Ноа Бойд
Шпиони за продан (2)

1.

Кейт Банън отвори входната врата.

— Какво правиш тук?

С престорена изненада на лицето, Стив Вейл отметна леко глава при възмутения й възглас. Влезе вътре, остави си куфара и за секунда позволи на очите си да проследят безупречната симетрия на чертите й.

— Улучил съм деня, нали? Новогодишната нощ? Да не би да съм сбъркал годината?

— Последния път ти казах, че нямаме бъдеще. Сметнах, че включвам и тази вечер.

Той се усмихна накриво.

— Хайде, Кейт, двайсет и първи век е. Жените изгарят от желание да ги преследват отчаяни обожатели. Превърнали сте го в задължителен аксесоар — като италианските обувки и джобните кученца.

— Опитахме, Стив. Три пъти. И последните два, както си спомняш, не бяха приятни.

— Значи трябва да пробваме още веднъж в името на статистиката.

Кейт поклати бавно глава. Наистина не можеше да повярва, че той стои пред нея.

— Знаеш не по-зле от мен какво бедствие сме. Твърде различни сме. Или твърде еднакви. Не съм сигурна. При всеки опит за сближаване се подлудяваме. Повярвай ми, от все сърце исках да се получи! Но не стана.

Вейл погледна роклята й.

— Готвиш се, предполагам, да ходиш без мен на каквото там щяхме да ходим. Защо не отидем заедно да видим как ще развият събитията? Какъв е най-страшният вариант? Да ти проваля кариерата? Това е най-доброто, което може да ни сполети!

— Трябва да отида. Длъжна съм. И знаеш точно какво е — посланически прием. Защо иначе ще си с костюм? Макар протоколът да изисква смокинг. Което, подозирам, е твоят начин да покажеш на всички лицемери в стаята, че си прост зидар.

— Всеки се стреми да се позабавлява.

— Не те разбирам. Можеш да бъдеш всичко, което пожелаеш. Имаш отлични дипломи. Директорът ти предложи пълна независимост, ако се върнеш в Бюрото, но ти предпочете физическата работа, за да не изпълняваш заповеди. Щом така си решил, добре, но трябва ли да натриваш носовете на всички, които не са като теб? — изгледа го строго тя. — Нарича се двуличие.

Усети, че думите й го жегнаха, но не мислеше, че греши.

Той протегна ръка, проследи с върха на пръста си малкия триъгълен белег върху скулата й и се усмихна нежно:

— Няма смисъл да се чудиш, Кейт, дали си приличаме прекалено. Навремето, не толкова отдавна, ти също щеше да ги определиш като лицемери — каза той. — Но си права, че и аз съм двуличен. В своя защита мога само да отбележа, че край теб компасът ми пощръклява. Интересуваш ме само ти.

Той се обърна и отвори вратата.

— Както спомена, вече опитахме. Когато се получаваше, беше несравнимо. Затова реших да пробвам още веднъж.

— Не бива да си тръгваш така. Заради миналото, което сме споделяли.

— Няма по-добър начин. Така няма да таим повече съмнения.

— Поне да те закарам до летището. Навън е много студено.

— Живея в Чикаго, забрави ли? По тамошните критерии не е студено.

— Искам да те закарам. Така ще можем да поговорим още малко. Иначе ще остана с чувството, че сме обречени да се мразим.

— Няма проблем, Кейт, ще си взема такси.

— Нова година е. Няма да намериш.

— Сигурно си права. — Той вдигна куфара. — Добре, приемам да ме откараш, но при условие че няма да разговаряме. Иначе рискувам да кажа нещо, което ще влоши положението.

За миг й хрумна да му разкаже за нощта преди Деня на благодарността и да го попита какво смята за мъжа в бара. Когато се върна у дома от болницата, отиде в гаража да смени батерията на дистанционното за подвижната врата. Но дистанционното проработи. Кейт си каза, че заради замайването сигурно е натискала погрешните бутони. Преди три дни обаче се сети, че е минал повече от месец, а от Отдела за професионална отговорност няма ни вест, ни кост. Върна се в гаража и се опита да възстанови събитията от онази нощ. Тогава осъзна, че не би могла да отвори вътрешната врата към къщата, ако ключовете й са останали в колата.

Купи бутилка „Драмбюи“ и го опита. Напитката беше сладка като мед, съвсем различна от вкуса, който помнеше от бара.

На другия ден се обади в градската полиция и оттам й съобщиха, че не разследват скорошни случаи на упоени и изнасилени жени. Проучваше зад гърба на Отдела за професионална отговорност и не искаше да разпитва присъстващите в бара, за да не достигнат слуховете до Даниълс. Нямаше по-подходящ съветник от Вейл, който винаги виждаше нещата от неочакван ъгъл. Но при тези обстоятелства не биваше да му предоставя причина да остане.

— Щом предпочиташ да се сбогуваме така… — каза тя.

Телефонът иззвъня.

— Вдигни — подкани я той. — В Бюрото явно са сметнали, че наистина сме си уговорили среща, и са решили да я провалят окончателно и безвъзвратно.

— Не си справедлив.

— Сигурно, но не би оспорила, че не е точно, нали?

— Затова не се получи между нас. Не всеки, който изпълнява заповеди, за да се прехранва, е смъртен враг на Стивън Вейл.

Той разпери извинително ръце.

— Предупредих те, че ще кажа нещо, което ще влоши положението.

Тя се запъти към телефона, решена да разведри настроението и да се опита да въдвори поне временно примирие.

— Знам, че напусна отдавна ФБР, но вече не ни безпокоят в Деня на благодарността, на коледните и новогодишните празници. Пише го в новите ни договори. — Вдигна слушалката. — Кейт Банън. О, здрасти, Тим. Весело посрещане на Новата година!

Тя се заслуша и след няколко секунди се обърна с гръб към Вейл.

Той седна върху куфара и зачака неизбежната промяна в плановете.

Кейт прекъсна връзката и каза:

— В Рестън, Вирджиния, са отвлекли седемгодишно момче. През два града оттук.

Понеже не последва обяснение, той попита:

— Бюрото няма пълномощия да разследва отвличания през първите двайсет и четири часа. Защо те търсят?

