Ноа Бойд
Шпиони за продан (23)

22.

Когато пристигнаха пред бившия наблюдателен пост, Джон Каликс вече беше паркирал и ги чакаше. Качиха се горе и той подаде на Вейл списъка с имената, придружени от снимки.

— Имена плюс снимки — този приятел явно ти дължи услуга.

— Точно така. Както споменах, познаваме се от юридическия колеж. Бяхме много близки. Една нощ излязохме да пийнем по няколко коктейла и той забеляза един от източниците си в бара. Източникът се ужаси, че някой ще ни види, и понечи да си тръгне. Приятелят ми обаче го догони отвън и му се нахвърли с юмруци. Източникът се оплака, а аз излъгах неколцина от вътрешните им следователи. Оневиниха приятеля ми и сега си плаща сметката.

Вейл преброи бързо имената.

— Деветима. Не е зле. Провери ли ги в базите с данни?

— Лично. Нищо.

— Разполагаме с едно предимство — изненадата. Ако подходим открито, ще го изгубим. Освен това, още щом започнат да шпионират, такива хора репетират отговори на всякакви въпроси, засягащи лоялността им. Някакви идеи?

Каликс и Бърсоу поклатиха глави.

— Съжалявам, момчета, очевидно ни остава само едно — каза Вейл. — Да покажем снимките на Кейт.

— Как ще стане? — попита Каликс. — Няма да позволят на никого от Бюрото да припари до нея.

— Джон, достигнахме предела между временната помощ и истинското саморазрушение.

Каликс се засмя.

— Умееш да отправяш неустоими предложения.

— Хайде, колцина агенти от ФБР могат да се похвалят, че са организирали бягство на федерален затворник?

— Ако условието включва те самите да не са се озовали зад решетките, предполагам, че отговорът е „нула“.

 

 

Алфред Бевсън, прокурор в окръг Колумбия, седеше пред бюрото си и препрочиташе вестникарската статия за стрелбата в Анандейл. Фактите изглеждаха преднамерено завоалирани, а участниците — двама безименни агенти от ФБР и двама вероятно нелегални източноевропейски емигранти. Прокурорът се запита дали случая не е свързан някак си с Кейт Банън. Секретарката му позвъни.

— Да?

— Обажда се адвокат на име Карл Брикман. Настоява да разговаря с вас.

— Кажи му, че съм на съвещание и ще му се обадя по-късно.

— Обясни, че представлява Кейт Банън.

— Какво? — Бевсън изруга под нос. ФБР явно бяха пуснали слух за ареста. — Добре, Клер, свържи ме.

Той знаеше, че Бюрото негодува заради отрязания достъп до Банън, но самият директор призна, че е твърде близък с нея и е най-добре Бюрото да не се ангажира активно със случая. Последното, от което се нуждаеше Бевсън, бе поредно очерняне в пресата. И без това напоследък го критикуваха яростно заради увеличаващата се престъпност във Вашингтон и се носеха слухове, че сегашната администрация възнамерява да го смени. Случаят „Банън“ трябваше да смълчи противниците му и навярно щеше да успее, щом излезеше наяве в цялата си дълбочина.

Важно бе да си осигури меко приземяване, ако така или иначе го отстранят. Съумееше ли да изтъкне ролята си в дело за предателство срещу висш функционер във ФБР, големите фирми щяха да разтворят обятия. Вашингтон обичаше добрите шпионски истории, а немалко кантори щяха охотно да го назначат, дори само за да чуят задкулисните клюки от първа ръка. Но всичко щеше да пропадне, ако от ФБР разпространяха подробностите по случая, както постъпваха винаги, когато е в тяхна изгода. Този път обаче той щеше да нанесе крошето. Първо обаче трябваше да парира поредния им подривен похват.

— Ал Бевсън на телефона, с какво да ви помогна?

— Обажда се Карл Брикман. От онлайн биографията ви научих, че сте възпитаник на Джорджтаунския юридически университет и следователно сте запознат с концепцията за справедлив процес. Явно сте решили, че агентите на ФБР са изключение от правилото.

