Ноа Бойд
Шпиони за продан (38)

37.

В мъждивата светлина на утрото Кейт и Вейл поеха към Вашингтон. Преди това бяха отвели Бърсоу в местната болница, където лекарят каза, че всичко ще е наред, но иска да го задържи за двайсет и четири часа, за да предотврати риска от инфекция. Агенти от лабораторията пристигнаха да наблюдават огледа на местопрестъплението и разкопаването на кладенеца, където явно бяха хвърлени множество тела.

По време на пътуването Вейл беше необичайно мълчалив. Когато навлязоха във Вашингтон, Кейт се обади:

— Трябва ли изрично да попитам?

— Какво?

— Претърси ли трупа на Зогас?

— Претърсих го.

— И не искаш да ми кажеш дали си открил нещо. — Той не отговори и тя продължи: — Очевидно не това те тревожи.

— Права си. Измъчвам се, че първият ти инстинкт е бил да се обадиш на Каликс.

— Той е помощник-директор по въпросите на контраразузнаването. Директорът го назначи лично. Онзи същият, който ми звъни всеки път, когато нещо се обърка. Какво толкова? Целият ричмъндски офис пътуваше към нас — мислиш ли, че щяхме да го опазим в тайна?

— Да поразсъждаваме сега от моята перспектива. Преди шест месеца ти казах, че повече няма да работя за ФБР при никакви обстоятелства. А преди две седмици ясно показах, че не искам да ме въвличат в това. Но директорът ми разказа какво ти се е случило и аз се съгласих. Не за друго, а от… е, понеже не съм сигурен какви са истинските ти чувства към мен, ще го нарека преданост. И нито веднъж не те предадох. Помолих единствено никой от Централата да не узнава какво правим. Очевидно дори след толкова време ти не осъзнаваш, че работя така. Знаех, че ще разберат скоро, но се надявах да успея да налучкам следващия ход, преди да ми попречат. Както когато убиха Деласанти с „пратката“. И дори по-зле, на другия ден, когато незнайно как се досетиха, че ще потърся нови улики в парка. Недоумявам как са разкрили намеренията ми. Не са толкова умни. Но ти си.

— Мислиш, че аз съм казала на Лангстън?

— След това обаждане до Каликс, започвам да се питам…

— Защо ще го правя?

— Не знам. Надявам се да не е заради кариерата ти, но тя е единственият препъникамък между нас.

— Значи смяташ… — Тя притихна замислено. — Всъщност за теб е нямало значение дали директорът или Каликс ще узнаят плановете ни. Предупреди ме да си мълча, за да изпиташ предаността ми.

— И премина ли теста според теб?

Тя се засмя саркастично.

— Разбираш прекрасно, че проблемът в действителност е неспособността ти да се доверяваш. Разбирам го, защото и аз съм такава. Поне бях. Но ме блазни мисълта, че съм се променила. И знаеш ли защо? Защото си представях, че имаме шанс. Решението да дойда в Чикаго беше една от най-трудните, най-откритите ми постъпки. Надявах се доверието ми да се окаже заразително. Сгреших. Затова последната ни среща приключи катастрофално. Затова ти казах да не идваш повече тук. Ти не се доверяваш на никого и нищо. Сега разбирам, че е заради баща ти. Онази нощ, когато ми разказа за него, си помислих, че най-сетне ме допускаш в живота си. Проблемът е, че дълбоко в себе си ти не искаш да го надмогнеш. Смяташ го за предимство. И сигурно си прав. Нищо не ти убягва. Това е причината да си страхотен агент, но същевременно не ни оставя никаква надежда. Ти категорично отказваш да си позволиш уязвимостта, задължителна, когато двама души се радват на взаимно доверие. Ти се стремиш да предотвратяваш и най-дребните грешки в живота си и вярваш, че единственият начин е да изрежеш от него всички хора.

— Мислиш, че никога не съм се опитвал да се доверявам на хората?

— Не мисля, че някога си се опитвал да се довериш на себе си.

— Колко нелепо!

— Нима? Страхуваш се дори да покажеш на някого скулптурите си. Те са добри, наистина добри, но ти си нямаш доверие да ги изложиш на показ. Не познавам по-смел човек от теб, но сериозно се съмнявам, че ще събереш смелост да се запиташ защо.