— Шефът на рестънската полиция е пенсиониран агент от Вашингтонския полеви офис. Отдавна си сътрудничим. Добър човек е, но такива случаи го объркват. Цялата му кариера е минала в разглеждане на досиета на кандидат-агенти. Преценявал е характери и преданост. Съгласен ли си да се отбием пътьом през управлението? Няма да ни забави. Нужна му е само малко увереност, че Бюрото е готово да му помогне, да го насочи.

— Не бих го пропуснал за нищо на света — загадъчно отвърна Вейл.

— Кое не би пропуснал? — подозрително попита тя.

— Как се преструваш на безразлична, за да излъжеш и себе си, и мен, че кариерата ти не застава помежду ни.

— Ако се подсигуряваш да не си говорим по пътя, поздравления! — Тя му подаде ключовете. — Трябва да се обадя по телефона. Ще загрееш ли колата?

Вейл я изгледа изпитателно и се засмя.

— Нищо чудно, че устояваш на чара ми. Имаш среща.

— Всъщност е…

Вейл вдигна ръце.

— Кейт, няма проблем. Каза ми, че няма смисъл да продължаваме, но се надявах да не говориш сериозно. Затова дойдох. Очевидно съм сгрешил. Ще отида да запаля колата.

Пет минути по-късно Кейт влезе в гаража и седна зад волана. Щом потеглиха, Вейл попита:

— Кога е изчезнало момчето?

— Значи все пак няма да мълчим?

— Просто се опитвам да определя параметрите на краткото ти отклонение.

— Защо?

— За да доловя точния момент, когато нарушиш обещанието да не се ангажираш с това.

— Наистина ли смяташ, че ме познаваш до съвършенство?

— Не че има значение, но да — отвърна Вейл.

Тя се обърна към него. Опита се да изобрази възмутено изражение, но разбра, че се проваля.

— Преди пет часа според Тим — отвърна най-сетне.

— Нали разбираш колко са нищожни шансовете да го открием жив?

— Значи си наясно защо трябва да отида?

Вейл се взря напред и след малко отговори:

— Да.

 

 

Кейт се легитимира пред полицая зад стъклото на рецепцията и той им отвори. Отведоха ги в малка съвещателна зала, където повече от дузина полицаи и детективи се тълпяха около масата, предвидена за шестима.

Шефът им — Тим Малън — стана припряно и се ръкува с нея. Тя го представи на Вейл. Един от полицаите отстъпи мястото си на Кейт, а Вейл се облегна на близката стена.

Малън подаде на Кейт лист хартия и снимка.

— Това е момчето — Джоуи Уолтън. И съобщението за издирване, което разпратихме с кехлибарен сигнал за тревога. Родителите му го завели на местния новогодишен маратон. Децата се състезавали на половин миля. Родителите изгледали старта, но когато стигнали финала, момчето било изчезнало. Никой не го е виждал оттогава.

— Добре, Тим, какво съдействие очакваш от Бюрото?

— Надявах се ти да ми кажеш. Очевидно ще ни трябва профайлър и всичко останало, което ти хрумне.

— Щом приключим, веднага ще се обадя. Сигурно вече проверявате регистрираните сексуални насилници в района.

Полицейският началник кимна на детектива, седнал от другата страна на масата.

— Всеки момент очаквам списъка — каза мъжът.

— Това засега е най-добрата следа.

— Друго? — попита Малън.

— Разпространете молба в медиите, придружена от снимка на момчето.

— Направихме го, Кейт. Родителите дават интервюта, за да умилостивят похитителя — отвърна Малън. — Нещо друго?

— Понякога на обществото му трябва време да откликне. Да се надяваме, че някой знае кой е извършителят.

— Виж, Кейт, не искам просто да стоя и да чакам. Сигурно има начин да сме по-действени. Как би постъпила, ако Бюрото работеше по случая?

Тя се поколеба малко и стрелна с поглед Вейл.

— Тим, съжалявам. Не съм разследвала случай на отвличане, но ще се обадя да попитам дали могат да ти изпратят някого от Вашингтонския полеви офис.

Малън явно се обърка.

— Кейт, двайсет години работих във вашингтонския офис. Ако смятах, че някой там може да ми помогне, щях да му звънна.

Той погледна хората около масата с надеждата някой да предложи полезен ход.

— Не съм разбрала от какво се нуждаеш, Тим, съжалявам. — Тя стана и с извинителна усмивка подаде снимката и съобщението на Вейл. — Какво ще кажеш, Стив? Можеш ли да им помогнеш?

— За Бюрото ли работиш, Стив? — попита полицейският началник леко стъписано.

— Всъщност съм зидар. От Чикаго. — Вейл върна снимката и листа на Кейт. — И тъкмо се връщах там.

Малън погледна объркано Кейт.

— Стив е бивш агент. Съдействал ни е и преди. Ще ти бъде от полза, довери ми се.

— Съжалявам, Стив — каза Малън. — И двамата сте облечени официално. Сметнах, че си приятел на Кейт.

Вейл се усмихна обезоръжаващо.

— Лесно се градят хипотези.

Усетил някакъв разрив помежду им, полицейският началник каза:

— Стив, ще ти бъда признателен, ако ни съдействаш. Заложен е животът на седемгодишно момченце.

Вейл се отблъсна от стената с очевидна неохота и се втренчи в Кейт преднамерено безизразно.

— Разбира се. — Озърна се наоколо. — Някой от вас разследвал ли е случай с похитено дете?

Един възрастен полицай вдигна някак неубедително ръка.

Вейл се позамисли.

— Шефе, на твое място бих се свързал пак с медиите. Помоли ги да отправят молба за помощ към всички, присъствали на състезанието. Понеже са участвали деца, мнозина са снимали с фотоапарати и с мобилни телефони. Нека изпратят снимките си на имейл адреса на управлението. Независимо дали смятат, че са свързани със случая или не. — Кейт забеляза как Вейл замълча, погълнат от друго хрумване. — Предполагам, че и организаторите на надпреварата са снимали. Накарайте ги да изпратят снимките, включително от състезанието за възрастни. Поискахте ли списъка с участниците?

Началникът посочи един от детективите, който отговори:

— Ще пристигне всеки момент.

— Трябва ни веднага — каза Вейл. — Навярно не е случайност, че са избрали празничен ден, за да затруднят още повече полицията. Който и да е виновникът, сигурно се е учил от предишни грешки. Възможно е да е съден педофил. Което, както предположи Кейт, изисква да поставим ударението върху списъка със сексуални насилници.

