Ноа Бойд
Шпиони за продан (12)

11.

— Люк, направи си услуга и не обръщай внимание на нещата по стената — каза Вейл.

Бърсоу стрелна с поглед документите и отвърна:

— Открай време процъфтяваш в хаос. — Извади купчина листове. — Това са полицейските доклади за трите жени, убити през последните шест месеца.

— Дай ми няколко минути да ги прочета. — Да пресява административни пустословия беше задължително умение за всеки пазител на реда, което Вейл си бе възвърнал през няколкото дни, прекарани в четене на доклади от Бюрото. — Мисля, че е останало кафе.

— Една-две чаши няма да ми дойдат зле. — Бърсоу стана и тръгна към кухнята. — Каква е тази сграда?

— От другата страна на улицата е старото руско посолство. Преди да построят новото на Тънлоу Роуд.

— Значи оттук са ги наблюдавали?

— Тежка задача, нали?

— Искаш ли кафе? — подвикна през рамо Бърсоу, преди да влезе в кухнята.

— Не! — изкрещя му в отговор Вейл. — И трите жени са били проститутки.

Бърсоу се върна с чаша в ръка.

— Знам, че Сандра не се вписва точно в характеристиката на жертвите, но е изчезнала през същия период — отвърна Бърсоу. — Означава ли това според теб, че те нямат нищо общо с нейното изчезване?

— Не непременно. Ако престъпникът е същият, може да го е познавала или несъзнателно да му е предоставила възможност. Очевидно методиката му включва въздържание от рисковани ситуации. Проститутките са лесна плячка. Едва ли е опитал да нападне Сандра някъде, където би успяла да окаже съпротива.

— Ако намекваш, че е някой неин познат, вече разпитах всички, които открих — от имената в бележника й до хората, посочени от братовчедка ми, включително случайни познайници като човека от куриерската служба и много други, с които са се пресичали пътищата й. Нищо засега.

— Значи залагаш на новата следа.

Бърсоу отпи глътка кафе.

— Хайде, Стив — махна към стената. — Разбирам, че те чака много работа, но напъни извратения си мозък и за случая със Сандра.

— Дай ми няколко минути да помисля. — Вейл отиде в кухнята и си наля кафе. Когато се върна, попита: — Спомена, че Сандра имала нов компютър. Прибраха ли го като улика?

— Да. Вече го прегледах. Не открих нищо.

— Занеси го в лабораторията и ги накарай да го претърсят. Четох за нова технология в криминалистиката. Наричат я „дълбинно копиране“. Позволява им да възстановят харддиска на компютъра ден по ден. Започнете от деня на изчезването и тръгнете назад да видите дали нещо е изтрито. Копирайте изчистената информация и ще я прегледаме.

Бърсоу си записа.

— Дълбинно копиране. Добре.

— Ами работният й компютър? — попита Вейл.

— Знам, че са свалили всичко от сървъра и са го прочистили, за да не проникне някой в данните. Доколкото разбрах, не са открили нищо особено.

— Поискай разпечатка и от него, за да я прегледаме. Двата заедно навярно ще ни кажат нещо, което поотделно не биха могли.

— Всъщност идеята е добра. Макар и в нарушение на правилата в Бюрото, Сандра прехвърляла документи в личния си компютър, за да работи върху случаите у дома. Ще се разровя.

— Междувременно ще се заемем с трите мъртви проститутки. Проверяваш, предполагам, за жени, успели да се измъкнат от лапите на убиеца.

— Както научихме в Детройт, оцелелите жертви са най-добрият начин да откриеш кой убива проститутки. В момента съставят списък със сериозни нападения срещу дамите с най-древната професия в района.

— Трябва ти само една.

Бърсоу пресуши чашата си.

— Благодаря, Стив. Ти си отседнал тук, нали? Видях леглата в стаята до кухнята.

— Безплатно легло и храна. Животът е прекрасен.

— Мислех, че си останал у Кейт.

— В момента отношенията ни са само делови.

— Моментите отминават.

— Очевидно не я познаваш добре.

 

 

Вейл тъкмо задрямваше върху канапето, когато Кейт се обади.

— Проверихме листовете. Ще ти трябва ли помощ да различиш отделните пръсти?

— Виждат ли се ясно?

— Все едно са очертани с мастило — отговори Кейт.

— Значи ще се справя.

— Пристигам.

 

 

— Привет! — поздрави Кейт, едва прекрачила прага. — Какво свършихте с Люк?

— Ще се окаже по-скоро битка с вятърни мелници, отколкото издирване на изчезнали жени, опасявам се.

— Значи приключихте?

Той я погледна и тя разбра отговора, преди да е проговорил.