— Съжалявам, но кого представлявате?

— Искате да знаете кой е клиентът ми? Включете си новините в шест довечера и ще разберете. Независимо по кой канал — всички ще го излъчат.

— Съобщили сте на секретарката ми, че става дума за Кейт Банън.

— Която държите в ареста вече трети ден, без да се е срещнала със съдия. В цивилизованите държави го наричат отвличане.

— Господин Брикман, ако разтръбите пред медиите кого сме задържали, смятайте се за предупреден, че заплашвате националната сигурност.

— Ако според вас отношението ви към Кейт Банън обслужва интересите на националната сигурност, значи тя заслужава да я заплашат.

— Не знаете всички подробности по случая.

— Очевидно вие не познавате отблизо законите за злоупотреба с правата на обвиняемите. Вече се свързах с помощник-директора на ФБР Уилям Лангстън, който отговаря за случая, и му предоставих същата възможност. Слушайте внимателно — ако не се срещна с клиентката си до три часа, в три часа и една минута ще започна да се обаждам в медиите.

Вратата се отвори и секретарката на Бевсън влезе и му подаде бележка: „Помощник-директор Лангстън, трета линия. Спешно!“.

— Господин Брикман, може ли да ви се обадя по-късно?

— Не, не може. Точно след три часа ще съм в сградата на ФБР. Ако не се срещна незабавно с клиентката си, знаете кого ще посетя след това.

Телефонът заглъхна.

Бевсън натисна бутона на трета линия.

— Ал Бевсън.

— Бил Лангстън. Помощник-директор, началник на отдела по контратероризъм. Обади ли ви се адвокат на име Брикман?

— Тъкмо разговарях с него. Кой е той?

— Проучих го, понеже се опита да ме заплаши. Занимава се предимно с криминални дела. Еднолична кантора, не търси медийна слава. Сигурно затова не бях чувал за него. Твърдят обаче, че е костелив орех.

— Как, по дяволите, е разбрал за Банън?

— Това се канех да ви питам. Вие не ни пускате да припарим до нея, нали?

— Може би някой от вас е решил да си разчисти сметките с мен с едно обаждане в адвокатска кантора.

— Също толкова възможно е да го е направил някой от вашия лагер. Вие общувате с адвокати. Защо не поразпитате дали някой от вашите хора не го познава лично?

Бевсън разбираше колко е прав. Напоследък „изтичането“ на информация се превръщаше в проява на себедоказване.

— Фактът си е факт, независимо кой стои в дъното. Как смятате, че трябва да постъпим?

— Случаят не бива да стига до медиите. Докато Банън не реши да ни сътрудничи или не се уверим, че няма други замесени, ще действаме под сурдинка. При най-малкия намек, че сме разкрили някого, го убиват и всеки път организират убийството така, сякаш Бюрото има пръст в него. Какво ще кажете за това — нека няколко съдебни пристави я доведат с един от помощник-прокурорите ви и ние ще я притиснем за последно, преди Брикман да се появи. Каза ми, че ще дойде в три часа. Кога всъщност ще успеете да я изпратите?

— До час, предполагам.

— Добре, аз ще се погрижа да я разпитат най-добрите ни експерти.

— Може ли присъства моят човек?

— Обикновено проговарят на четири очи, но ако се пречупи, вашият човек ще формулира официалните самопризнания и ще ги използвате, както намерите за добре.

— Не се тревожа кой ще пожъне лаврите, просто…

— Моля те, Ал, спести си речите за пресконференцията. Само им предай да се обадят на вътрешния ми номер, когато я доведат — 2117.

 

 

Кейт седеше в килията си в изправителния арест в югоизточен Вашингтон. Там откарваха всички жени, задържани в окръг Колумбия. Килията имаше прозорец, но той беше покрит с фолио и циментовият куб изглеждаше още по-тесен. Никога не беше изпитвала клаустрофобия, но щом затвориха вратата, я обзе усещане за бавно задушаване, сякаш тайничко изтеглят въздуха от помещението или най-малкото поддържат кислородно ниво, възпрепятстващо умствената дейност.