— Нещо друго? — попита Малън.

Вейл пристъпи напред, за да привлече вниманието на всички мъже около масата.

— Знам, че се опитвате да мислите положително, но статистически погледнато, след толкова време съществува съвсем нищожен шанс момчето да е живо. Неприятна мисъл, но вие сте полицаи, плащат ви да подхождате към действителността от клинична и — по-важното — от цинична гледна точка. Възможността момчето да е сексуално насилено е петдесет процента. И с всяка изминала минута процентът расте. Затова, когато спирате коли или инстинктът ви подсказва да претърсите някъде, не очаквайте жертвата да думка по вратите и по стените, за да я освободят. Предположете, че търсите труп. И помнете, в такава ситуация — съжалявам, шефе — е по-добре да сгрешите, отколкото да бездействате. Ако някой не ви допуска, любезно пренебрегвайте възраженията, но не забравяйте — бъдете любезни и обяснявайте положението. Похитителят на момчето е сред малцината, които ще откажат да съдействат при подобни обстоятелства.

Малън стана и се обърна към подчинените си:

— Не се престаравайте с протокола. Както каза Стив, обяснявайте, дръжте се любезно и правете, каквото трябва. Аз поемам критиките. — На Кейт и Вейл каза: — Вече получихме над трийсет обаждания. Медиите пускат историята през половин час. Всеки път ни звънят с нови сведения. Ще започнем да ги проверяваме. — Погледна отново към полицаите и детективите в стаята. — Въпроси? — Нямаше. — Добре, ще бъда на разположение. Ако се натъкнете на някого, който не желае да сътрудничи, обадете ми се и аз ще взема решението. — Служителите му станаха и заизлизаха. — Кейт, можеш да се обадиш от офиса ми.

— Добре.

— Стив, ще ми помогнеш ли да проучим информацията? Изглежда знаеш какво да търсиш. Възможно е да забележиш нещо, което сме пропуснали.

— Ако някой от хората ти ме закара до летището, когато приключим. Кейт вече закъсня за уречената среща.

— Естествено. — Малън погледна към нея. — Кейт, ако се налага да тръгваш, ще те разбера.

Кейт усети, че Вейл не е споменал уговорката й злонамерено.

— Може да почака, Тим. И да не отида, няма проблем. Тук съм, защото сме приятели. Ще остана, докато ти трябвам.

Вейл се обади:

— Началник, ако някъде има бюро с компютър, ще се заема със сигналите. Добре ще е да разполагам и с карта на района.

— Чудесно. Ще се погрижа да ти препращат и всичко новопристигнало.

— Тим, ще ни оставиш ли насаме за минутка? — помоли Кейт.

— Разбира се.

Малън излезе и затвори вратата.

Кейт улови Вейл за ръката.

— Оценявам, че ме измъкна от положението, без да се почувствам като идиот.

— Няма смисъл и двамата да се чувстваме така.

Тя понечи да отговори, а той постави длан върху ръката й.

— Всичко е наред, Банън. — Наведе се напред и прошепна в ухото й: — Наистина мразя новогодишните празненства.

Обърна се да излезе от стаята.

— И не си и помисляй да се измъкнеш, без да се сбогуваме — каза тя.

Вейл вдигна ръка в мълчалив, но официален поздрав.

Кейт се зае да издирва по телефона агенти от Отдела по психология и от Вашингтонския полеви офис, а полицейският началник настани Вейл пред бюрото на един от детективите и му показа как да използва различните бази с данни на управлението. Той се зае да чете сведенията.

За разлика от детективите и полицаите можеше да си позволи лукса да ги разглежда от друга перспектива. Рестънското полицейско управление беше длъжно да проучи цялата информация. Не и Вейл. Затова си състави бързо мнение за обадилите се граждани и за хората, които подаваха сигналите.

Провери имената на заподозрените в компютъра за предишни контакти с управлението. Провери и имената на информаторите — ако се бяха представили — да види дали не са хронични податели на сигнали, което намаляваше стойността на сведенията им. Изчете всичко. Не откри нищо полезно, но това невинаги беше повод за отчаяние. Информацията от гражданите беше нож с две остриета. Макар и често да разрешаваше случаите, понякога на пръв поглед обещаваща, но фалшива следа отвличаше вниманието на цялото управление и го пращаше в погрешна посока, прахосвайки ценно време. В стаята влезе униформен полицай и попита:

— Ти ли си Вейл?

Той стана и се ръкува с мъжа.

— Да. Стив.

Полицаят добави още три разпечатки върху купчината.

— Тези са от последния половин час. По електронната поща започнаха да пристигнат и снимките от състезанието. Да ги препратя ли на този компютър?

— Непременно. — Вейл взе новите разпечатки. — Нещо интересно?

— Нищо, което налага да включим сирените и червените лампи.

Вейл продължи да проучва имената в компютъра. Все още нищо не привличаше вниманието му. Когато приключи, той стана и се защура наоколо, докато го упътиха към кафе машината. Напълни две чаши и тръгна да търси Кейт.

Кабинетът на полицейския началник беше тесен, но спретнато подреден. Грамоти от ФБР осейваха стената зад бюрото. Кейт разговаряше по телефона. Вейл остави чашата пред нея и седна.

Тя подбели очи, заслушана в поредното извинение защо е невъзможно да се направи каквото и да било тази нощ. Отпи глътка кафе. Той я гледаше и си припомняше едно от нещата, които му допадаха най-много у нея — работата не я плашеше. Колкото по-труден бе случаят, толкова повече упорстваше. Слушаше я как настоява за съдействие. Тонът й не търпеше възражение, но Вейл не успяваше да определи дали е подкупващ, заплашителен или и двете. Накрая тя затвори, недовършила изречението.

— На втори януари неколцина служители на Бюрото ще останат по-недоволни от мен сега.

— Почти съжалявам, че няма да присъствам.

Тя му се усмихна бегло и тъжно, присви устни и се облегна в стола.

— Нещо от подадените сигнали?

— Засега не. Но снимките започнаха да пристигат.

— Смяташ ли наистина, че съдбата ще ни се усмихне?

— Реших, че е по-добре да разполагаме с тях. Нищо чудно по-късно да изскочи нещо, за което снимките да ни помогнат — отвърна Вейл. — А и махалото непременно ще се залюлее в другата посока.

— Какво махало?

