Фридрих Незнански
Нощни вълци (17)

1.

Постепенно към бандата на Портнов се присъединиха още двама. По-точно Феликс ги присъедини. С кадрите на своята неголяма, но мобилна група той работеше сериозно и старателно.

Първият от двамата беше Вячеслав Никандрович Ремизов, съсед от блока. По принцип това беше против правилата на Портнов — да си търси съучастници сред съседите. Но Вячеслав Никандрович беше по-особен случай.

Някога и той като бащата на Феликс работел в НКВД. Малко след смъртта на Сталин, когато била последната чистка, уволнили от органите Портнов старши и Вячеслав Ремизов. Те смятали, че им е провървяло, можело да бъде и много по-лошо.

Макар че в такива случаи никога не се знае предварително кое е по-добро и кое — по-лошо.

Може би, ако ги бяха затворили, пак е щяло да стане това, което се и случи в края на краищата.

След уволнението Портнов и Ремизов се държаха по различен начин. Ремизов се затвори в себе си и като се стараеше да не попада без нужда пред очите на познати хора, се уреди да работи като нощен пазач в едно общежитие. А Портнов старши се пропи. По тази причина скоро се превърна в проклятие за семейството си и изгоря за няколко години. Смъртта му донесе на Феликс само чувство за облекчение.

Ремизов живееше в съседния вход. След смъртта на Портнов старши той навестяваше семейството му всеки месец. Това бяха странни посещения.

Съседът кратко поздравяваше, влизаше в кухнята и мълчаливо седеше там два часа. Майката на Феликс София Соломоновна отначало се опитваше да разговори госта, разказваше му какво ли не, но Вячеслав Никандрович нито веднъж не пророни и дума. Отначало това озадачаваше София Соломоновна, после я ядосваше, след това я плашеше, а накрая просто свикна. В резултат Ремизов идваше, отваряха му вратата, мълчаливо го пускаха в кухнята, слагаха му чай с някаква кифличка и си гледаха своите работи. Знаеха, че след два часа той ще стане и ще си тръгне. Ще поседи, ще помълчи и ще си иде. И седемнадесетгодишният Феликс и София Соломоновна така свикнаха с тези ежемесечни посещения, че когато той веднъж не дойде — а Ремизов се появяваше на първо число всеки месец, — се разтревожиха и Феликс отиде при съседа, за да разбере какво му е. Оказа се, че Вячеслав Никандрович е настинал и лежи с висока температура. Но на първи следващия месец той дойде и както винаги влезе в кухнята.

Годините си минаваха и никой вече не се опитваше да разговаря с него, да се опитва да разбере защо така го тегли към кухнята. Като идва — да си седи. По-добре Ремизов два часа месечно мълчалив като скала, отколкото Портнов старши двадесет часа в денонощието пиян, мръсен и вечно крещящ.

В онзи ден Ремизов дойде на четиринадесети. Той беше идвал и на първи, но сега беше странен повече от всякога. Не пи чай, нещо у него напираше да излезе, да го изрече:

— Ч-ч-ч… — И пак: — Ч-ч-ч…

— Какво става с теб, чичо Слава? — питаше го Феликс.

Ремизов млъкна и пак се затвори в себе си, сякаш не можеше да улови някаква измъчваща го мисъл.

Накрая стана и тръгна към вратата.

Феликс тогава вече беше старши инспектор в управлението за борба с икономическите престъпления. Втората му, престъпната дейност също набираше скорост. Бандата му, която тогава се състоеше от трима души, работеше много ефективно. Сивунов и Матюхин действаха безотказно. Обирът на Левинсон беше, така да се каже, проба. Следващите обири и грабежи не бяха толкова дръзки, но и вече не водеха задушевни разговори с жертвите. Парите на масата или сбогом на живота! По това време Портнов вече беше разбрал, че не бива да взема всичко, че трябва да оставя част от парите на потърпевшите. Да си живеят и да не му кроят зло! Ако могат…

На четиринадесети Феликс се прибра вкъщи късно. София Соломоновна го посрещна на вратата и щом влезе, веднага му прошепна:

— Той пак дойде. Там. — Тя кимна към кухнята.

— Кой? — не разбра Феликс.

— Ами тоя — обясни майка му. — Нашият мълчаливец.

— Вячеслав Никандрович? — още повече се учуди Феликс и влезе в кухнята.

Когато видя Портнов младши, Ремизов се изправи.

— Здравейте — поздрави го Феликс. — Как така се сетихте днес?

Зад гърба му стоеше София Соломоновна и Ремизов, като я изгледа, каза глухо:

— Излез, жено.

Гласът на мълчаливеца така потресе домакинята, че тя безмълвно избяга в спалнята.

Изненаданият Феликс гледаше Ремизов. Ако изведнъж го беше заговорила хлебарка, от тия, дето нощем щъкаха из кухнята, едва ли щеше да бъде по-шашнат.

