Фридрих Незнански
Нощни вълци (50)

1.

— Следователят не е длъжен да присъства на разпита! — крещеше срещу мен Грязнов.

— Не е длъжен — съгласих се аз. — Но и законът не го забранява, нали?

— Това е идиотизъм.

— Идиотизъм е да ми говориш с такъв тон — уморено му възразих. — Слава, дори Меркулов се съгласи с аргументите ми.

— Аз командвам операцията — решително заяви Грязнов.

— Ти имаш мания за величие. Май ти се струва, че си Фирсов.

Той разбра, че се хаби напразно, и махна с ръка.

— Прави каквото искаш…

— Благодаря — казах аз. — Обичам да правя това, което смятам за необходимо.

И изведнъж той ни в клин, ни в ръкав попита:

— Как сте с Ирина?

А сега де! Трогателна загриженост. Какво си спомни изведнъж за жена ми? Нима семейните ми проблеми са написани на челото ми?

— Благодаря — казах му. — Никак.

Срещата на Портнов и Селезньов трябваше да стане по думите на последния на околовръстния път, край Каширското шосе, в малко крайпътно кафене. От два часа всичко наоколо беше отцепено.

За да не подплашат Портнов, решиха да оставят Селезньов на свобода. Нищо не трябваше да усъмни Портнов.

Всички сервитьори в кафенето бяха сменени няколко дни преди срещата. Ролята на барман изпълняваше оперативен служител от МУР, всички останали бяха кагебисти.

Няколко коли чакаха в готовност и ние с Грязнов седяхме в едната от тях. Слава си поглеждаше часовника на всеки две минути.

— Всичко ще бъде наред — опитах се да го успокоя. — Недей да нервничиш така, за бога!

Той ме изгледа сърдито и промърмори:

— Много приказваш. Заради това не исках да идваш с нас.

— Млъквам — казах и в този момент видях мъж с чанта, който се приближаваше към кафенето. — Стоп. Кой е тоя?

— Селезньов — отговори Грязнов.

— Нещо подрани — погледнах аз часовника си. — Поне с десет минути, ако не и повече.

— Нищо странно — каза Грязнов. — Той е подранил, Портнов ще закъснее.

— Дано да е така — усъмних се, като гледах как Селезньов изчезна зад вратите на кафенето. — Не знам защо, но не ми харесва тая работа.

— Не психясвай, Саша — помоли ме Грязнов. — Ще ги спипаме, не се тревожи.

— Добре, ще чакаме Портнов.

Минаха десет минути. Петнадесет. Половин час.

— Какво става?! — изведнъж възкликна Грязнов, като видя, че Селезньов излиза от кафенето, без да дочака Портнов.

Отиваше си. Тоест стоеше край канавката и чакаше с дигната ръка, за да спре някое такси.

— Давай! — заповяда Грязнов на шофьора. — Приближи се до него.

Колата, в която седяхме, потегли. Грязнов каза по радиостанцията на своите хора:

— Аз ще го задържа.

Спряхме до Селезньов. Той се наведе към прозореца на нашата кола, видя мен и Грязнов и се дръпна. Каза дословно следното:

— Не, приятели. Карайте. Аз сядам само в свободни коли.

Когато аз започнах да настоявам: „Сядайте“, той заклати глава:

— Карайте, момчета. Страх ме е от вас.

Изскочих от колата, като вадех в движение пистолета си, и го хванах за рамото.

— Сядай вътре! На кого говоря?

Той трепна и се шмугна в купето.

Грязнов някак странно изгледа нашия пътник.

— Това не е Селезньов.

— Кой си ти? — попитах мъжа, когото взехме за Селезньов.

— Аз? Аз съм Коля.

Направо да го водиш в детската градина — Коля!

— И какво правиш тук, Коля? — ласкаво го попитах. — Защо дойде в това кафене?

— Ами помолиха ме. Казаха ми: ще смениш в електричката един мъж, ще вземеш чантата му, ето тая — той вдигна чантата, която лежеше на коленето му. — Отиваш в кафето, стоиш четиридесет минути и си тръгваш. Платиха ми сто долара. А аз какво? Да ги откажа ли?

— Кой те помоли? — попита Грязнов.

— Един мъж. Не знам кой е. Не съм му искал документите.

Той наистина приличаше малко на Селезньов. Здравата ни прекараха.

И вероятно Селезньов не беше света вода ненапита в тая измама.

Може би дори свиреше първа цигулка. Или поне втора.

На първата безусловно скрибуцаше Портнов.

Гадове…