— Повечето го наричат късмет. Аз го приемам за временно статистическо отклонение. Досега тази вечер не ми провървя нито веднъж, та може би е време щастието да ме осени.

— Съжалявам… — Тя се взря в него, преди да отпие глътка кафе. — Знаеш ли кое ме обърква най-много у теб, Стив?

— Не звучи като въпрос, чийто отговор би зарадвал здравомислещ човек.

— Че си толкова добър в това, а отказваш да се прехранваш с него.

— Не започвай!

Полицейският началник почука на вратата и влезе.

— Извинете. Струва ми се, че се натъкнахме на нещо. В списъка на сексуалните насилници има някой си Франк Дилън. Преди дванайсет години е отвлякъл и насилил шестгодишно момче. През септември е пуснат на свобода и живее във Виена, съвсем близо. Свързахме се с наблюдаващия го полицай. Каза ни, че Дилън наскоро се преместил и спрял да се явява за подписка. Полицаят смята, че се е самоотлъчил, и ще издаде заповед за арест, ако поискаме. Обадихме се на последния му работодател. Днес до обяд бил на работа, но подал молба за напускане и си тръгнал. Оставил мобилен телефон за връзка — да му се обадят, когато подготвят последния му чек. Ще се опитаме да го уловим натясно. Искате ли да дойдете?

— Разбира се — каза Кейт и погледна към Вейл.

— Не съм ти необходим, шефе. Цивилен съм. Ако се случи нещо, присъствието ми само ще улесни адвокатите да хвърлят прах в очите на съдебните заседатели. А и някой трябва да остане тук да преглежда сигналите, в случай че Дилън не се окаже нашият човек.

Кейт се обърна към началника:

— Аз ще те придружа, Тим. Идвам след минута. — Щом Малън излезе, тя каза: — Помня как винаги запазваш най-добрата следа за себе си. Сега не е така, нали?

— Както спомена началникът преди малко, става дума за детски живот.

— Съжалявам. — Тя извади ключовете за колата си и му ги подаде. — Кога яде за последно?

— Хмм… на закуска.

— Отиди да си вземеш нещо. Сигналите ще почакат петнайсет минути. И… наистина оценявам помощта ти, Стив — добави тя. — Надявам се, че няма да се забавим. Надявам се това да е нашият човек.

Когато Вейл се върна до бюрото на детектива, откри нови четири разпечатки със сигнали. Провери имейла и с изненада установи, че в управлението вече са пристигнали единайсет съобщения с приложени снимки. Бяха му препратили и списъка с участниците и в двете състезания. Отвори първата папка със снимки — всичките от маратона за възрастни. Огледа лицата, търсейки момчето на Уолтънови. Имаше известна разлика в качеството между заснетите с телефон и с фотоапарат, но тя не създаваше проблем, стига да не се наложеше да увеличават снимките за подробности.

Заради студеното време повечето състезатели бяха навлечени дебело, особено децата. Детската писта изглеждаше по-оживена заради многото родители, чакащи край финала. Вейл ги прегледа три пъти, опитвайки се да различи Джоуи Уолтън. Според списъка с участниците русолявото седемгодишно момче носеше номер 034. Няколко деца му заприличаха на него, но номерата, закопчани върху гърдите им, го разубедиха.

В стомаха на Вейл се надигна гневен възел от притеснение и той съжали, че не е тръгнал с Кейт. Беглецът педофил изглеждаше прилична следа. Ако не беше Франк Дилън, той несъмнено бе избрал неподходящ момент да спре да се явява пред полицейския си отговорник и да изчезне. Вейл чувстваше, че решението му да остане, е предизвикано от желание да постигне нещо, да го осени ползотворно прозрение. Изборът да пропусне лова сега му се струваше чисто и просто проява на излишна самонадеяност. Или пък желание да впечатли Кейт?

Понечи да стане да си досипе кафе, когато компютърът изжужа, че получава нов имейл — три съобщения с още осем снимки. Вейл ги прегледа внимателно два пъти. После, осъзнал, че не знае какво точно търси, скочи на крака и махна отвратено към екрана. Опитваше се да премисли случая от твърде много ъгли — сигурен начин да не открие нищо.

Излезе пред входа на управлението без палто, за да проясни ума си в студа. Зачака леденият вятър да разсее погрешния му подход към случая.

Тогава в съзнанието му просветна една от последните снимки. Ала образът се стопи бързо, преди да проумее защо се е надигнал на повърхността. Върна се припряно до бюрото и извади снимката на екрана. Проучи всяка подробност, но нищо не разбра. Затвори очи и стовари юмрук върху бюрото.

На снимката се виждаше как единайсетинагодишно момче преминава през лентата на финала на детското състезание. Неколцина възрастни стояха отстрани, вперили поглед назад, мъчейки се да различат своите деца сред наближаващата по пистата група. Наоколо гъмжеше от хора, щуращи се във всички посоки — прекрасна възможност да примамиш седемгодишно дете, без никой да забележи. По номерата, закачени върху гърдите им, Вейл разбра, че някои възрастни са участвали в състезанието, докато другите очевидно бяха просто публика. Тогава проумя какво е пропуснал.

Един от възрастните бегачи гледаше към обектива, сякаш преценяваше на каква опасност го излага той. Ръката му закриваше номера, но не личеше дали е преднамерено. Ала онова, което Вейл бе пропуснал отначало, беше по-малкият квадратен лист, прикрепен с безопасна игла към долния ляв ъгъл на табелката със състезателния номер, за да го свалят в края на петкилометровото трасе и да документират мястото на състезателя и времето на пробега. За жалост заради гледната точка Вейл не различаваше и надписа върху него. Мъжът беше тъмнокос и едър, с фигура, неподходяща за атлет. Повечето, решили се да бягат в новогодишния студ, навярно не бяха новаци. Наличието на малкия лист подсказваше, че мъжът не е пробягал пистата за възрастни. Нищо чудно да се беше регистрирал, за да се добере до детската надпревара, без да събужда подозрение.

Компютърът сигнализира за нов имейл и Вейл погледна към монитора. Писмото беше от организаторите на състезанието и съдържаше всичките им снимки. Все още погълнат от размисъл, Вейл не им обърна внимание, опитвайки се да определи дали мъжът на фотографията е замесен в изчезването на момчето. Тогава го осени идея. Кадърът представяше момента, когато победителят в състезанието пресичаше финала. Логично бе официалните снимки също да са уловили този момент, както и следващите.

