Ноа Бойд
Шпиони за продан (26)

25.

Първата сивкава дневна светлина се процеди в стаята, но Вейл будуваше вече цял час — седеше в леглото и наблюдаваше Кейт. Дори мракът не успяваше да потули забележителната хармония на чертите й, пулсираща сякаш в приглушената светлина. Косата й, макар в безпорядък — заради Вейл и съня — излъчваше предизвикателство: няколко кичура се спускаха покрай ухото й, един сноп се виеше като ореол около лицето й, очертавайки го като с контур. Повечето се диплеше по възглавницата като фон на съвършено изваяните й скули. За миг въображението му обрисува следващата му скулптура — полегнала фигура със смътни очертания, с едва различим пол, докато очите не стигнат до косата, разпиляна точно като косите на Кейт сега.

Възможно най-тихо той стана и си взе възглавницата. Когато стигна вратата на спалнята, я чу да вдига телефонната слушалка. Престори се, че набира, и каза:

— Полицейското управление ли е? Искам да докладвам за нахлуване с взлом.

— Люк ще дойде всеки момент — усмихна се Вейл.

Тя стана и го дръпна обратно в леглото.

— Пет пари не давам дали ще узнае. Дали всички ще узнаят.

Той я замери с възглавницата.

— Всъщност се тревожех за своята репутация.

 

 

Вейл чу вратата да се отваря тихо и се изправи върху канапето. Беше се преместил едва преди минути. Звънтящите върху ключодържателя ключове му бяха подсказали, че е Бърсоу.

Агентът влезе в дневната и изгледа възглавницата на Вейл и чаршафа, застлан върху канапето. Поклати усмихнато глава.

— Не съм виновен. Този ресторант винаги ми е помагал да постигна своето. Вероятно Кейт се нуждае от известно време за приспособяване. Довчера е била обкръжена от красавици, а ти не си олицетворение на мъжката прелест.

— Нищо чудно, че ресторантът винаги работи в твоя полза, щом смяташ жените в затвора за красавици.

Бърсоу вдигна книжния плик, който носеше.

— Затова ти донесох пресни гевречета. Знам колко капризен ставаш, ако не си ял от трийсетина минути.

Кейт излезе от спалнята, завързвайки колана на халата си.

— Здрасти, Люк.

— Хмм… хмм… Сега разбирам защо си най-издирваната жена във Вашингтон. Дори преди да разлепят снимката ти по всички стени.

Кейт се засмя звънливо.

— Някой се нуждае спешно от кафе.

Тя протегна ръка към книжния плик.

— Чу ли нещо, Люк? — попита Вейл.

— Нито дума. Минах покрай бившата наблюдателница и приставите още дебнат там.

— Да се надяваме, че Каликс напредва. Иначе сестра ти ще трябва да се премести другаде — заяви Вейл. — Ще се изкъпя.

Когато излезе изпод душа, усети аромат на кафе. И чу как Кейт и Бърсоу разговарят. От време на време смехът й долиташе в спалнята. Неспособен да долови думите им, Вейл седна върху леглото да я послуша как се смее.

После се върна в кухнята и си сипа чаша кафе.

— Искаш ли да ти препека геврече, Стив? — попита го Кейт.

Той разчупи едно наполовина и отвърна:

— Благодаря, няма нужда.

— Как преценяваш шансовете на Джон за успех?

— Мисля, че са добри, но не разчитай на мен. Често греша заради прекалено оптимистичната си природа.

— Всъщност грешиш много рядко заради цинизма си — вметна Бърсоу. — Но имам чувството, че везните наистина се накланят в наша полза.

— Трябва ли да правим нещо? За да помогнем на Джон? — попита Кейт.

— Предполагам, че няма да е зле да прегледам всичко наново — каза Вейл.

Тя го изгледа изпитателно.

— Няма смисъл да стоите тук, за да ми вдъхвате кураж. Ако искаш да провериш нещо, аз ще те заместя. Вие с Люк най-добре вървете да търсите Сандра. Освен това ще ме подлудиш, ако се навърташ тук цял ден.

