Ноа Бойд
Шпиони за продан (11)

10.

Вейл седеше до кухненската маса. Беше свалил превръзката от ранената си ръка и се мъчеше да среже шевовете с малка ножичка. Кейт влезе и безмълвно взе ножичката. Обърна дланта му, за да вижда по-добре. С пестеливи внимателни движения преряза конците и ги издърпа бавно.

— Изглежда добре.

Той сви ръка в юмрук и притисна раната към плота на масата.

— Не боли. Какво ти каза Лангстън снощи?

— Много официално и монотонно ми благодари за информацията и обяви, че ще възложи задачата на Каликс. Докато пътувах насам, Джон се обади и съобщи, че се е свързал дискретно със свой познат в Олд Доминиън Банк и разбрал, че сейф 74 се намира в клона им във Виена, Вирджиния. Уговорил си среща с прокурора в единайсет и в един ще ни чака пред банката, ако не се чуем допълнително.

Вейл сви отново ръка.

— Обясни ли му връзката между двете имена?

— Не, но сигурно вече се замисля.

— Той е администратор, не забравяй. Свикнал е да търси стратегии, след като получи отговорите, а не да разплита произхода им.

— Да се надяваме.

Вейл си погледна часовника.

— Трябва да дадем показания за Полък в полицейското управление и да се постараем да не закъсняваме за срещата пред банката.

— Как ще им обясниш защо сме го търсили?

— Ще им кажем, че е антитерористично разследване. Много секретно.

— Знаеш, че законът забранява да се лъжат полицаи, дори тук във Вашингтон.

— Момчетата са претрупани с работа, мислиш ли, че ги вълнува разликата между тероризъм и контраразузнаване? По-скоро се чудят как да откраднат петнайсет минути повече сън.

Наближаваше един, когато Вейл и Кейт пристигнаха пред банката във Виена след срещата с детективите от отдел „Убийства“. Бил Лангстън и Джон Каликс вече ги чакаха на паркинга. Кейт слезе от колата и отиде да поговори с Лангстън, а Вейл отвори багажника и напълни куфарчето си с найлонови ръкавици и пликове за улики. Тя се върна и му подаде съдебната заповед. Той прибра и нея в куфарчето.

— Срещнал ли е трудности Каликс? — попита той.

— Известни. Положението е сложно заради секретността. А и трябва да признаеш, че разгадаваме на сляпо съобщението. Възможно е кодът да е съвсем друг. Но Джон все пак ги е убедил.

— Ще изпаднем в неловка ситуация, ако сме сбъркали човека — съгласи се Вейл.

— Вече ми мина през ума. Ще чакат отпред, за да не изглежда, сякаш ФБР нахлува в банката.

Когато останаха насаме с управителя на клона, Кейт и Вейл му разясниха, че случаят е поверителен и засяга националната сигурност. Той очевидно прие сериозно предупреждението. Компютърът на банката разкри, че някой си Алекс Марков е наел сейф номер 74 с право на ползване на второ лице — Януш Пьотровски. Управителят на клона принтира цялата информация за банковата сметка и им я предаде.

В графата „Работно място“ Марков беше посочил, че е кореспондент на московския вестник „Известия“.

Телефонният номер беше същият, на който Кейт и Вейл се бяха обаждали в руското посолство, търсейки ориентир за самоличността на шпионин номер две. Вейл одобри изобретателността на Калкулус да ги насочи, че са на прав път. Явно все пак наистина съществуваше „нишка на Ариадна“.

Вейл подозираше, че „Марков“ е поредният псевдоним, използван от Калкулус, за да разкрие сметката. Банковият сейф беше ловък похват — начин за размяна на пари и документи, без риск да забележат шпионите заедно. Или поне с този аргумент Калкулус бе предложил идеята на Пьотровски. Сега обаче изглеждаше, че му е поставил капан. Банковият сейф се оказваше удобен метод за складиране на улики, защото името на Пьотровски — единственото истинско в документите — осигуряваше неоспоримо доказателство за предателство.

Оставаше им само да разкрият дали Януш Пьотровски в действителност е истинското име на къртицата. В графата „Работодател“ бе отбелязано американското правителство. Телефонният номер започваше с кода на област Вирджиния.

— Възможно ли е да отключим сейфа, без да разбере никой? — попита Вейл управителя.

— Разбира се. Само ще отида да съобщя на заместника си, че за един час ще затворим сейфовете за клиенти поради проблем в системата за заключване. После ще ви заведа долу. Ще се наложи да разбием ключалката и да я сменим. Собствениците няма да успеят да я отключат. Законът изисква следващия път, когато пожелаят достъп, да им съобщим, че ФБР са го претърсили със съдебна заповед.