Вейл отвори бързо писмото и заразглежда изображенията. Първите двайсетина бяха от маратона за възрастни. Потърси мъжа, който поне отначало би трябвало да е сред състезателите. Не го откри. После подредените хронологично снимки започнаха да документират началото на детската надпревара. Вейл ги разгледа внимателно една по една. Знаеше как е облечен мъжът и се надяваше на някоя от тях номерът му да личи по-ясно, за да го сравни със състезателния списък. Имаше още една снимка на победилия младеж, но заподозрения го нямаше там.

След още половин дузина фотографии различи на заден план мъж с ръст и облекло като на набелязания от предишната снимка. Беше с гръб към обектива и стоеше до ван. Вейл не можеше да определи дали просто е спрял там, или минава покрай него. Табелата на вана се виждаше, но твърде отдалеч, за да я разчете.

Вейл откри програмата „фотошоп“ и увеличи образа. Снимката бе направена с висококачествен дигитален фотоапарат и той успя да я увеличи дотолкова, че да различи номера. Преписа го и насочи вниманието си към човека. В пространството между краката му, неразличим преди, се мяркаше нещо като детски крак в червени панталони. Вейл се обади на диспечерката и я помоли да провери номера на вана.

Докато чакаше, разрови разрастващата се купчина листове върху бюрото и откри съобщението, разпратено до медиите. Описанието включваше облеклото на Джоуи Уолтън — черно яке с качулка и червени шушлякови панталони. Диспечерката се свърза с него и докладва, че колата се води на Джордж Хилстранд с адрес в Херндън, Вирджиния.

Вейл откри името в списъка на възрастните състезатели и после го провери в базата с данни на Рестънското полицейско управление. Преди четири години мъжът явно бе живял в Рестън, защото в управлението бе пристигнало запитване от Мерилендската щатска полиция, издирваща изчезнало дете в Колсвил, Мериленд. Интересуваха се дали Хилстранд е регистриран в полицейското управление. Не беше.

Седемгодишният Едуард Стантън беше изчезнал по време на парти в едно от онези заведения, предлагащи пица и игрални автомати за забавление на децата, докато възрастните се наливат с бира и им купуват по някой жетон, за да не им се пречкат в краката. Името на Хилстранд някак си се бе появило в разследването, но не уточняваха подробности.

Вейл се обади пак на диспечерката и я помоли да провери дали Едуард Стантън — или тялото му — са били открити. След малко тя му съобщи, че детето все още присъства в списъка на издирваните лица. Вейл поиска описанието му. Често серийните насилници подбираха жертви с физическа прилика. Възрастта на момчетата по време на отвличането съвпадаше.

— Бил е седемгодишен, висок сто и трийсет сантиметра, с тегло трийсет и два килограма. Светлокестенява коса, сини очи — обясни диспечерката. — На темето му имало белег с формата на полумесец.

Картината сякаш се наместваше, но и преди му се беше случвало — поредица от невъзможни съвпадения, привидно логични доказателства, ала само привидно.

Понеже се надпреварваха с времето, трябваше да проверят следата незабавно. Той откри кабинета на диспечерката и влезе:

— Здрасти, аз съм Стив Вейл. Как напредват Кейт и началникът?

Преди тя да успее да му отговори, по уредбата долетя молба за проверка на автомобилна табела. Диспечерката се обърна към компютъра да запише номера и му каза:

— Разположили са се на три места. Чакат го да се появи. Искаш ли да им съобщя нещо?

— Не, имат си достатъчно работа. По-късно ще им се обадя.

Вейл знаеше, че ако ги дочака, ще трябва да спазят следователския протокол. Първо — да се свържат с Мерилендската щатска полиция да попитат дали Хилстранд наистина е бил заподозрян, или името му е изскочило при „стрелба напосоки“, обичаен подход в такива случаи. Стотици, дори хиляди имена се натрупват, но не ги разследват докрай заради непосилното количество. Понеже щатската полиция не бе настояла за по-подробно проучване, Хилстранд явно не е бил сред основните заподозрени, а заради празниците докладът от Мерилендската щатска полиция щеше да пристигне най-рано утре. После, ако Хилстранд се окажеше заподозрян в мерилендското отвличане и някак си успееха да обосноват, че е замесен в изчезването на Джоуи Уолтън, трябваше да изискат прокурорско разрешение за обиск и да поставят под наблюдение къщата му. Да открият услужлив съдия в новогодишния ден щеше да е малко чудо. А дотогава най-вероятно щеше да е твърде късно.

Другата възможност беше Вейл да отиде още сега и да проучи положението.

Той отвори чекмеджетата на бюрото, на което работеше, да провери дали детективът държи резервно оръжие. Откри единствено допълнителна значка със закопчалка. Закрепи я на колана си и остави бележка на Кейт с обяснение, че отива да посети Хилстранд, и как се е натъкнал на името му. Записа и адреса му. Тази информация щеше да предотврати обвинения в укриване на следи, но Вейл знаеше как Кейт ще изтълкува постъпката му. Добави послеслов: „Гадая напосоки и затова не исках да ви безпокоя“. Препрочете го и поклати глава. Щеше да си спести укорите единствено ако Хилстранд се окажеше фалшива следа и само той си изгубеше времето.

На паркинга Вейл отвори багажника с надеждата служебната кола на Кейт да е снабдена с оръжие. Не беше. Седна зад волана, включи двигателя и се вля в автомобилния поток.

Отчете предимството да не въвлича Кейт или колегите й от Рестънското полицейско управление. Сам, като цивилен гражданин, разполагаше с повече възможности да събира улики без заповед за обиск, задължителна за пазителите на реда. Още повече че действаше без знанието на полицаите. Ако бяха уведомени, по закон щеше да бъде смятан за представител на управлението. Всъщност тези обстоятелства му позволяваха да маневрира както намери за добре. Основанието, че спасяват живота на дете, наистина би смекчило обвиненията в нарушение на Четвъртата поправка, но Вейл се тревожеше педофилът да не се изплъзне от ръцете на правосъдието, понеже авторите на Конституцията не са предвидили задълбочаващата се поквара на американските мъже. Поне така би се оправдал, ако я нямаше Кейт. Тя беше чувала и преди пледоариите му за ползата от самотните начинания. Всъщност тези методи бяха предизвикали почти непоправим разрив помежду им при единствения случай, когато работиха заедно. Сега обаче отношенията им се изчерпваха с предложение да го откара до летището. Защо не тогава?