Онова, което стана после, беше не по-малко фантастично.

Съседът се отпусна на стола и като гледаше от упор Портнов младши, попита:

— „Нощните вълци“ твоя работа ли са?

— Какво?! — извика Феликс.

Очакваше всичко, само не и това. Неговата група беше така сигурно законспирирана, че не можеше да „изгърми“. И ако по някакво чудо някой успееше да хване следите й, то най-малко можеше да си представи в тази роля Ремизов.

Феликс измисли сам името — „Нощни вълци“. Много сполучливо му се струваше. Някога имаше „Черната котка“, но тяхното беше още по-хубаво — „Нощни вълци“. Това си беше фукня, разбира се, но нали някак си трябваше да се разтоварват. Нещо трябва да весели душата. А и защо да не оставят след себе си подобен спомен? Нека треперят тия, дето живеят скучно. На Феликс му харесваше да треперят от него. Много даже му харесваше.

— Сядай — грубо му каза Ремизов. — Още не съм свършил.

Обърканият Феликс пак седна на табуретката.

— Е? — повтори съседът. — „Нощните вълци“ твоя работа ли са?

Феликс го гледаше, без да разбира нищо.

— За какво говорите, Вячеслав Никандр…

Но той го прекъсна доста грубо:

— Виж какво! Не ми ги пробутвай тия! Не се каня да търча при ченгетата. Говори като на изповед: твоя работа ли са или не? Ако сега кажеш не, ще стана и ще си ида. Ако е твоя — ще ти кажа нещо важно.

— Бива си те! — само успя да каже Феликс. — Какво си намислил, старче?

Ремизов настояваше на своето:

— Отговаряй каквото те цитат.

— Абе какви вълци? Ти да не си мръднал, старче?

Ремизов се надигна.

— Е, добре. Тръгвам си. Няма какво повече да си губя времето. Имам си работа.

— Сядай! — кресна изведнъж Феликс.

Съседът го изгледа от горе на долу.

— Ще кажеш ли?

— Сядай! — повтори Феликс.

Ремизов се поколеба, но седна. Феликс вече се беше овладял и като го гледаше в очите, попита спокойно:

— Ти разбираш ли къде се навираш, глупак нещастен? Защо са ти „Вълците“?

— Знам къде се навирам — отвърна Ремизов. — Но ти така и не ми отговори. Ама аз и без това знам, че е твоя работа.

Известно време Феликс размисля.

— Е, добре, Вячеслав Никандрович — тръсна глава весело той. — Добре, да бъде по вашему. Да допуснем, че действително знам за някакви „вълци“. Тоест искам да кажа, че съм чувал за „Нощните вълци“. Макар че и представа си нямам откъде знаете вие за тях. И какво? Да допуснем за момент, че знам. Какво следва?

На Ремизов веселият му тон не направи никакво впечатление.

— Не ми се прави на много умен, Феликс. С мен може и по-просто да разговаряш. Ако е твоя работа, кажи си, няма нищо кой знае какво.

Феликс се предаде. По-точно, любопитно му беше какво ще стане нататък.

— Моя работа е, моя — каза той. — Е? Чакам продължението.

— Охо! — удовлетворено проговори Ремизов. — Какво да го усукваме повече? Вземи ме в своята компания.

Феликс направо зяпна.

— Какво, какво?

Ремизов го гледаше предизвикателно.

— Каквото чу… Вземи ме, няма да съжаляваш.

— Слушай, чичка — каза му Феликс, — ти май не разбираш какви ги дрънкаш.

— Не се тревожи — подсмихна се гостът. — Разбирам и още как. Сега ти си мислиш откъде знам за теб и за „Вълците“.

— Е, и откъде? — напрегна се Феликс.

— Ами ето откъде… Ти забрави ли ние с баща ти къде сме работили цял живот?

— Виж, това го помня… Но аз например си мислех, че именно ти си забравил. Какво, значи съм се излъгал?

Лицето на Ремизов някак се промени. Чертите му се отпуснаха, станаха по-меки, дори добродушни. Сега напомняше някакъв добър чичо, макар Феликс да очакваше точно обратното. Нали си спомни за работата в органите — значи изражението му трябваше да стане решително, волево, твърдо. Такова трябва да бъде лицето на човек, който дълги години е работил в НКВД.

И той го каза на Ремизов.

— Ех, Феликс — поклати глава той, — това беше знаменито време. Работата беше целият ни живот. С нажежено желязо изгаряхме опортюнистическите циреи. А сега? Откакто умря вождът, всичко се разсипа на прах и пепел. Макар да ме уволни от службата, той бе гениална личност. А какъв стопанин беше — целият свят му падаше на колене. А после никой не забеляза как кривнахме от социализма. Съвсем малко оставаше да се дострои, съвсем мъничко. Но умря Йосиф Висарионич и мошениците на Хрушчов погубиха всичко. — Той помълча и добави след паузата: — А теб си те бива, Феликс.

