Фридрих Незнански
Нощни вълци (48)

1.

Стас Аленичев изпращаше Люба на летището.

Отидоха дотам с такси и Люба се тревожеше през цялото време, че ще закъснее: регистрацията на пътниците приключваше четиридесет минути преди полета.

Но успяха, макар Стас леко да съжаляваше за това.

Пред вратата на коридора за заминаващите пътници Люба спря и му подаде ръка.

— Довиждане, Стас. Благодаря ти за всичко.

— Люба — каза той, — може би…

И млъкна. Мълча доста дълго, преди да се осмели да произнесе:

— Може би ще останеш?

После, когато тя отлетя, Стас дълго се чудеше: нима тази не съвсем млада вече жена така му влезе в душата само защото готвеше вкусно? Нима за това се реши да й предложи ръката и сърцето си? А той само за това мислеше през последните дни, преди тя да си замине.

В онази нощ се прибра вкъщи към два през нощта. Спеше му се ужасно. Съвсем беше забравил, че отстъпи стаята е и на дъщерята на покойния Маков. Затова влезе шумно и без да се замисля, светна лампата.

Люба седна на леглото и го загледа, като примигваше от ярката светлина.

— Ох — каза Стас и уморено се подпря на стената. — Извинете, Любов Григориевна.

Тя мълчеше и го гледаше.

— Простете — повтори Стас. — Аз само за минута…

Люба бързо се надигна от леглото и както си беше по нощница, отиде до Стас. После погали с ръка косата му.

— Умори ли се? — ласкаво каза тя. — Натича ли се…

Той изведнъж почувства, че ужасно му се иска… не, не да се нахвърли на нея, да я прегърне и да я нацелува… Той разбра, че просто иска да сложи чело на рамото й и… да заплаче.

Какво е това? Любов? Или просто срив от нервната работа, убийци, жертви, Портнови разни, а тук — една обикновена руска жена, толкова близка и примамлива.

Родна.

Май имаше една такава песен — „ето че се срещнаха две самотности“… Това е за тях, за Стас и Люба. Някакъв миг, мимолетно прозрение и това, което преди малко изглеждаше немислимо, сега му се струваше единственото възможно. Като се задъхваха от напиращите чувства, двамата се прегърнаха здраво.

Способността да мисли се върна при него след доста време. Когато Стас погледна часовника, разбра, че и тази нощ няма да спи. Време беше за работа.

Той вече и не искаше да спи. Изобщо не искаше. Огромно, безкрайно щастие го преизпълваше и му се струваше, че и Люба изпитва същото.

— Ще ти направя кафе, искаш ли? — прошепна тя и леко се изправи.

Той се опъна на леглото и замря с блажена усмивка.

Щастие…

После те закусиха, по-точно закусваше той, а Люба седеше срещу него на масата и го гледаше усмихнато.

— Кога ще се върнеш днес? — безгрижно попита Люба и изведнъж млъкна стреснато.

Стас разбра защо. „Страхува се, че ще я разбера неправилно, сякаш заявява правата си над мен.“

— Не знам точно — отговори той. — И честно казано, никой не знае. Дори Господ Бог. Но ти имаш право да ме питаш за това винаги, когато поискаш.

— Благодаря — каза Люба. — В колкото и да се върнеш, аз ще те чакам.

Колко е просто, помисли той. Колко елементарно просто. Това е всичко, което ти е нужно на тоя свят — да те чакат.

— Може би ти ще останеш? — попита я той.

— Аз ще се върна, Стас — отвърна тя. — Непременно ще се върна.

— Ще те чакам.

— Ще се върна.

— Само гледай да е по-бързо, а…

— Добре — каза тя. — Обичам те, Стас.

— Обичам те, Люба. Ще те чакам.

— Ще се върна.

Те биха повтаряли тези думи до края на света, ако не ги прекъсна служителката на „Аерофлот“, която регистрираше пътниците.

— Побързайте, гражданко — каза тя и отмина.

И те се събудиха.

Люба погали косата му с познатия жест и каза:

— Аз загубих баща си. И намерих теб. Излиза, че в живота има и справедливост.

— Да — съгласи се той. — Животът е прекрасен и аз те обичам.