Погледна отново картата и сви по улица, където къщите се отдалечаваха все повече една от друга. Накрая тя се превърна в черен път, чезнещ в горите.

Вейл вдигна крак от педала и колата продължи по инерция. След петдесетина метра различи светлина. Спря и изключи двигателя. Гъстата вечнозелена гора криеше автомобила. Вейл слезе и тръгна тихо към къщата. Едноетажната сграда изглеждаше по-голяма, отколкото очакваше да открие на такова място.

Закрачи зад дърветата около поляната, за да определи точния размер и разположението на постройката. Не видя външни пристройки. Ако Хилстранд бе довел момчето тук, то щеше да е вътре. Възможно най-тихо Вейл се върна при колата и я подкара към къщата. Поовехтелият ван от снимката беше паркиран отпред. Лампите светеха, следователно мъжът си беше у дома.

Вейл излезе от колата и се насочи към входната врата. Похлопа. Къщата се нуждаеше от пребоядисване, но дворът изглеждаше добре поддържан. Над главата му светна ярка крушка и човекът от снимката отвори вратата. Очите му бяха тъмни като косата и издаваха вероятно средиземноморско потекло. Домакинът го измери с втренчен поглед. Най-сетне попита:

— С какво да ви помогна?

Вейл разкопча детективската значка от колана си и му я показа.

— От рестънската полиция съм. Детектив Вейл. Разследваме случай с изчезнало дете. Ще ми отделите ли минута?

— Разбира се — отговори Хилстранд и покани Вейл вътре. После захлопна вратата. — Необичайно хубав костюм за детектив — констатира леко подозрително. — Може ли да видя картата ви за самоличност?

Вейл се потупа по джобовете по гърдите. После затършува из джобовете на панталоните.

— Съжалявам, не я нося. Хванахте ме натясно, господин Хилстранд. Пътувах за празненство, когато ми се обадиха. Не успях дори да се отбия в управлението. Наредиха ми да поговоря с няколко души, присъствали на състезанието, откъдето е изчезнало момчето. Не знам дали сте разбрали. Надяваме се някой да е видял нещо.

— Явно са ви сварили неподготвен. Май не носите и оръжие.

— Сигурно затова ми дадоха само участници в състезанието. От групата на добрите. Да сте забелязали нещо? — От друга стая долиташе шум от включен телевизор. — Чули сте, предполагам, по телевизията.

Хилстранд не отговори веднага. Взря се във Вейл, сякаш обмисляше думите му.

— Да, разбира се. Ако имах снимки, щях да ги изпратя. И съжалявам, но не видях нищо необичайно. Поне доколкото си спомням.

— Как се представихте на пистата? Пет мили са сериозна дистанция.

Хилстранд се усмихна неловко.

— Завърших. Не съм запален бегач и си бях поставил скромни цели.

— Не знам дали пет мили са скромна цел. Аз не бих се справил. Ходихте ли да гледате детското състезание?

Хилстранд се поколеба и Вейл се усъмни, че се е сетил за насочения към него обектив.

— Бях паркирал автомобила си наблизо. Поспрях да видя как финишира победителят.

От другата стая долетя глас на малко момче:

— Кой е, татко?

— Синът ви ли е това? — попита Вейл.

— Да.

Хилстранд го поведе към дневната. Единайсетинагодишно момче седеше на канапето и гледаше телевизия. Беше със светлокестенява коса и най-малко две педи по-високо от Джоуи Уолтън.

— Дейвид, това е детектив Вейл от рестънската полиция. Разследва случая с изчезналото дете, който всички обсъждат.

Момчето стана и протегна ръка.

— Приятно ми е, сър.

Вейл се ръкува и се вгледа в бледосините му очи.

— Родителите ти позволяват да останеш до късно по случай Новата година?

— Татко. Мама починала, когато съм се родил. При раждането.

Вейл забеляза как произнася думите механично, без следа от тъга, със зрял тон, нехарактерен за възрастта му. Момчето посочи близката полица.

— Ето я на снимката с татко.

Обяснението отново прозвуча заучено.

Вейл погледна бременната жена на снимката, застанала до Джордж Хилстранд. Лицето й бе по-смугло дори от това на съпруга й и имаше маслиненочерни очи.

— Съжалявам, Дейвид. Много е тъжно. И аз изгубих рано мама. Знам колко е трудно.

Вейл протегна ръка и разроши косата на момчето.

Отдръпна внимателно длан, за да не издаде какво е открил. Генетически неправдоподобно е двойка с тъмни очи да има синеоко дете, а косата и кожата на Дейвид не напомняха ни най-малко мургавината на „родителите“ му. Когато Вейл разроши косата на момчето, той усети белега във форма на полумесец върху темето му. Колкото и невероятно да изглеждаше, момчето явно бе Едуард Стантън — детето, отвлечено преди четири години в Мериленд. Което почти сигурно означаваше, че Джоуи Уолтън също е някъде в къщата. Ето как се обръща махалото на късмета.

Момчето понечи да седне отново пред телевизора, но Хилстранд се обади:

— Стига толкова за тази вечер, синко. Време е за лягане.

Без никакви възражения детето стана и каза:

— Лека нощ, сър.

— Ще отида да го сложа в леглото. Връщам се веднага — обеща Хилстранд. — Чувствайте се като у дома си.

Вейл приближи до снимката на Хилстранд и съпругата му и внимателно я разгледа, опитвайки се да определи кога е правена. Съдейки по дрехите и избледнелите цветове, беше поне отпреди десет години.

Внезапно Вейл усети, че Хилстранд е зад него. Обърна се и видя, че мъжът е насочил към него автоматична пушка 45-и калибър.

— За четири години ти си първият, който забеляза липсата на прилика. Май трябва да махна семейната снимка. Държа я тук заради сина си. Отне му известно време, но сега си я спомня като своя майка.

— Надявах се да не усетиш, че съм забелязал.

— Винаги съм се страхувал от това. Когато прокара ръка през косата му, разбрах всичко.

— А Джоуи?

— Добре е. Заключен е в стаята на долния етаж. Ще остане там, докато разбере, че мястото му е тук.

— А не при родителите му.

— Понеже аз държа пушката, не бива да ме съдиш твърде строго — порица го Хилстранд. — А и щяха ли добри родители да го оставят сам в такава тълпа?