— Съгласен ли си, Люк? — попита Вейл.

— Благодаря, Кейт. Сега аз ще трябва да го търпя цял ден.

Вейл допи кафето и се обърна към нея:

— Не отваряй на никого. Ако телефонът звъни, не вдигай. Потрябва ли ти нещо, обади се на мобилния на Люк.

— Нещо специално ли искаш да потърся в папките?

— Проучи всички къртици, които руснаците жертваха, за да се доберат до теб. Подсъзнанието ме човърка, че сме пропуснали нещо. Допуснали сме поне една грешка. Навярно факт, изобличаващ Релик.

Тя ги изпрати до вратата.

— Не забравяйте да казвате „благодаря“ и „моля“, момчета, и никаква стрелба!

Избута ги през прага и заключи вратата.

Щом влязоха в колата на Бърсоу, Вейл попита:

— Кой е следващият в изтрития файл?

— Кейт изглеждаше много по-спокойна тази сутрин. Нямаш обяснение, нали?

— Ако ще впрягаш вулканичния си разум в разплитане на загадката, сигурно ще осъмнем тук.

— Добре, да сменим темата, но знай, че според мен не са ти отказали. — Бърсоу се протегна назад и си взе куфарчето. — Да видим… — Прелисти няколко страници. — Автосервиз „Ел Мехор“, да речем?

— Испанско име?

— Нищо чудно да е правописна грешка. Във Вашингтон сме все пак.

Адресът беше в индустриален квартал. Двуетажната сграда се простираше далеч навътре в парцела. По цялото протежение на задния двор имаше паркинг и няколко от колите бяха по-стари лимузини.

— Да пообиколим наоколо и да се ориентираме какво да търсим.

Бърсоу подкара колата край сградата, чиято задна половина, съдейки по високите плъзгащи се врати, служеше предимно за гараж. Вейл огледа автомобилите, които не бяха на клиенти на „Ел Мехор“, а по-скоро на служителите в сервиза. Посочи стикерите с колумбийското знаме върху броните на два от тях.

— Искаш ли да се откажем? — попита Бърсоу. — Да дойдем с подкрепление, когато прокуратурата те свали от списъка с десетте най-издирвани лица. Май в наръчника имаше правило, че издирвани агенти от ФБР не бива да се замесват в престрелки с наркодилъри.

— Няма проблем, днес се чувствам много кротък.

Бърсоу изсумтя насмешливо.

— Кротък? Ти? Май трябва по-често да спиш „на канапето“.

Паркира до задната стена близо до входа за клиенти.

Влязоха и преброиха седмина души и пет коли. Горещата миризма на масло и метал тегнеше в жежкия въздух. Никой не продумваше. Вейл заразкопчава бавно палтото си и двамата с Бърсоу отстъпиха встрани един от друг, за да не предоставят обща мишена.

— Кой е шефът? — попита Вейл. Никой не отговори и той повтори по-нетърпеливо: — Кой е шефът?

Отново мълчание. Той пристъпи към по-близкия мъж, който беше сложил табло на „Кадилак“ върху пейката и работеше върху единия му край.

Внезапно иззад Вейл някой проговори с лек испански акцент:

— Аз съм собственикът.

Вейл се извърна, но Бърсоу не отлепяше поглед от мъжете. Показа значката си.

— Искаме да ти зададем няколко въпроса.

— За какво?

— Не е това, за което си мислиш. Става дума за изчезнало лице. Отпратиш ли ни, ще се върнат други, но няма да им е до разговори.

Собственикът претегли вариантите.

— Ще ви отделя няколко минути.

Тримата влязоха в пищен кабинет.

— Как се казваш? — попита Вейл.

— Алберто Кларк.

— Американизирана фамилия?

— От родителите ми. Пристигнали тук, когато съм бил на три. Не знаех, че ФБР се интересува толкова от генеалогия.

