Ноа Бойд
Шпиони за продан (9)

8.

Високият строен мъж със сплескан нос седеше зад волана и наблюдаваше как един от хората му се спуска внимателно по въже, провесено от покрива на сградата. Втори мъж се появи иззад постройката и изчака долу, докато първият слезе невредим на земята. После двамата погледнаха нагоре и нехайно се върнаха в чакащия ги черен автомобил. Седнаха на задната седалка, без да обелят нито дума. Единият миришеше на бензин и на пушек. До шофьора беше едрият мъж с неподвижните очи.

— Уцелихте ли някого? — попита той със силен акцент.

— Не съм сигурен. Вероятно — отговори мъжът, спуснал се по въжето.

— Което означава „не“ — обади се шофьорът с едновременно извинителен и гневен глас.

Пътникът се намести на седалката, взрян към покрива на сградата, от която излиташе дим.

— Така ще е по-интересно.

* * *

— Как тогава мъжът, когото преследвахме, е слязъл от покрива? — попита Кейт.

Вейл забеляза, че нещо като кабел виси от едната страна на сградата. Приближиха до него и го огледаха. Беше около десет метра дълъг и свързан към по-дълго въже, което се люлееше на 2–3 метра над земята.

— Ето как. — Краят на кабела беше пъхнат в близкия улук. Вейл го дръпна да провери каква тежест ще издържи. — Мислиш ли, че ще се справиш?

Тя надникна към пушека, излитащ от вратата, която бяха отворили с обединени усилия.

— Има ли друга възможност?

Кейт стисна кабела и понечи да прекрачи ниската стена на покрива, но той я спря:

— Чакай малко.

Върна се и затвори вратата. Пушекът си запроправя път през цепнатините и дупката от разбитата ключалка. Вейл взе дъската, която с Кейт бяха пречупили през средата, когато блъснаха вратата. Беше 5×5 сантиметра и прикрепена към късата страна на греда 5×10, закована за покрива. В гредата беше издълбан улей, за да вмести дъската. Другият й край беше закрепен под дръжката на вратата.

— Ако бяха използвали 5×10, щяхме още да сме вътре.

— Може би са нямали под ръка.

— Пет на десет се намират по-лесно от 5×5.

— С риск да прозвучи, сякаш ти давам заповед, нека го обсъдим, след като слезем.

Вейл се върна до навития кабел и го огледа по-внимателно. Извади сгъваемия си нож и го отвори.

— Още ли го носиш? — попита Кейт.

Той сряза предпазливо едната жица и я подуши. Погледна я сериозно.

— Кабел за детонация. Виждал съм ги, когато събарят сгради. Подпалваш го в единия край и избухва толкова бързо, че не разбираш откъде е възпламенен.

— Защо са използвали такъв?

— Налага се да разберем, преди да продължим. — Той коленичи до улука, в който изчезваше краят на кабела.

— Дай ми фенерчето. — Опита се да свали горния капак на улука, но той не поддаде. — Заварен е — заключи Вейл.

Приведе се по-наблизо и насочи лъча към малкия отвор около кабела. След няколко секунди стана и изключи решително фенерчето.

— Какво има?

Той не отговори веднага. Погледна към ръба на покрива и подръпна леко увития кабел.

— Какво има?

— Към другия край е прикрепен механизъм. Кабелът се възпламенява с взривна капсула. Тук има такава. Както и батерия, и здрава пружина. Когато достатъчна тежест изопне кабела и въжето, металната пружина се разтяга и осъществява контакт, затваряйки веригата между батерията и взривната капсула. Тя на свой ред възпламенява кабела. Ако и двамата увиснем на кабела десет етажа над земята… бам!… Той се стопява, както и ние.

— Но човекът, който стреля по нас, се е спуснал по него.

— Не го видяхме. Не знаем колко е тежал. Може да е бил шейсет килограма.

— Колко тежиш? — попита Кейт.

— Осемдесет? А ти? Седемдесет и пет?

— Шейсет.

Вейл коленичи отново и включи фенера. Надникна пак в малкия отвор и стана.

— Би трябвало да успееш.

— Ами ти?