— Искаш да кажеш, заради педофилите и прочее.

Хилстранд насочи оръжието към лицето на Вейл.

— Не съм педофил.

Вейл се вгледа в пушката и каза:

— Много старо изглежда това нещо. Сигурен ли си, че работи?

— Беше на дядо ми и работи прекрасно.

— Военен модел е. Има няколко предпазителя. Сигурно ли е, че си ги нагласил за стрелба?

Хилстранд се усмихна.

— Стрелял съм с нея доста пъти, откакто татко ми я остави. Напълно съм сигурен.

Вейл се опитваше да разбере доколко умее да борави Хилстранд с оръжието. Понеже беше разработено за военните, имаше четири отделни предпазителя. Малцина знаеха за прекъсвача. Ако някой бутнеше дулото към човека с оръжието, ударникът блокираше. Хилстранд очевидно не беше запознат с механиката на пушката и Вейл реши да опита да я блъсне към него. После щеше да разчита тялото му да отвърне по инерция на натиска и да блокира ударника за миг, докато успее да го разоръжи.

Но Хилстранд бе застанал твърде далеч.

— Може ли поне да видя момчето? — попита Вейл.

— Разбира се. Долу няма килим и ще свършим работата по-чисто.

— Наречи ме циничен, но това не ми прилича на много щастлива Нова година.

Вместо отговор Хилстранд махна с пушката към вратата за сутерена. Щом слязоха, той посочи тежка стоманена врата с катинар и резе.

— Вътре е.

Подхвърли предпазливо ключовете на Вейл. Той отключи катинара и се обърна отново към Хилстранд. Протегна му ключовете с дясната си ръка. Хилстранд пристъпи бдително напред. Вейл разбра, че това е моментът.

Когато Хилстранд се пресегна към ключодържателя, той се извърна към вратата и с разсеяно изражение придърпа ключовете няколко сантиметра по-близо до себе си. Хилстранд се наклони леко да ги вземе. Вейл се извъртя светкавично, закри с длан дулото на пушката и я бутна към него.

За секунда Хилстранд отвърна на натиска, натискайки трескаво замръзналия спусък. Ала щом Вейл се обърна да улови по-здраво оръжието, той го отдръпна и спусъкът проработи. Експлозията от 45-калибровата пушка отекна бавно из сутерена.

 

 

Кейт и началникът на рестънската полиция седяха зад бюрото му и наблюдаваха разпита на заподозрения Франк Дилън на вътрешния монитор.

— Как мислиш, Кейт, той ли е?

Тя следеше изпитателно езика на тялото на задържания.

— Трудно е да се прецени при социопатите. А и не съм експерт. Обещавам ти утре да дойде някой от Психологическия отдел. Детективът ти очевидно си разбира от работата. Щом се върне, Вейл ще разнищи загадката.

— Къде е той? Дежурният каза, че е излязъл.

— Мисля, че е отишъл да се нахрани.

Някой похлопа по вратата. Влезе униформен полицай.

— Родителите са тук, шефе.

— Доведи ги.

Малън изключи монитора.

Вратата се отвори отново и госпожа и господин Уолтън влязоха. Малън ги представи на Кейт и всички седнаха. Лицето на госпожа Уолтън бе разкривено от объркване и скръб. Съпругът й — с леко зачервени очи — се стремеше да си придава по-спокоен вид, по-скоро за да не подклажда истерията на жена си, отколкото да не издава собствените си чувства.

— Някакви новини? — попита той.

— Съжалявам, още не. Но всичките ни служители проверяват следите. Задържахме един. В момента го разпитват.

— Той ли е похитителят? Криете ли нещо от нас? — попита тревожно госпожа Уолтън.

— Не, нищо не крием.

— Кой е той? — настоя съпругът. — Защо сте го задържали?

Малън знаеше, че отговорът няма да ги успокои. Кейт се намеси:

— Съден е за сексуално насилие. Процедурата е рутинна. Нищо не сочи, че той е замесен в изчезването на Джоуи.

— О, не! — възкликна госпожа Уолтън и се люшна към рамото на съпруга си.

Някой почука отново по вратата и дежурният подаде глава.

— Шефе, пристигна някой, който несъмнено ще ви заинтригува…

— Заети сме, Нелсън — изръмжа Малън.

С особено изражение полицаят отвори широко вратата и отстъпи усмихнато назад.

Госпожа Уолтън вдигна очи и скочи на крака, а устата й зяпна в ням писък.

На прага стоеше Стив Вейл. С една ръка притискаше увития в палтото му Джоуи Уолтън, а с другата обгръщаше леко врата на Едуард Стантън.

Майката на Джоуи се втурна към него и разтвори обятия. Баща му прегърна и двамата, без да крие сълзите си. Полицейският началник стоеше като онемял, а Кейт гледаше Вейл и клатеше глава.

— Джоуи… Добре ли е? — попита госпожа Уолтън.

Вейл й кимна.

— Добре е.

Тя притисна още по-силно детето.

Вейл обърна Едуард към тях, за да наблюдава радостната среща. После приклекна до него и го погледна в очите.

— Виждаш ли колко е важно да се върнеш при истинските си родители? Тази майка и този татко са били без детето си само няколко часа, а гледай как се чувстват! Твоите родители те очакват от четири години.

Момчето кимна послушно, но Вейл усети, че още не осъзнава напълно думите му.

Кейт застана до тях и се усмихна.

— А кой е този красив младеж?

— Едуард Стантън — отвърна Вейл. — Отвлекли са го в Мериленд преди четири години.

Кейт стрелна с поглед Вейл. Едва след няколко секунди осъзна, че момчето пред нея е друга жертва на похищение.

— Същият човек го е отвел? Как го откри?

— По-късно ще ти разкажа.

Кейт усети, че въпросите й пречат на Вейл да помогне на Едуард Стантън да проумее, че мястото му е при истинските му родители, но — като госпожа Уолтън — не успя да се сдържи да попита за състоянието му.

— И той не е…

Тя наклони загадъчно глава, за да не разбере момчето за какво става дума.

Вейл пристъпи встрани от единайсетгодишното дете.

— Мисля, че не. Съпругата и синът на Джордж Хилстранд — мъжът, който го е отвлякъл — починали малко преди да доведе Едуард тук. Доколкото мога да преценя, той се е грижил добре за Едуард. Момчето се затруднява да осмисли случилото се и къде му е мястото, но иначе изглежда невредимо.