Вейл записа номера на мобилния си телефон и го подаде на управителя.

— Съобщете ми незабавно, ако някой от тях се появи.

— Разбира се.

— А сега да го проверим.

Управителят проследи как отварят сейф номер 74 и поведе Кейт и Вейл към тясна стаичка, където ги остави, затваряйки вратата след себе си.

— Мислиш ли, че Марков е Калкулус? — попита Кейт.

— И ти разпозна телефонния номер. Ако е така, значи съдържанието на сейфа ще ни отведе към следващото име.

Той вдигна капака и двамата надянаха латексови ръкавици. Преброиха набързо пачките с банкноти, които възлизаха на почти четирийсет хиляди долара. Откриха и няколко документа, повечето белязани с печат „Секретно“. Други листове съдържаха ръкописни списъци с имена и телефонни номера. Под тях имаше два паспорта — един чешки на името на Лев Тесар и един унгарски с притежател Оскар Келман. Кейт ги разгърна и забеляза, че цветът и дължината на косата са различни, но човекът на снимката е един и същ.

— Изглежда възнаграждението на господин Пьотровски е включвало вратичка за бягство.

— Забеляза ли и нещо друго?

— Какво?

— Ако са го използвали като тайно място за размяна, в сейфа трябваше да има само пари или само документи, а не и двете.

— Което означава?

Вейл разгледа разпечатката, която управителят им беше дал.

— Преди две седмици има движение през четири поредни дни. Пьотровски е идвал първи да остави документи в сейфа. Марков — или Калкулус, ако предпочиташ — е пристигнал на другия ден да ги вземе и да остави пари. На третия ден се е появил Пьотровски, удостоверил е плащането и е прехвърлил почти десет хиляди долара в чековата си сметка. На четвъртия ден Марков се е уверил, че част от парите са в сейфа и е върнал документите — или по-скоро копия от тях — за да ги открием. Знаел е, че Пьотровски няма да посети сейфа, докато не си уговорят нова размяна. Така уликите са ни чакали да ги намерим.

— Тоест — надяваме се, че Калкулус е скрил следата към следващото име някъде в тази купчина хартия — заключи Кейт и огледа по-внимателно документите. — Съдейки по печатите, приличат на доклади от Националната агенция за сигурност. Виждала съм такива. Ако е така, това е разузнавателният агент, споменат от Калкулус. Може би е смятал да ни предаде само двама шпиони.

— Може би — отвърна Вейл. — Да съберем всичко. Стискай палци Лангстън да не поиска да види какво носим.

— Ще се погрижа да не пожелае — увери го Кейт.

— Как по-точно?

— Ще му съобщим името на Пьотровски и телефонния му номер и ще го помолим да открие кой всъщност е човекът и къде работи. За отвличане на вниманието.

— Очевидно си усвоила лоши навици от някого.

 

 

Вейл набра кода на алармената система в бившата наблюдателница на Бюрото. Докато се изкачваха по стълбите, попита:

— Одобри ли Лангстън разделението на труда по случая с господин Пьотровски?

— Стори ми се подозрителен. Знам, че е малко префърцунен, но не го смятай за глупак.

— Уточни „подозрителен“.

— Полюбопитства как сме разбрали за сейфа. Обясних, че е чиста случайност. Попритисна ме, но аз отказах подробности. Явно реши, че сме престъпили закона. И естествено, сметна за по-добре да не се замесва. Но когато му обещах да прегледаме всичко от сейфа и да го уведомим, ако се натъкнем на нещо интересно, останах с впечатлението, че за последен път се измъкваме невредими.

— Следващия път ще се тревожим за следващия път.

Кейт си надяна нови латексови ръкавици и подаде един чифт на Вейл. Той остави документите върху масата.

— Как ще действаме? — попита тя.

— Да ги разделим на две. За всеки поравно. Ако не открием нищо, ще си ги разменим.

— Мисля, че в този става дума за подслушване на телефон — обади се след малко Вейл. — Можеш ли да се обадиш за информация на кого принадлежи?

Тя набра централата и след кратък разговор прекъсна връзката.

— На фирма е. Внася стоки от Източна Европа.

— Коя държавна агенция подслушва източноевропейците?

— Коя ли не? — усмихна се тя. — Ще позвъня в Отдел „Личен състав“ да проверя дали Пьотровски не е служител на Бюрото.

