Ноа Бойд
Шпиони за продан (31)

30.

Когато пристигна на другата сутрин, Кейт свари Вейл в кухнята да готви.

— Закусила ли си? — попита я, трупайки препечени филийки и бекон в чинията си.

— Изглежда като порция едва за шестима, та няма да те подяждам. Чу ли се с Люк?

— Той не обича да звъни, преди да е открил отговорите.

— Жалко, че двамата не си приличате в повече отношения.

— Не каза ли, че Тим ще се обади?

— Да. Продиктувах му и факса тук.

Вейл седна и взе вилица.

— Сигурна ли си? — попита я, сочейки чинията.

— Знам славата на чикагските кланици, но дали там са чували нещо за холестерола?

— Буреносен, титаничен, шумен град на широкоплещести мъже^[1]. Звучи ли ти като място, построено от хора на овесена диета?

Той стана и я обгърна през кръста. Пое дясната й ръка в лявата си длан, затанцува и запя:

Видях мъж да танцува с жена си

В Чикаго, в Чикаго, моя роден град…^[2]

Завъртяха се още два-три пъти и тя се засмя и го побутна.

— Сядай да ядеш, маниако. — Погледа го няколко секунди. — В прекрасно настроение си…

— Добра храна, нова загадка и… — приведе се към нея и сниши глас — неустоимо момиче, което май ще ми падне в ръцете. Животът е щедър.

— Очевидно Карл Сандбърг е забравил да спомене деменцията като характерна чикагска черта. — Тя отиде до кухненския плот и сипа две чаши кафе. — Мога ли да свърша нещо, докато чакаме Тим?

— Най-добре се отбий в Централата. Не бива да събуждаме любопитство.

— Натрупала съм тонове поща, която трябва да прегледам, колкото и досадно да ми се струва.

— Хей, предложих ти изход! Да ме крепиш да не падна от армейската койка в спалнята. Ти обаче реши, че съм дементен.

— Ах, каква романтика навява изразът „армейска койка“!

 

 

Около 11:30 предобед телефонът в сградата на Шестнайсета улица иззвъня. Беше Кейт.

— Тим ми се обади току-що. Изпраща ти информацията по факса.

— Още не съм се чул с Люк. Ще се измъкнеш ли оттам?

— Приключих с около половината от планините хартия. Ако подпаля другата половина, никой няма да усети нито загубата, нито липсата ми.

Вейл погледна към факса, който оживя и започна да печата страници.

— Пощата ни пристига.

— Тръгвам.

Когато Кейт пристигна, Вейл вече беше покрил с листове нов участък от стената. Тя застана до него и ги заоглежда.

— Нещо?

— За щастие старши сержант Лонгмедоу явно няма много приятели. А роднините, ако съществуват, не са на челно място. Има обаче дребен, необясним навик да се обажда в автомивка.

— Автомивка? Кой се обажда в автомивки?

— Телефонът е регистриран на „Съншайн Кар Уош Къмпани“, но според службата за комунални услуги адресът е на Литовския шахматен клуб.

— Шахматен клуб?

— Решили са сигурно да заложат на шаха, след като плебсът организира клубове по лов и риболов.

— Мислиш ли, че наистина са литовци, или е параван за руснаците?

— Ако се взираш само в стената, няма как да откриеш много.

— Ще ги посетим, нали? — попита Кейт.

— Сериозно се съмнявам, че заряза всичко и дотича тук, за да не се забъркваш в неприятности.

 

 

Докато си проправяше път през натоварените шосета на северозападен Вашингтон, Кейт каза:

— В този район живеят много латиноамериканци и западноафриканци. И смесица от всичко останало — сега явно дори литовци. Или руснаци, преструващи се на литовци. Ето го — вдясно.

Тя паркира пред сградата с тухлена фасада и един-единствен тесен прозорец, твърде нависоко, за да надникнеш през него. Върху стоманената входна врата висеше ръчно изработена табелка с надпис: „Литовско шахматно общество“. За фон служеше черно-бял шахматен десен. Над табелката имаше шпионка, а вляво — звънец.

— Очевидно не посрещат с разтворени обятия случайни минувачи — констатира Вейл.

Натисна звънеца и поднесе значката си пред шпионката. Почти незабавно усети, че някой стои зад вратата и ги наблюдава.

Отвори им мъж в началото на петдесетте. Носеше костюм, а косата му беше гъста и старателно подстригана.

— ФБР? — попита той и отстъпи назад. — Моля ви, влезете на топло.

Макар произношението му да беше безупречно, опитното ухо веднага долавяше, че е родом от Източна Европа.

— И вие ли сте от ФБР, госпожице?

Въпросът, целящ да смекчи презрението с учтивото обръщение, всъщност уведомяваше тази жена, независимо колко е привлекателна, за второкласния й статут зад стените на Литовското шахматно общество. Кейт се усмихна съвършено, за да покаже, че разбира тактиката и нейната безрезултатност. Показа значката си с опитен замах. Преднамерено не отговори, подчертавайки още по-силно авторитета си.