Кейт огледа изпитателно детето. Знаеше, че не е необичайно жертвите, съжителствали дълго с похитителите си, да проявяват преданост по-скоро към престъпника, отколкото към семейството си.

Едва сега забеляза, че ръката на Вейл е увита в бяла носна кърпичка, напоена с кръв.

— Добре ли си?

— Зависи. Би ли излязла на среща с мъж от съжаление?

— Очевидно нищо ти няма.

Тя се втренчи в него и после в ръката му, сякаш отлага някакъв спор, докато останат насаме.

Полицейският началник приближи до тях и попита Вейл как е открил, момчетата. Вейл му обясни за снимките от състезанието и как името на Хилстранд се е появило в случая, разследван от мерилендската полиция.

— Къде е Хилстранд? — попита Малън.

Вейл извади ключовете за колата на Кейт от джоба си и ги подхвърли на Малън.

— Нямах белезници, та го овързах с тиксо и го затворих в багажника.

— Какво ти е на ръката?

— Май съм я порязал в суматохата.

Телефонът иззвъня и Малън вдигна слушалката.

Послуша малко и каза:

— Добре, дайте ни няколко минути.

Прекъсна връзката.

— Журналистите са на път. Пристегни си вратовръзката, Стив, скоро ще бъдеш герой. — Полицейският началник кимна към Едуард Стантън. — И почакай, докато разберат, че този младеж също е невредим след всичките тези години.

Кейт погледна към Вейл и прочете мислите му.

— Тим, оценяваме предложението, но това е твоят момент. Просто спомени, че ФБР е съдействало при разследването.

— Шегуваш ли се? Не мога да си припиша заслугата.

Кейт прочисти гърло, за да покаже на Вейл, че се кани да излъже. Кимна на Малън да ги последва с Вейл навън. Излязоха в коридора и тя обясни:

— Тим, съжалявам, но не бях искрена, когато ти казах, че Стив не работи за Бюрото. Поверително е. Трябва да помолиш хората си и семейство Уолтън да не споменават за съдействието му. Под прикритие, че е строителен работник, той разследва важен случай на корупция в чикагската община. Ако името и лицето му влязат в новините, ще пропилеем две години усърден труд. Съобщи на медиите каквото ти казах — агент под прикритие ги е открил, но е ангажиран с друг, неразкрит случай. Само не споменавай Чикаго. Понеже Едуард е отвлечен в Мериленд, кажи им, че агентът работи в Балтимор. Така ще се въртят в кръг, докато шумотевицата стихне. И недей да скромничиш — все пак ти ни извика.

— Кейт, може и да съм се занимавал с кандидатски досиета през цялата си кариера, но съм работил в същото Бюро като теб. Освен това знам колко си неумела в лъжите. Не разбирам защо Стив не иска да излиза на светло, но съм ти твърде задължен, за да оспорвам решението ви. Ще приема, че е наложително. — Той се здрависа сърдечно с Вейл, докосвайки го само по пръстите, за да избегне раната. — Агент или не, искрено съм ти признателен, Стив.

Малън прегърна Кейт.

После се върна в кабинета и попита Едуард Стантън:

— Какво ще кажеш да се обадим на родителите ти?

— Да, сър — отговори момчето, в чийто глас вече личеше известно въодушевление.

Кейт развърза кърпичката върху дланта на Вейл, разкривайки повърхностната рана. За щастие куршумът бе само облизал плътта.

— Ще се разминеш с няколко шева.

Вейл завърза отново кърпичката.

— Тук съм по-малко от четири часа и вече успя да ме пратиш на огневата линия.

— Аз? Ти тръгна сам. Отново. Защо виниш мен?

— Не знам. Озова ли се край теб, винаги се случва нещо такова. Все едно си криминалната версия на „Щамът Андромеда“.

Запътиха се към изхода, но Вейл си спомни нещо и се отби при бюрото на детектива. Взе бележката, която беше оставил, и й я подаде.

— Преди да се скараме, искам да знаеш, че не съм действал зад гърба ти. Когато тръгвах, изгарях от негодувание, че не съм с вас, защото вашата следа изглеждаше печеливша.

Кейт погледна бележката.

— Прикриваш все по-умело ходовете си.

— Съдейки по тона ти, очевидно недостатъчно умело. Но си спомни кой пусна хрътките. Аз съм прост зидар, закопнял за безплатен ликьор и невинни девици. — Вейл погледна часовника на стената. — Честита Нова година, заместник помощник-директор Банън! — Целуна я леко по бузата, опитвайки се да определи дали срещата им все пак ще се състои. Тя откликна обезсърчително безучастно. — Не прибързвай, жено, цялата нощ е пред нас.

„Винаги е така с Вейл“, помисли си тя. Изправеха ли се пред загадка, той беше удивителен, но разплетяха ли я, трудностите помежду им изникваха отново.

— Не си въобразявай, че ще ме заслепиш, понеже си спасил две деца и са те ранили леко, Вейл.

Нарече го „Вейл“ — добър знак. Използваше обръщението само когато не беше ядосана. Докато прекосяваха паркинга, тя го улови за ръката. Досегът й го накара да потръпне.

Час по-късно излязоха от спешния кабинет. Вече се зазоряваше, върху дланта на Вейл имаше четири шева, а докторът го бе успокоил, че раната ще заздравее бързо.

— Е, какво ще пиеш? — попита Кейт. — Дължа ти малко отмора. На канапето. По-късно ще те закарам до летището.

— Защо не ме оставиш там още сега?

— Ако ми позволиш първо да те почерпя с една закуска.

В този момент Кейт забеляза на паркинга познат черен „Линкълн“. Двигателят му беше включен и бяло-сивият пушек от ауспуха му се топеше в ледения въздух. Колата принадлежеше на директора на ФБР. Когато приближиха до нея, шофьорът излезе.

— Здрасти, Майк — поздрави Кейт. — Какво има?

— Директорът ме изпрати да те доведа.

Кейт погледна Вейл със смесица от съжаление и разбиране.

Едното ъгълче на устата му се повдигна саркастично.

— Забелязала ли си колко рядко сполучливите срещи започват в спешното отделение?

Шофьорът се обърна към Вейл:

— Нареди да ви заведа и двамата.