Портнов не знаеше какво да мисли.

— Слушай, старче — каза той. — Някак много странен си, ей богу. И защо смяташ, че ме бива?

Ремизов гледаше в една точка и се опитваше да събере мислите си. Виждаше се, че трудно успява, не бе свикнал да води такива дълги разговори.

— Разбираш ли — започна той, сякаш опитваше всяка дума на вкус, — тогава, при социализма, не при тоя фалшивия, а при истинския, когато вождът беше жив, нямаше богаташи. Наистина нямаше, без демагогия. Нима ние щяхме да позволим на някого да дебелее на чужд гръб? Никога! А тия? Тия се наплюскаха. Така че ти правилно ги експроприираш — без запъване произнесе той сложната дума. Явно някога я беше казвал доста често.

Феликс напрегнато слушаше стареца, като се опитваше да определи как е най-добре да се държи с него.

— Не се съмнявай — каза му Ремизов. — Няма да те подведа.

— Почакай — спря го Феликс. — Кажи ми, откъде все пак знаеш за „Вълците“?

Ремизов сякаш се прозя или просто си пое дълбоко дъх:

— Дълго е за обясняване.

— Нищо — не отстъпваше Феликс. — Не бързам, изобщо къде да бързаме с теб? Разказвай, ако искаш да си имаш работа с мен.

И Ремизов започна да разказва.

Естествено, имал някои стари връзки. Когато за пръв път чул да се приказва за „Нощните вълци“, не придал особено значение, макар да се зарадвал, че някой не се страхува да отръска тия новоизлюпени баровци с дебели портфейли. Слуховете за бандата се множали, „Нощните вълци“ ставали легендарни. Бандата била неуловима, което също работело за нейната популярност. Много еснафи се възхищавали: грабят богаташите — безсрамните предприемачи и нелегални милионери!

До известно време Ремизов не се замислял за „Нощните вълци“. Е, има хора, които се занимават с това рисковано и благородно дело, много добре — нека си действат за страх на всички капиталистически акули в условията на развития социализъм. Вячеслав Никандрович отстрани одобрявал тия момчета и толкова.

Започнал да анализира ситуацията по-късно, когато веднъж видял, докато си седял през нощта на пейката в двора, как една кола докарала Феликс до входа на блока. Този, който седял зад кормилото, казал на излизащия от колата Портнов:

— Вълка краката го хранят.

На което Феликс отвърнал:

— Не само те. И глава трябва.

— Иска ли питане — добавил оня зад волана.

След няколко секунди Феликс влязъл във входа си, колата обърнала и изчезнала от двора, а Ремизов останал да си седи на пейката.

И за какво размишлявал нощният пазач, който някога работел в органите? Славата на „Нощните вълци“ вече се носела из Москва. Ремизов си спомнил какъв е бил бащата на Феликс, когато служели заедно в органите, и се запитал: би ли могъл той да организира такава банда като „Нощните вълци“? И сам си отговорил: тогава, на млади години, би могъл. Както казал оня неизвестен шофьор — иска ли питане. А Феликс? Той, разбира се, също работи в органите, не в КГБ наистина, а в УБХСС, но тъкмо това му позволява да се ориентира добре там, където обикновен бандит би се оплел. А Феликс е умен…

Той би могъл.

От този момент Вячеслав Никандрович започнал да съпоставя слуховете и наблюденията си върху поведението на Феликс. Случайно успял да научи, че „Вълците“ никога не извършват нападенията си на първи. Старецът не разбирал какво може да означава това, но за всеки случай започнал всеки първи ден от месеца да се появява в апартамента на Портнов младши. Скоро Ремизов си направил извода, че Феликс Портнов не е редови член на бандата.

Той не смяташе нито да шантажира, нито да разобличава Феликс.

Интересът му беше друг.

А Феликс веднага разбра какъв ценен „работник“ може да получи. Ремизов с неговите връзки и богат опит от миналото би могъл да му служи доста добре.

Имаше и още нещо необяснимо вълнуващо за Феликс: бившият съратник на баща му ще стане член на неуловимата група, начело на която е той, Феликс Портнов.

Така Вячеслав Никандрович Ремизов стана член на бандата „Нощните вълци“.

Постепенно той израсна до нещо като началник-щаб на тази престъпна организация.

С неговото включване дейността на „Нощните вълци“ стана по-груба и по-стремителна. Ако преди Феликс готвеше нападенията дълго, като издирваше внимателно и предпазливо поредните жертви, то сега, с идването на опитен човек, който знаеше много за престъпна Москва, работата тръгна много по-живо. Феликс вече разработваше заедно с Ремизов операциите по изземането на ценностите от асовете на сенчестата икономика.

Малко по-късно към бандата се присъедини Олга Шиманска.