Вейл продължи да преглежда документите, а тя се обади и му съобщи:

— Не е от нашите, поне не с име Януи Пьотровски. Значи вероятните заподозрени са ЦРУ и Националната агенция за сигурност.

— Тоест първоначалната ни догадка за Националната агенция за сигурност е уместна. Просто се погрижи да се престориш на изненадана, когато Лангстън се обади.

И двамата зачетоха отново Документите. След още двайсет минути Вейл побутна настрани последния си лист, облегна се назад и зачака Кейт да приключи.

Най-после и тя вдигна глава.

— Някакви несъответствия? — попита.

— Никакви. При теб?

— Нищо, освен два празни листа, закопчани един за друг В долния край на единия са написани няколко дати.

— Покажи ми ги.

Тя прерови купчината и ги извади.

Вейл ги вдигна внимателно с върховете на пръстите си. Долният лист, върху който бяха отбелязани датите 27.12. и 06.01. — беше със стандартни размери, но горният представляваше квадрат със страни от по осем инча. Цифрите бяха изписани със същия старателен почерк и синьо мастило като думата „Ариадна“ върху водоразтворимия плик.

— Това търсим. И листовете се отличават с още едно несъответствие — гланцирани са.

— Което означава?

Той ги заобръща под различни ъгли към светлината. Занесе ги до прозореца и вдигна щорите. Поднесе по-големия лист към яркото слънце и го изучава още няколко секунди. После вдигна по-малкия.

— Този е с размерите на какво?

— Не знам.

Вейл застана до бюрото, остави листовете и сложи лупата за пръстови отпечатъци върху квадратния.

— Карта за пръстови отпечатъци — обади се Кейт. — Изрязал го е, за да го познаем.

Вейл се върна до прозореца и огледа по-малкия лист на естествената светлина. После го прегъна зад големия и огледа и него.

— Знам, че не смятат инженерите за особено находчиви, но според мен Калкулус е изключение. Толкова е лесно. Направо гениално.

— Кое?

Вейл вдигна ръце и разпери пръсти.

— Какво виждаш?

— Две ръце — отговори тя. — Десет пръста.

— С които понякога броим?

Вейл се взря в лицето й. Внезапно я озари разбиране. Тя взе лупата, опря око в нея и я прокара през двата листа. Изправи се и се усмихна.

— Прав си, гениално е. Използва пръстовите отпечатъци като код.

— На картата всеки пръст има пореден номер. Десният палец е номер едно, а лявото кутре — номер десет. Или за целите на кода — нула.

След няколко секунди тя огледа отново по-големия лист.

— Съобщението е върху него, но не бихме могли да разчетем номерата без контролна схема от отпечатъци. Върху така наречената карта — тя се приведе над квадратния лист и прокара лупата по него, за да потвърди предположението си — има десет отпечатъка в същия ред, както когато ги вземат при арест. По тях се ориентираме с коя цифра да отбележим отпечатъците върху големия лист, а той съдържа кода към следващата къртица — обяви Кейт. — Но какво означават датите?

— Не знам. Първо трябва да проверим листовете за отпечатъци, за да видим какво точно ни казва Калкулус.

Мобилният телефон на Вейл звънна. Беше Люк Бърсоу.

— Стив, помниш ли, че се питахме дали в полицейското управление имат информация за изчезнали по подобен начин жени? Е, имат. Взех копия от докладите им и се чудех дали можеш да ми отделиш един-два часа?

— Почакай малко. — Вейл закри телефона с длан. — Люк е. Трябва му помощ. За час-два. Толкова ще отнеме да обработят листовете, нали?

— Да. Отиди с него, а аз ще се заема листовете.

— Люк, защо не дойдеш тук… Добре, доскоро тогава.

След като прекъсна връзката, Кейт го попита:

— Ще му позволиш да види това?

Махна с ръка към документите и снимките, осеяли стената.

— Първо, той е агент. Второ, говорим за Люк. Ще го помоля да се престори, че не вижда нищо, и той ще го направи.

— Прав си. — Предпазливо, сякаш са крехки архивни ръкописи, Кейт вдигна двата листа и ги пъхна в найлонов плик, преди да ги прибере в куфарчето си.

— Ще ти се обадя, когато приключа. Надявам се с Люк да не се изгубите. Не забравяй, че времето ни притиска.

— Той каза час-два. Ако се проточи повече, ще си излееш яда върху него.

— Ако не на друго, последните шест месеца ме научиха върху кого да си изливам яда.