— Вероятно не. Съжалявам. — Надяна си нови латексови ръкавици. — Да видим какво носиш.

— Пристигна тук за новогодишен прием — весело отбеляза Кейт, — а се зае с три случая. Дали не трябва да се научиш да отказваш?

Той й се усмихна саркастично.

— Потрябва ли ми учител, познавам човек, който е шлифовал до съвършенство това изкуство.

— Обзалагам се, че познаваш поне няколко.

Тя извади внимателно листовете хартия, които бяха добили пурпурен оттенък.

Вейл взе лупата и каза:

— На кодирания лист има по три отпечатъка върху всяка линия. Три линии, девет изображения. Значи оттук ще получим девет цифри. Започни да разсъждаваш как девет цифри могат да идентифицират някого?

— Всъщност го обмислях по пътя. Хрумва ми само едно — номер на социална осигуровка.

— Звучи разумно. — Вейл огледа горния ред отпечатъци. Сравни ги с отпечатъците върху „картата“. — Първият е ляв безименен пръст — тоест девет. — Кейт го записа. Вейл огледа втория отпечатък. — Ляв показалец — седем. — Той продължи нататък, линия по линия, докато декодираха всички отпечатъци. — Добре, какво получихме?

Тя подаде на Вейл листа с деветте цифри. След третата и петата беше поставила тирета, за да заприличат на номер на социална осигуровка. Той й върна листа.

— Как да открием на кого принадлежи?

Кейт седна пред компютъра.

— Да видим дали са инсталирали „Акуринт“. — Влезе в интернет и след малко обяви: — Да! — Регистрира се в програмата с личната си парола и вписа деветте цифри. След няколко секунди се появи втори прозорец. — Джеймс Деласанти. Живее край Уитън, Мериленд.

— Има ли начин да разберем къде работи?

— Понякога. Но е друго търсене. — Тя занатиска отново бутоните и екранът се промени. — Не, няма да стане. Ще проверя дали не сме го проучвали за разрешително за боравене със секретна информация. — Включи се в програмата на Бюрото и написа името. — Е, добрата новина е, че не работи във ФБР и в другите агенции, чийто персонал проучваме. — Вейл замълча и тя продължи: — Защо да не го дадем на Лангстън? Да потършува вместо нас.

— Не бива. Нямаме доказателства срещу Деласанти. Преди разполагахме с диска и с откраднатите документи и парите в сейфа. Сега имаме само няколко цифри и дори не сме сигурни, че са номер на социална осигуровка. И къде е дирята към следващата къртица? Сигурно не сме разкрили всичко.

— Тогава остават датите. — Тя погледна листа. — Двайсет и седми декември и шести януари.

— Може би. Но какво означават?

— Едната е минала, а другата — след два дни.

Замислен над думите й, Вейл приближи до стената, покрита с карти и схеми, документиращи маршрутите на Калкулус.

— Ще се включиш ли пак в шпионския сателит?

Кейт занатиска клавишите и след малко обяви:

— Там сме.

— Добре, ще ти изчета координатите от двайсет и седми декември. Само местата, където е спирал за повече от пет минути.

Тя ги записа и Вейл застана зад нея да наблюдава как движи мишката, докато координатите се появиха в малките прозорчета върху екрана. Кейт ги увеличи.

— Първото е руското посолство.

— Логично. Пробвай следващите.

— Оживено кръстовище с „Макдоналдс“.

Вейл се върна до стената.

— Бил е там към един и половина и се е задържал двайсетина минути. Явно е обядвал „Биг Мак“. По-нататък.

Кейт локализира следващите координати и увеличи местонахождението.

— Обществен парк в Мериленд.

— Това е!

— Какво?

— Шести януари е дата за тайна размяна.

— Как разбра?

— Доказано е, че руснаците обичат да предават пари и информация в парковете. Всеизвестно е също колко мразят да променят вече разработените методи. — Вейл застана пак до стената и провери схемата. — Останал е осемнайсет минути. Прибирал е сведенията от Деласанти, който очевидно ще се върне там на шести да вземе парите.

— Не мислиш ли, че е пресилено да градим хипотези върху две дати?

— Права си. — Обърна се към стената и огледа отново маршрута на Калкулус. — Ето — посочи той, — на другия ден пак е отишъл там и е стоял дванайсет минути.

— Върнал е документите.

— Сигурно копия. Оригиналите е трябвало да покаже на шефовете си, за да потвърдят плащането.

— Значи ден по-късно е оставил копията и парите? За да заловим Деласанти с тях?

Вейл проследи отново движението на Калкулус.