— Аз съм Стив Вейл, а това е Кейт Банън. Всъщност тя ми е началник.

Мъжът се втренчи в него за секунда, преди да се представи:

— Алекс Зогас.

Обърна се само към Вейл, сякаш отказваше да признае присъствието на Кейт.

Макар да знаеше отговора, Вейл попита:

— Какво точно представлява това място?

— Социален клуб, но основният ни интерес е шахматът. Всичките ни членове са гросмайстори.

— И литовци?

— Някои от нас — да. Но непрекъснато напускат и се включват нови. Знаете как е.

— И тук просто играете шах?

— Няколко пъти седмично организираме вечери. Идваме тук, за да избягаме.

— От какво?

— В американските домове мъжете от нашата среда са подложени на непривичен натиск. — Зогас се усмихна и погледна към Кейт. — Тук търсим съпричастие.

— Ще получа ли членска карта, ако пожелая?

Зогас се засмя.

— Не знам. Ако сте литовец, може да помогне.

— За жалост не съм запознат с генеалогията си. Баща ми винаги бягаше от пазителите на реда, та непрекъснато си сменяхме имената. Знам със сигурност обаче, че съм гражданин на Съединените щати.

— Както всички нас, ако това се опитвате да откриете със симпатичната си… как да я наречем… „антибиография“?

Вейл се усмихна широко.

— Отметнахме една въпросителна.

— А другите са…? — попита Зогас.

— Питах се дали обществото ви има и делови цели?

— Не, никакви. Клубът е строго социален, поддържа единствено членската мрежа.

— Сам ли сте тук сега?

— Не, има и други, ако желаете да разговаряте с тях — предложи Зогас. — Може ли да полюбопитствам защо сте тук?

Вейл му показа снимка на Сандра Бостън.

— Заради нея. Виждали ли сте я?

Зогас погледна снимката и се учуди:

— Тук? Не поощряваме членовете си да водят жени. Коя е тя?

— Казва се Сандра Бостън и работи за ФБР. Изчезнала е.

— Защо я търсите тук?

— Проучвала е дейността на клуба ви.

— Интересувала се е от шах?

— Тя е финансов аналитик — излъга Вейл.

— Плащаме месечните си разноски от членския внос. Клубът ни няма друг финансов елемент. Ако желаете, ще проверите счетоводните ни документи. Всички се пазят в компютъра в кабинета, ако това ще разреши недоразумението.

— Де да беше толкова просто! Но ще погледнем…

Зогас изгледа Вейл с неприкрито самодоволство.

— Следвайте ме.

Поведе ги през просторна зала с половин дузина маси с шахматни дъски, върху две от които се разиграваха партии. Нито един от четиримата мъже не вдигна поглед към агентите, докато прекосяваха залата.

В дъното на клуба имаше две по-малки стаи — баня и кабинет, където Зогас ги въведе. После включи компютъра. Вейл забеляза шахматна дъска върху масичката до бюрото. Очевидно и върху нея се разиграваше партия, но нямаше място за стол от другата страна.

— Мач по пощата? — попита Вейл.

— Играете ли?

— В колежа се бях запалил няколко месеца, но ми липсва търпение.

— Лошо. Шахът би могъл да ви служи в работата.

Зогас отвори файл, озаглавен „Клубни разходи“, стана и покани Вейл да седне. Кейт застана зад него.

Той прегледа баланса за последните две години — обикновено на нула, а от време на време — предимно в края на месеца — в червената зона. Погледна Зогас.

— Много отегчително.

— Ние намираме очарование в шаха. Очаквахте да търсим потайни вълнения?

— Явно съм пропуснал нещо, когато се опитвах да играя. Какво му е вълнуващото на шаха?

— Чували ли сте термина „нулева позиция“? От Теорията на играта. Означава, че някой задължително ще спечели, а другият ще изгуби. Носи ни отмора от постоянните компромиси в днешна Америка и манията й по равнопоставеност.

— Тя ще доведе страната до крах — съгласи се Вейл.

— Знаете ли дали някой от членовете ви е контактувал с ФБР, независимо по какъв повод?

— Поне доколкото ми е известно, не — отговори Зогас. — Как изникна клубът ни в разследванията ви?

— Това е въпросът, нали?

Вейл не възнамеряваше да уведомява Зогас за телефонните извлечения на Лонгмедоу, да не би някой да го познава и да го предупреди. Стреляше напосоки, но премерените отговори на литовеца не му се нравеха и реши да му предостави повод за размисъл с няколко лъжи.