Циментовото легло с тънък дюшек, тоалетната без седалка и четирите бледозелени стени бяха единствената й компания през последните три дни, ако не броим достолепната надзирателка с безизразно лице, която й носеше храна два пъти дневно.

Кейт знаеше добре, че тази сетивна и социална изолация е преднамерена — за да я пречупи. Но не пуританската обстановка й въздействаше. А трите дни. Трите дни, през които никой не се втурна в килията й, не разтвори вратата и не й каза, че са допуснали ужасна грешка, както очакваше всяка минута.

При задържането й представиха доказателствата — снимките, отпечатъците и праха по обувките й. Признаваше, че ако се намираше от другата страна на масата, не би желала да изслуша голословното отричане, с което се опита да се оправдае.

Внезапно осъзна, че плаче. Не сърцераздирателно, ала усещаше как сълзите се стичат тежко по лицето й. Не помнеше откога не е плакала; навярно откакто бе починала майка й. Ненадейно осъзна колко е уплашена.

Дори по някакво чудо да я оневиняха, с кариерата й беше свършено. Тя и без това висеше на косъм след „опита за самоубийство“. Съдът можеше да я обяви за невинна, но ограничените и непропускливи социални кръгове в Бюрото никога нямаше да я оправдаят.

Изолирана и без никаква обозрима перспектива, тя се боеше, че някак си ще докажат вината й в съда. Уликите не бяха необорими, но от друга страна, тя не разполагаше с никакво опровержение. Единствено представата, че Вейл е някъде там, съхраняваше здравомислието й. Само той бе способен да разнищи случая. Но съществуваше реална възможност Вейл да не знае, че са я арестували. Изсмя се рязко и истерично. Професионалната им тактика изискваше да не огласяват подобни арести. А последния път, когато се видяха, тя се беше съюзила с Бюрото срещу него. Казаха й, че са му отнели документите за принадлежност към организацията. И понеже му бе заявила, че връзката им няма бъдеще, той несъмнено беше отпътувал за Флорида, където никой не можеше да го открие. Люк навярно би могъл да го намери, но Люк, разбира се, също не знаеше, че са я арестували.

Някой превъртя ключалката на вратата и прекъсна мислите й. Тя стана, предвкусвайки спасение, но посетителката се оказа същата надзирателка с каменно, както винаги, лице, която остави металния поднос и излезе.

 

 

Помощник-прокурор Фред Бисет бе назначен за отговорник по делото на Кейт Банън в деня, когато я задържаха. Случаят изглеждаше неопровержим, с едно-единствено изключение — тя бе помагала лично за събирането на доказателства срещу другите шпиони, довело до разкриването й. Ала по всяка вероятност, разсъждаваше Бисет, Банън се е стремяла да открие и да унищожи изобличителни улики, преди да привлекат нечие внимание. Въпреки усилията им тя настояваше упорито, че е невинна. Преди час главният прокурор му се обади лично и му нареди да я отведе незабавно в централата на ФБР.

Затова сега той влизаше с нея в сградата, носеща името на Дж. Едгар Хувър. От двете й страни крачеха двама съдебни пристави — мъж и жена. Бисет беше решил, че ако я доведе в белезници на работното й място, ще разсее и последното съмнение относно положението й. И със сигурност ще подпомогне евентуалните й самопризнания.

Бисет показа служебната си карта на жената зад рецепцията и й съобщи, че го очакват на вътрешен номер 2117. Тя го набра и каза:

— Идват веднага.

След минута Лукас Бърсоу слезе от товарния асансьор встрани от централния вход и задържа вратата отворена. Внимаваше да не покаже, че познава Кейт, надявайки се да я предупреди да последва примера му.

— Господин Бисет! — подвикна той на групата. — Ще използваме този!

Влязоха в асансьора и докато се изкачваха, Бърсоу застана в дъното на кабинката.

— Отиваме в стая 349. — Приведе се леко напред и посочи бутоните. — Ще натиснете ли третия етаж, моля?

