, Портнов, а после и себе си. За нищо на света не искал да влиза в лагер. А той, Портнов, е извършил престъплението при самозащита. Следователите не можаха да му инкриминират предумишлено убийство.
Съдебният процес беше странен. Свидетелите оплитаха показанията си, говореха явни глупости, лъжеха. Потърпевшите се отказваха от исковете си.
И не просто защото се страхуваха от отмъщение. Как можеха да обяснят на съдията и съдебните заседатели откъде те, обикновените съветски хора, имат такива пари — стотици хиляди, милиони! А щом не са имали такива пари, значи никой не ги е ограбвал.
Обвинението се провали.
И Москва отново зашушна. Слухове, измислици. Намериха някакви подставени свидетели, които дадоха показания, че Портнов с шайката си се е вмъквал в техните скромни жилища, ограбвал ги е и си е отивал с „гигантската“ сума от двеста-триста рубли.
Портнов виждаше тези хора за пръв път в живота си, но прие правилата на фалшивата игра и си „призна“ всичко. Може би точно това поведение му спаси после живота.
Осъдиха го на петнадесет години лагер. Но от минутата, когато произнасяха присъдата, той знаеше, че това е фикция. Властите трябваше да успокоят публиката. Наближаваше шестдесетата годишнина на Октомврийската революция. И непременно щяха да му намалят присъдата.
След като го освободиха, той известно време кротува, без да се показва никъде. После, след като реши, че всичко е наред, започна тихичко да прави справки за Олга. Но каквото и да опитваше, напразно — тя сякаш беше потънала вдън земя.
Доста време мина, докато той загуби надежда и спря да я търси.
И ето че се срещнаха. В Рим. И двамата се канеха да емигрират в Америка.
Пак случайност.
Или съдба.