— Сигурно са предвидили известен толеранс. Предполагам, че за да се отвори напълно пружината, трябва и двамата да сме на въжето. Ти тръгваш първа. Щом слезеш, поемам аз.

В далечината проехтяха сирени.

— Дали да не дочакаме пожарната? — предложи Кейт.

— Нямат стълба до десетия етаж. — Той приклекна и опря длан върху покрива. — Нагорещява се. Нямаме време.

Кейт застана до ръба на сградата и улови кабела. Вейл видя, че се колебае.

— Май предпочитам да направя двойно салто към циментовия тротоар — каза тя.

Прехвърли се през ръба и нави кабела около стъпалото си, за да контролира скоростта на спускането.

Мъжете в черния автомобил видяха как Кейт се прехвърля през стрехата и навива кабела около стъпалото си. Когато пое надолу, четиримата вдигнаха нетърпеливо очи към покрива, търсейки втория агент.

Ненадейно сирените сякаш прозвучаха с двойна сила. Шофьорът стрелна с поглед пътника, но той се взираше напрегнато към стрехата. Сирените завиха още по-оглушително.

Шофьорът включи двигателя като молба за потегляне. Пътникът изсумтя недоволно, обърна се напред и затвори очи. Автомобилът направи обратен завой и пое със скорост малко под разрешената.

Щом Кейт пусна въжето и прелетя последните няколко метра до земята, Вейл се прехвърли бързо през ръба на покрива. Скочи долу точно когато пожарната кола паркира пред сградата. Обясни на екипа за взривния кабел.

— Огънят не би трябвало да го детонира, но ако избухне, не мисля, че ще нарани хората в сградата. Дълъг е само девет-десет метра.

Кейт и Вейл се върнаха в колата, за да не пречат. Той понечи да каже нещо, но тя вдигна ръка.

— Нито дума, докато не се обадя на Бил Лангстън.

— Добре, но да знаеш, че той…

Тя махна настойчиво с ръка да го смълчи и започна да набира номера. Без да се впуска в подробности, съобщи на помощник-директора, че са разкрили Полък. Обясни му как са го проследили и са го намерили мъртъв и как са избягали от подпалената сграда, където вече са пристигнали пожарникарите. Накрая каза:

— Ще чакам.

Изключи телефона и заяви:

— Ако смяташе да ме предупредиш, че едва ли ще остане доволен, поздравления за необичайната ти проникновеност относно човешката природа.

— Затова при следващия пожар най-добре си стой вкъщи.

— Не е смешно, Стив. За последен път се оставям да ме придумаш.

— Държиш се, сякаш е най-лошото нещо, което съм ти причинил. Забрави ли как откраднах трите милиона от сейфа ти? И ти си нямаше представа какво съм наумил и — още по-зле — къде съм, та да ме скастриш.

— Съгласна съм. Това беше по-лошо — усмихна се тя най-сетне.

— И какво стана? Ти излезе герой, ирландският посланик дори те покани на новогодишен прием. А аз, разбира се, прекарах най-прекрасната нощ в живота си.

Тя се обърна към него и се втренчи в лицето му.

— Обзалагам се, че казваш това на всички жени, които съблазняваш със скулптури.

— На по-малко от половината, кълна се.

Кейт се засмя.

— Най-добре ме остави аз да се оправя с Лангстън, когато пристигне.

— Това е най-примамливото предложение, което получавам днес.

— Наслаждавай му се, понеже друго няма да получиш. И под „днес“ разбирам занапред.

— Така твърдиш сега, но след още няколко мъртви тела, една-две престрелки и някоя експлозия ще си като глина в ръцете ми.

Кейт се взря през предното стъкло.

— Вече няма съмнение, че руснаците са принудили Калкулус да проговори, нали? Но защо убиха Полък? И защо се опитаха да убият нас?

— Помисли си какво щеше да последва, ако планът им беше успял. Взривният кабел щеше да избухне, а ние да се озовем мъртви на земята до развързано въже. Поради липса на по-добро обяснение щеше да изглежда, че сме се опитали да предизвикаме пожар, за да унищожим улики. Вътре има мъртъв шпионин, чиято кръв е навсякъде по обувките ни. Руснаците няма защо да се безпокоят какво ще ни каже Полък, а на всичкото отгоре Бюрото получава огромна черна точка.