— Жената, чиято снимка ви показах, е извършвала всякакви разследвания — работела е по нередности в институциите, по сигнали на граждани, по подозрения, породени от други случаи. Бележките й сочат, че тъкмо е започвала да проучва ЛШК — съжалявам, така е съкращавала името на клуба ви, или обществото, ако предпочитате — и не разполагаме с много подробна информация. Имате ли врагове, които да са насочили вниманието на ФБР към клуба ви?

— Не.

— А сещате ли се за делови прегрешения извън клуба? С какъв бизнес се занимават членовете ви?

— Нищо кой знае колко екзотично. Всички преуспяваме, с разностранни интереси сме. Нещо като неписано правило е членовете ни да са материално осигурени. Аз например притежавам осем автомивки във Вашингтон. На самообслужване са и стопанисването им отнема минимално време. Други притежават обекти за химическо чистене, офиси за коли под наем или фризьорски салони. Един от членовете ни дори превежда в службите по емиграция. Не намирам причини, които да подклаждат отмъстителност срещу група любители на шаха.

— Е, може би сме се сблъскали със случай, обречен да остане загадка. Ще ми разрешите ли да покажа снимката на другите?

— Разбира се.

Върнаха се в игралната зала. Зогас заговори с лидерски авторитет:

— Тези хора са от ФБР. Носят снимка на изчезнала жена, която също работела във ФБР и разследвала дейността на клуба ни.

Мъжете не реагираха, дори не вдигнаха глави. Вейл погледна към Кейт, която също забеляза странната им безучастност.

Вейл застана до първата маса и извади снимката.

— Казва се Сандра Бостън. Интересува ме дали сте я виждали или сте чували нещо за нея.

И двамата мъже поклатиха мълчаливо глави.

Вейл показа снимката и на мъжете край другата маса. Той продължи да изучава лицата им и след като я погледнаха. Около очите и устите и на двамата различи тъмни кръгове.

— Струва ми се, че ви познавам — каза Вейл на единия, който почти не обърна внимание на снимката. — Срещали ли сме се преди?

Мъжът вдигна бавно очи към Вейл и отговори сдържано:

— Не.

Произнесе само една сричка, но силният му акцент веднага пролича.

— Как се казвате? — попита го Вейл.

Мъжът погледна към Зогас, който му кимна едва забележимо.

— Алгис Баркус.

Вейл се усмихна.

— Не, не ви познавам. Щях да запомня такова име. Благодаря на всички за отделеното време.

Зогас ги изпрати до входа.

— Окаже ли се, че можем да ви съдействаме по някакъв начин, не се колебайте да ни потърсите.

— Има само едно средство да приключим случая. Възможно ли е да ни предоставите списък на клубните членове?

Зогас се стъписа за пръв път, откакто бяха влезли в клуба.

— Няма да е лесно.

— Защо? — попита Вейл, още преди той да е довършил изречението.

— Всички работим усърдно, откакто пристигнахме в тази страна и станахме нейни граждани. Радваме се на отмората, която ни предоставя това убежище, и на възможността сравнително анонимно да общуваме с хора със сродни интереси. Сформирали сме малък, но според нас елитен кръг. Съмнявам се, че членовете ни ще одобрят желанието на американското правителство да разбере кои сме. Страхуваме се, че не след дълго някой от някоя държавна агенция ще изиска да приемем двама испанци, четири жени и човек в инвалидна количка.

— Търсим просто бърз начин да ви задраскаме от списъка с онези, които вероятно знаят нещо за изчезналата ни колежка. Няма да предоставяме сведенията ви на социалните и на здравните служби.

— Ето как ще постъпим, агент Вейл. Ще представя доводите ви пред членовете на клуба и те ще гласуват дали да удовлетворим молбата ви.

— Колко време ще отнеме?

— Ден-два най-много.

— Ще ви се обадя. Имате ли телефон тук?

Зогас извади визитна картичка и записа номера на гърба.

— Дайте ми два дни. Дотогава ще съм готов с категоричен отговор.

За пръв път, откакто бяха пристъпили прага на клуба, Вейл чу мъжете вътре да разговарят. Заслуша се за кратко и попита:

— Литовски ли е това?

— Да.

— Интересно. Хората, включително и аз, проявяват склонност да уеднаквяват всички източноевропейски езици. Но литовският определено е по-различен от, да речем, руския.

Вейл го наблюдаваше изпитателно да провери дали споменаването на руския ще дръпне тънка струна.

— Притежавате добър слух. Те несъмнено са различни езици.

Щом излязоха, Кейт каза:

— Предполагам, че днес разплетохме една загадка. Знаем къде са се приютили синовете на Химлер, Гьобелс и Гьоринг.

Вейл не се засмя и тя реши, че умът му пак препуска напред в опит да открие следващия кръстопът. Погледна го и изражението му я стресна — за пръв път го виждаше такъв. Изглеждаше дълбоко потресен.

— Какво има, Стив?

Той се обърна към нея и се втренчи в лицето й, сякаш се чудеше коя е. Накрая отвърна:

— Знам кой ти е поставил капан.