— Всъщност ни интересуват истинските имена.

Бърсоу подаде снимка на Кларк и каза:

— Истинското й име е Сандра Бостън.

— И? — попита Кларк.

— Познаваш ли я, виждал ли си я, чувал ли си нещо за нея?

Кларк му върна снимката.

— Не я познавам. Защо сте решили, че знам нещо за нея?

— Тя е служител на ФБР. Изчезнала е. Разследвала е твоя бизнес.

— Бизнесът ми е законен. Плащам данъци. Гражданин съм на САЩ.

— Прозвуча като рекламна притурка — с монотонно саркастичен тон го прекъсна Бърсоу. — А работниците ти?

— Не съм глупак. Всички пребивават легално в страната с работни визи.

— А онези коли там — вметна Вейл, — които ремонтират? Част от бизнеса ли са?

— Това са личните им коли. Когато настане затишие, им позволявам да ги поправят.

Бърсоу отметна глава назад и се засмя.

— Ще кандидатствам за работа при теб заради високите заплати. Тези момчета не знаят и две думи на английски, но карат луксозни автомобили? Онзи с таблото сменяше идентификационните номера. Очаквах да ме излъжеш, но се постарай да не е чак толкова нагло. От Колумбия си. Полага се да търгуваш с кокаин, не с крадени коли. Нямаш ли етническа гордост?

— Алберто, работим за ФБР — додаде Вейл. — Лъжите носят по пет години зад решетките. Контактувал ли си с някого от Бюрото?

— Не, кълна се — отговори Кларк, без да крие тревогата в гласа си.

— Убеди ни.

Кларк се замисли.

— От три години работим преспокойно. Не се притесняваме от полицията. Мислиш ли, че ако бяхме сторили нещо на федерален агент, щяхме да действаме постарому с гостоприемно разтворени за Бюрото врати?

Бърсоу и Вейл се спогледаха и свиха рамене, признавайки силата на довода.

— Засега ще те преместим временно в края на много късия ни списък. Не открием ли по-добър вариант, ще се върнем отново — каза Вейл.

— Не знам как бих могъл да помогна, но ми се обадете, ако измислите начин — отвърна Кларк.

Вейл пое към вратата.

— Ей сега идвам — подвикна му Бърсоу.

Пет минути по-късно той излезе от сградата и седна зад волана.

— Какво си наумил? — попита Вейл. — Няма да те видя с нов „Кадилак“, нали?

— Всъщност вербувах нов информатор. Не разработваме бизнеса с крадени коли, а Алберто очевидно е талантлив и общителен. Реших да му дам шанс с тримесечен изпитателен срок. Убеден съм, че познава колумбийци, останали верни на главния национален износ. Имаме хора, които се занимават с наркотици.

Мобилният телефон на Бърсоу иззвъня. Видя, че е Каликс, и го подаде на Вейл.

— Никой не знае къде е Релик — припряно съобщи Каликс.

— Какво е станало? — попита Вейл.

— Очевидно ЦРУ са непохватни като Бюрото. Държали да се уверят, че полиграфистът им ще е на разположение на сутринта, за да провери Релик. Уведомили го, но не го предупредили за вероятността Релик да е двоен агент. Е, знаеш какви са психолозите. Инструктират обекта от А до Я още от предния ден — да не прекалява с пиенето, да не взема транквиланти, да внимава вятърът да духа от югоизток не по-силно от осем възела. Предполагат, че Релик се е стреснал и си е плюл на петите.

— Опитват ли се да го издирят? — попита Вейл.

— Обадили се на домашния му телефон. Никой не вдигнал. Поискали заповед за обиск на дома му и за достъп до информация за банковите му сметки. Още държат да не се намесваме официално и действат пъргаво, за да изпреварят директора и Лангстън.

— Добре, ще уведомя Кейт.

— Ще поддържам връзка с тях, докато получим някаква вест. Стискайте палци.