— Звучи ми малко крайно — обади се Кейт, — но руснаците сигурно са решили да играят твърдо. Не беше ли споменал Калкулус, че им е строго заповядано да не ги уличават в шпионаж за нищо на света?

— Само една причина си струва главоболията — дискът. Заради начина, по който се вмъкнахме в защитената къща, са заключили, че сме на свободна практика. И тази нощ пак бяхме само двамата. Предположили са — правилно при това — че щом заобикаляме Бюрото, никой друг не знае за диска. И ако се отърват от нас, няма защо да се безпокоят за него. Което означава, че в него има още нещо, отвеждащо до следващия шпионин.

— Не прекаляваш ли с хипотезите, Стив?

— Има само един начин да разберем. Да прегледаме пак диска.

След трийсет минути Бил Лангстън паркира до тяхната кола. Шофираше заместникът му Джон Каликс. Вейл предупреди Кейт:

— Не бива да му казваме за диска.

— Няма проблем. Аз самата не съм убедена, че съдържа нещо. Забрави ли, че вече го гледахме?

Кейт понечи да излезе, но Вейл кимна към помощник-директора и каза:

— Радвам се, че не съм на твое място. Изглежда бесен.

След няколко минути Кейт седна отново в колата.

— Иска да разговаря с теб.

— Каза му, че сме били заедно?

— Да видим дали чувството ти за хумор няма да се е изпарило, когато се върнеш.

Вейл се настани на задната седалка в колата на помощник-директора. Лангстън се обърна с недоволно изражение.

— Мисля, че те инструктираха да ме държиш в течение за развитието на случая.

— Това не е ли развитие според теб?

— Мисля, че е завършек.

Без да споменава вероятната следа към следващата къртица, Вейл отговори на всички въпроси на Лангстън. Обясни му как бяха стигнали от съобщението на Калкулус до Полък и после до лобното му място.

— Проникнали сте с взлом в руска защитена къща? — разяри се Лангстън.

— Там открихме разковничето — отвърна Вейл с преднамерено спокойствие в контраст с гневния изблик на помощник-директора.

— Не биваше — каза по-тихо, но все още напрегнато Лангстън.

— Не го чувам за пръв път тази седмица — продължи Вейл. — За да се придържаме към добрия тон, ще се престоря, че ще приемеш предложението ми, макар да се съмнявам сериозно. Ние с теб играем по различни правила. Моите методи започват там, където свършват твоите. Не ми възложиха тази задача, за да следвам Наръчника на агента. И ще продължавам да действам, както сметна за необходимо, докато директорът не ми каже да престана и да си вървя вкъщи. Не приемай лично тактиката ми. Целя само едно — да открия отговора. Което няма нищо общо с теб.

— Не настоявам да действаш другояче, а само да ме информираш.

Вейл се засмя.

— Наистина ли щеше да ти е приятно да те уведомя, че се каня да нахлуя в собственост на руското посолство?

В този момент Лангстън разбра колко глупаво е да настоява. Вейл беше прав, разбира се. Той поемаше всички рискове и макар Лангстън да не му беше точно началник, основният проблем на отдела му се разрешаваше. А настъпеше ли мигът, когато Вейл вече не им е необходим, помощник-директорът щеше да поеме юздите на разследването и да обере лаврите. Лангстън се засмя, сякаш в отговор на въпроса на Вейл:

— Не съм казал, че искам да ме информираш за всичко.

Вейл се изненада от очевидната промяна в нагласата му.

— Добре, защото сега се надпреварваме с руснаците, които разполагат със сериозно предимство — Калкулус.

— Доводите ти заслужават внимание. Но ако разкриеш нови шпиони, настоявам да ме уведомиш. За предпочитане преди да ги убиеш.

Вейл понечи да излезе от колата.

— Добре де, смятай се за първия, на когото ще се обадя от ареста.