Докато придружителката на Кейт натискаше бутона, Бърсоу пъхна малък сгънат лист под колана на Кейт.

Когато вратата се отвори на третия етаж, Бърсоу ги упъти:

— Надясно е. Номер 349.

Щом четиримата влязоха в стаята и седнаха, агентът попита:

— Да ви донеса ли нещо? — Отказаха му и той продължи: — Ще чакам до кабинета на директора, ако ви потрябвам. Вътрешният номер е 1207.

Записа го и го подаде на помощник-прокурора. После излезе и затвори вратата.

— Трябва да отида до тоалетната, преди да започнем — обади се тутакси Кейт.

Бисет погледна приставите и посочи жената.

— Добре, но тя ще влезе с теб.

— Разбира се.

Кейт тръгна първа и щом стигнаха, жената влезе вътре да провери за пътища за бягство, а мъжът остана отвън със затворничката. Жената излезе и обяви:

— Няма други врати, нито прозорци.

Мъжът кимна. Двете жени влязоха вътре, Кейт се оттегли в кабинката и затвори вратата. Извади бележката и я прочете: „Кажи им, че ще говориш, но само след като се извиниш лично на директора“. Разпозна почерка на Вейл.

— Тъкмо навреме, зидарю — прошепна.

— Какво? — попита жената.

— Съжалявам, нищо.

Кейт хвърли бележката в тоалетната, пусна водата и излезе.

Щом се върнаха в стаята за разпити, тя за пръв път огледа Бисет — тъкмо подминал трийсетте и макар да оплешивяваше силно, подстригваше спретнато останалите по темето му туфички коса. По пътя към Централата не бе обърнала особено внимание на превзетото му бърборене, но си спомняше думите: „Не съм глупак, завърших Станфордския юридически университет“.

— Колко е часът, Фред? — попита тя.

Макар да не беше я забелязал преди, сега прокурорът различи известна топлота по красивото й лице. Погледна си бързо часовника и отговори:

— Наближава два.

Кейт го огледа още по-проницателно и заключи, че човек, който си подстригва толкова късо косата, привличайки вниманието на околните към олисялото си теме, навярно е неспособен да тълкува обичайните социални жестове, особено неодобрителните. Определи го като книжен плъх с оскъдни умения в общуването и реши да се възползва от предимството.

— Съжалявам, но би ли повторил къде си учил право?

Постара се да зададе въпроса с недоловим нюанс на сарказъм.

— Станфорд. Споменах го, мисля.

— Сигурно. Просто съм малко изморена. Обзалагам се, че си бил първенец на курса.

Този път сарказмът прозвуча възможно най-очевидно. Тя стрелна с поглед приставите и видя, че им е дошло до гуша да развеждат затворници и възприемат разговорите само като паразитен шум.

— Списвах юридическия вестник — отговори той, стараейки се — безуспешно — да прозвучи скромно.

— Явно си умен човек. Аз само си въобразявах, че съм умна. Изморена съм. Искам да направя самопризнания.

Бисет изопна рамене с изражение на човек, недочул добре и несигурен какво му казват.

— Искаш да направиш самопризнания?

— Нищо не убягва на станфордските възпитаници. Да, бих искала да направя самопризнания.

— Това вече е умно. — Той затършува трескаво из куфарчето си и извади папка с официални съдебни бланки. — Откъде ще започнем?

— Първо бих желала да се извиня на директора си, господин Ласкър.

— Веднага щом запиша показанията.

— Ако не го видя, няма да говоря.

— Ти си затворничката, госпожице Банън.

— Предложението ми изтича след пет секунди, четири… три…

Бисет грабна телефона върху бюрото.

— Добре, ще те свържа с него.

— Не. Искам да поднеса извиненията лично. Очи в очи. Той беше много добър с мен и му дължа поне това.

Бисет застина и едва след минута успя да съобрази как да действа по-нататък. Набра номера, оставен му от чернокожия агент.

— Кабинетът на директора — отговори Бърсоу.