— Повече не е ходил там. Би трябвало да е така. Написал е втората дата, за да ни каже точно кога ще вземе „пратката“.

— И после му е съобщил, че парите ще са там на шести януари. Този път ни предоставя възможност да го заловим на местопрестъплението — вметна Кейт. — Най-доброто доказателство.

— Точно така — съгласи се Вейл. — Ще завъртиш ли малко камерата?

— Разбира се. Какво търсиш?

— Подходящо скривалище. Някъде, където пакетът с парите и документите ще е защитен от хората и времето. Затова парковете са толкова популярни за подобна дейност. Особено през зимата.

Приковала поглед в екрана, Кейт буквално крачеше през парка.

— На двайсетина метра има пешеходен мост.

Вейл се взря в монитора.

— Отлично! — констатира той и посочи единия му край: — Виждаш ли тук долу? Спокойно можеш да скриеш пакет. — Отиде до стената да свери координатите на моста. — Добре. Задържал се е там три минути, после се е поразходил малко, поспирал е тук-там по една-две минути. Сигурно за да не изглежда подозрително.

— Но предполагаш, че е скрил, пакета под моста?

— Така мисля.

— Да съобщя ли на Лангстън?

— Уведоми го, но го предупреди да не праща никого там. Налага се да приемем, че ако Калкулус е казал всичко на руснаците, те ще наблюдават моста. Забележат ли нашите хора, нищо чудно да убият Деласанти.

— Ако руснаците наистина имат списъка на Калкулус, защо не отстранят всички, вместо да чакат да видят дали ще ги арестуваме? — попита Кейт.

— Може би са ползотворни източници, а такива не се намират лесно. Освен това, ако излезе наяве, че руснаците избиват къртиците си, набирането на нови ще стане невъзможно.

— Най-добре да не отлагам повече. Ще се обадя на Лансгтън. Вестта за новия заподозрян би трябвало да го зарадва, но имам чувството, че няма да остане доволен. Разкриваме ги по-бързо, отколкото можем да ги арестуваме.

— Всъщност само на пръв поглед изглежда малко сложно. Шпионин номер едно — Чарлс Полък — е мъртъв. Шпионин номер две — Януш Пьотровски — с известен късмет скоро ще е разобличен и готов за задържане, а шпионин номер три — Джеймс Деласанти, ще бъде заловен на местопрестъплението след два дни в Мериленд. Както ми припомни по-рано днес, скоростта е най-важната в случая. Независимо колко доволни са някои и дали е спазена буквата на закона, та да го впишат в мемоарите си. Руснаците вече разполагат със списъка и очевидно са готови да избият тези хора, за да не попаднат в ръцете ни. И не забравяй „голямата риба“. Заради нея се опитваме да ги изпреварим.

— Звучи чудесно, но ако не си забелязал, почти нищо не се развива според първоначалните планове. Ами ако Деласанти реши да прибере „пратката“ преди шести?

— Сигурно са му съобщили, че парите няма да са там преди шести януари. А шпионите мразят да се навъртат около скривалищата, където са най-уязвими. Ако Калкулус е върнал документите, както в банковия сейф — а вероятно е така, поне според телефона с проследяващото устройство — ще получим Деласанти с всички улики и с парите като спретнат колет. Само трябва да се погрижим да сложим ръка върху документите, преди някой да ни изпревари. Особено ако Деласанти не е „голямата риба“. Не искам да изпускаме инициативата, докато не разкрием последния. Ако Лангстън реши да поеме юздите, ще се наложи да играем по правилата, а ако този случай доказва нещо, то е, че няма начин да го разрешим така.

— Неприятно ми е да го мамя, но предполагам, че си прав. — Кейт си погледна часовника. — Върху бюрото ми в Централата вече се е натрупала купчина документи. И най-добре да уведомя Лангстън за укритието в парка не по-късно от утре сутринта. Трябва да го поставим под предварително наблюдение.

— Само се погрижи да ни остави да прегледаме пакета.

— Ще се постарая. Междувременно, ако Лангстън установи самоличността на Януш Пьотровски, утре трябва да сме в готовност да го задържим. А след още един ден — ако късметът ни проработи — идва ред на Деласанти. Щяхме да сме по-спокойни, ако знаехме колко имена остават.

— Казах ти вече — шпионите обичат интелектуалните игри. Отговорите са по-защитени, ако са забулени в загадъчност.

Кейт си облече палтото.

— Как ще оползотвориш свободното време?

— Не съм мислил. Може би ще вечерям с Люк.

— Под „вечеря“ разбираш да работите по случая с изчезналата аналитичка?

Вейл се усмихна.

— Не бих се изненадал, ако повдигнем темата.