Вейл спря на светофара, а Кейт слезе от колата и затръшна вратата. Светна зелено, но той не потегли, следейки я с поглед как се отдалечава почти тичешком.

В къщата на Алекс Зогас Вейл не успяваше да пропъди от ума си спомена за разпрата с Кейт. Тя, разбира се, беше права. Той наистина не се доверяваше никому. Но това не беше кой знае какво откровение. Отдавна го бе проумял и приел. Кейт беше права и че това му предоставя предимство, особено при разплитането на сложни ситуации като аферата с Литовския шахматен клуб. И естествено, за нищо на света не би желал да се лиши от въпросното предимство.

Ако го бяха попитали преди двайсет и четири часа, категорично би заявил, че се доверява единствено на Кейт Банън, ала, както тя самата показа, това не беше вярно. Вече не разполагаше с доводи да прикрива недостатъците си и той се запита дали не е предизвикал спора, за да не се налага да усложнява живота си, обвързвайки се с нея. Сигурно затова стоеше сега в дома на Алекс Зогас — да удължи разследването, да заблуди себе си, че е възможно да преодолее невъзможния разрив помежду им.

В джобовете на Зогас бе открил само ключове, с чиято помощ влезе в къщата. Включи компютъра, поставен върху маса в дневната. Зачака да се зареди, а в съзнанието му изплува лицето на Кейт, разкривено от гняв и — още по-зле — от разочарование. Той го пропъди плахо, уверен, че пак ще го споходи.

Би било наивно и недалновидно да смятат, че ФБР е разкрило всички двойни агенти във Вашингтон, наети от литовците. Те бяха жертвали безполезните си източници, за да задвижат плана „Калкулус“, но сигурно бяха останали хора, снабдяващи ги все още с информация. Случат „Калкулус“ бе доказал колко уязвима е държавата в контраразузнавателно отношение. Шпионажът вече вземаше на прицел не политиката и военната стратегия, а глобалния пазар — интерес представляваха технологиите и търговските тайни.

Реймънд Радки беше действал съвсем незабелязано. Защо да няма други тогава? Сигурно криеха някъде имената и адресите им, както и местата за срещи. Вейл започна да проверява файловете в компютъра. Нямаше много документи, но щеше да се изненада, ако Зогас бе толкова явен.

Прегледа интернет историята. Оказа се, че последният уебсайт, посетен от Зогас, е „Американ Бизнес Нюз“. Вейл натисна връзката. На пръв поглед наподобяваше популярен делови сайт, безинтересен и с непривлекателна графика.

Натисна връзката „За нас“ и описанието отново навяваше скука, с едно изключение — сайтът опровергаваше заглавието си и всъщност не беше американски. Синтаксисът, притежателните местоимения и речникът съдържаха дребни грешки и неточности, подсказвайки, че авторът им е човек, чийто майчин език не е английският.

Откри току-що включена статия, копирана от непосочен източник. Описваше нов химически процес за суперсинтетично моторно масло, разработено от мерилендска компания.

Вдясно от главната страница имаше надпис „За нашите клиенти“. Вейл не успя да отвори рубриката, понеже се изискваше да попълни потребителско име и парола. Що за сайт беше това? Отблъсна стола назад и се взря в екрана, търсейки отговор. Притисна длани към очите си, припомнящи му колко малко е спал през последните два дни. Стана, за да се разсее, и закрачи из стаята. Накрая се отпусна във фотьойла. Включи телевизора и запрескача каналите, за да го хипнотизират менящите се образи и да изтрият всякакви мисли от ума му.

След пет минути се върна пред компютъра. Погледна пак страницата и внезапно осъзна предназначението й. Така руснаците комуникираха с литовците. И двете страни притежаваха достъп до страницата и можеха да променят съдържанието й. Руснаците даваха „заповеди“ под формата на безобидни професионални статии, а литовците изпращаха кодирани имейли чрез връзката „Свържете се с нас“. За какво обаче се използваше рубриката „За нашите клиенти“ и защо бе защитена с парола?