Лангстън го проследи с поглед как се връща в колата при Кейт и потегля. После попита Каликс:

— Как ти се струва всичко това?

— В колонката с плюсовете — един шпионин по-малко. Само че е мъртъв и няма да извлечем сведения. А от политическа гледна точка — заради директора си длъжен да приемеш правилата на Вейл. Нищо чудно да разкрие шпионите, ако не го контролираш. Но трябва да се подсигуриш, в случай че положението се нагнети. Което, предвид методите му на действие, ни е в кърпа вързано.

— Отсега нататък, Джон, първата ти задача е да се погрижиш никой да не ме свързва с Вейл. Да не узнавам предварително плановете му. При провал заместник помощник-директор Банън ще поеме удара, защото тя работи с него.

Необозначена полицейска кола паркира пред сградата и от нея излязоха двама детективи. Вейл отиде до тях и се представи, обяснявайки им накратко какво се е случило.

— Сега ще останем на местопроизшествието. Ще дойдете ли утре сутринта в управлението, сър, за да дадете показания? — предложи единият, подавайки визитна картичка на Вейл.

— Непременно.

 

 

Няколко минути след като потеглиха, Кейт се обади:

— Нали знаеш, че когато Лангстън докладва на директора, ще се опита да преиначи историята и да те злепостави?

— Следващия път, когато ме попиташ защо не се връщам в Бюрото, моля те, припомни си тези думи.

— Повярвай ми, повече няма да повдигам темата. Какво ти се прави сега?

— Пушекът ми навя мисли за барбекю.

Върнаха се във Вашингтон и бързо откриха ресторант с барбекю — старо място с хлътнали дървени подове и разклатени пластмасови столове. Ламариненият таван беше кафяв от наслоявалата се десетилетия наред готварска мазнина. Залата беше пълна с редовни посетители, които ги огледаха предпазливо и веднага надушиха ченгетата. Специалитетите на заведението бяха ребърца и свински гърди. Кейт изчака сервитьорката да поднесе пълна с месо и картофи чиния на съседната маса и поръча салата. Вейл си избра свински гърди.

— Защо мислиш, че на диска има още нещо?

— Иначе Калкулус нямаше да напише „Ариадна“. Но сме изгубени, ако Полък е трябвало да ни предостави следващата следа. Което, ако не друго, ще ощастливи Лангстън. Ще ми стовари цялата вина и не съм убеден, че няма да е прав.

Кейт се засмя саркастично.

— Хайде, Вейл. Разкаяние? Не ти прилича. Да се предадеш? Ти? Какви тайни планове кроиш? Ще претършуваш къщата на Полък, нали?

— Не забравяй, че просто наминавах в града. И макар да обичам престрелките, някой идиот може наистина да ме уцели.

— Наминаваше и през Лос Анджелис.

— Заслепи ме твоето очарование.

Сервитьорката донесе храната и попита Вейл дали желае още нещо. Той наклони игриво глава и отвърна:

— Ще кажеш ли на сестра ми, че не може да се живее само на салата?

Сервитьорката се разсмя доволно, подаде му сметката и се запъти към кухнята.

— Колко мило — отбеляза Кейт.

— Съжалявам. Разтрепериха ми се коленете при вида на топло усмихната жена.

— Оттук не изглеждаше да са реагирали коленете ти, зидарю. — Тя хапна от салатата и продължи: — Значи така? Не ти хрумва нищо друго?

— Освен да се върнем и да прегледаме всичко наново. Включително дискът.

Вейл нападна купищата пушено месо и картофи. Беше прав — сервитьорката наистина задържа погледа му по-дълго от необходимото. Кейт беше виждала и други да го гледат така. Не се отличаваше с особена красота, но жените усещаха у него нещо едновременно първично и закрилническо. Забеляза го още в Детройт. Предишната нощ, в обръча на въоръжените мъже, когато Вейл се канеше да предизвика експлозия с непредвидима сила, нито веднъж не й мина през ума, че няма да успее да я спаси. Както и тази вечер върху покрива. Трудните моменти не им създаваха неприятности. Именно опасността ги сближаваше. Без нея обаче дори най-обикновените теми пораждаха противоречия.