— Обажда се помощник-прокурор Бисет. Госпожица Банън си промени решението и иска да направи самопризнания, но първо настоява да разговаря с директора.

— За какво? — попита Бърсоу възможно най-скептично.

— За да му се извини.

— Не знам дали ще поиска да я види.

— Тя заяви, че иначе ще откаже да направи самопризнания.

— Почакайте. — Бърсоу задържа линията и след по-малко от минута се обади отново: — Каза, че ще я приеме. Ще намеря още един агент и ще слезем да я вземем.

След десет минути на вратата се похлопа и когато приставът отвори, Люк Бърсоу стоеше на прага, а зад него — Стив Вейл.

— Доведете я обратно веднага щом приключи с директора — нареди властно Бисет.

— Директорът каза, че ще й отдели пет минути и нито секунда повече — отвърна Бърсоу. — Ще я върнем след не повече от двайсет минути.

В асансьора, където влязоха Кейт, Вейл и Бърсоу, имаше половин дузина други служители и те не размениха нито дума, докато не излязоха през главния вход.

— Доста се забави. Почти забравих как изглеждаш, Стан.

Докато вървяха към колата, Вейл наблюдаваше профила й на фона на ясното зимно слънце. През устните й ритмично излитаха облачета в студения въздух. Тя пое дълбоко дъх, очевидно едва сега усетила свободата.

— Всъщност се казвам Стив.

— Предполагам, че щом ме преобрази в избягал затворник, още не си разбрал кой ме е натопил.

— Доказателствата поставят под съмнение невинността ти.

— Защо тогава ме освободи, Стан?

— Реших, че вече ти е време за съпружеска визита.

— Внезапно затворът започна да ми харесва.

Стигнаха колата и Бърсоу влезе вътре. Кейт сграбчи Вейл, притисна го и го целуна.

— Благодаря, зидарю.

Седна в колата.

— Да видим дали ще ми благодариш, когато се извие истинската буря.

Усмивката й се стопи ненадейно и в очите й се надигнаха сълзи.

— Съжалявам, Стив, страх ме е.

— Само глупак не би се страхувал.

Той я прегърна. После й показа служебната си значка.

— Нали трябваше да ги върнеш на Лангстън?

— И кой е единственият човек в Бюрото, способен да отмени уволнението ми?

— Директорът?

— Значи имаш приятели по върховете. Освен това си невинна. Или поне така говорят. Обещавам кракът ти да не стъпи повече в затвора.

Вейл й разказа за пътуването до Чикаго и за престрелката, в която бяха участвали с Каликс. Описа й как се е обадил на главния прокурор, представяйки се за адвокат, и как Каликс бе изиграл по телефона ролята на шефа си Уилям Лангстън.

— Каликс е направил всичко това за мен? — възкликна тя.

— Ами аз?

— Колко пъти да ти благодаря? Станал си много алчен, докато бях зад решетките.

— За разлика от Джон аз не се опитвам да се подмажа на директора — каза Вейл.

— Колко мили думи за човека, който ти е спасил живота!

— Е, сигурен съм, че ще намериш начин да му отмъстиш.

 

 

Помощник-прокурор Бисет погледна отново ръчния си часовник. Бяха изтекли точно двайсет минути, откакто двамата агенти отведоха Кейт Банън, и вече губеше търпение. Набра отново вътрешния номер за директорския кабинет, който чернокожият агент му беше дал. След шест-седем иззвънявания вдигна жена:

— Ало?

— Ало? Обажда се помощник-прокурор Фред Бисет. Свържете ме с директора, моля.

— С директора? Това е стаята за отдих. Пробвайте пак с оператора.

Когато операторът се обади, Бисет се представи отново и помоли да го свържат с кабинета на директора. След няколко секунди му отговориха:

— Кабинетът на директор Ласкър.

— Обажда се помощник-прокурор Бисет. Искам да говоря с директора?

— Съжалявам, той е на регионална конференция в Ню Йорк.

— Тогава ме свържете с помощник-директор Лангстън.

— Съжалявам, той придружава директора.