Вейл запретърсва къщата за нещо, върху което е записана парола. Не откри нищо и се върна в дневната. На стената до фотьойла видя три големи картини в рамки. Всяка представляваше колаж от по дванайсет картички, подредени в голям правоъгълник. Всичките трийсет и шест картички изобразяваха шахматни дъски с по четири бели и четири черни фигури в последната фаза на играта. Нещо обаче не беше наред. Дори с ограничените си познания за шахмата, Вейл забеляза, че позициите не изглеждат логично. Струва си да си направиш труда да сглобиш колаж от картички единствено за да ти напомнят последните позиции на фигурите преди обявяването на шах. Вейл огледа картичките, но нито една не изобразяваше такъв момент.

И защо бяха толкова много? Извади джобния си нож, отмести задната рамка и извади картичките. Всички бяха изпратени от Вашингтон. Обратният адрес беше пощенска кутия. Защо двама души ще играят шах по пощата, щом живеят в един и същи град?

Вейл сравни датите. И дванайсетте датираха от второто число на месеца, освен ако не беше неделя. Сигурно тогава сменяха паролите. Зогас ги беше окачил като трофеи на видно място, за да докаже, както мнозина социопати, колко по-умен е от останалите. Да ги размаха пред лицето на всички беше част от тръпката. А и нямаше начин да му навредят, след като бяха сменени.

Вейл бързо извади всичките картички и провери датите. Последната беше от декември. Ако наистина съдържаха кода за достъп до уебсайта, трябваше да има картичка с паролата за този месец. Но къде се намираше? Той затършува из цялата къща, но после се сети. Всъщност я беше виждал, под различна форма, без да съзнава какво представлява.

Качи се в колата и потегли към Литовския шахматен клуб, стремейки се да не мисли за Кейт. Хрумна му да я покани вместо извинение, но реши, че това ще е твърде закъснял и незначителен жест. А и предпочиташе да не чува отказ, за да вярва още малко, че има надежда.

Извади ключовете на Зогас, влезе в клуба и се запъти към кабинета. Компютърът беше включен. Вейл провери интернет историята и пак се натъкна на страницата „Америкън Бизнес Нюз“. Отвори прозореца с потребителското име и погледна шахматната дъска до бюрото с „мача“, който Зогас твърдеше, че играе в интернет. Последната картичка можеше да е навсякъде, дори унищожена след посещението му тук с Кейт. Зогас обаче вероятно бе използвал подредените върху дъската фигури, за да си припомня бързо кодовете. Макар ФБР очевидно да проявяваха интерес към клуба, винаги би могъл да събори дъската в случай на изненадваща полицейска проверка.

Върху дъската имаше осем фигури — четири бели и четири черни — и както и на картичките, подредбата изглеждаше нелогична.

Шейсетте и четири квадратчета върху шахматната дъска са обозначени от „а“ до „h“ от ляво надясно в горния и долния край и от едно до осем вертикално, когато застанеш с лице към дъската. Горният ляв ъгъл е „а8“, а долният ляв е „а1“. Горният десен е „h8“. Пред тези обозначения се добавят буквените символи на фигурите. Ако бялата царица (дамата) е разположена на основната си позиция, ще бъде отбелязана като „Дd1“. Придвижи ли се с три квадратчета напред, се получава „Дd4“.

За да изпробва теорията си, Вейл трябваше да прецени дали черните позиции кодират потребителско име или парола. Сайтът вероятно беше защитен със система за перманентен отказ на достъп при погрешно въвеждане. Извади картичките, които беше донесъл от дома на Зогас. Черните фигури винаги се намираха в горната част на дъската. Понеже потребителското име се вписваше над паролата, Вейл реши да използва тях. Въведе съсредоточено дванайсетте цифри и букви според позициите на четирите черни фигури и после повтори същото с белите в правоъгълника за паролата. Натисна „Регистрация“.

Отвори се страница, съдържаща седемнайсет имена, адреси и телефонни номера. Вейл ги прегледа едно по едно, несигурен какво представляват, докато не стигна почти до края. Под номер единайсет беше вписан Реймънд Данте Радки. Второто име на Радки го усъмни. Би запомнил такова име. Прочете и другите — „Хюстън“, „Спейн“, „Опус“. И те звучаха странно. Вероятно бяха кодовите имена на къртиците.

Още шестнайсет шпиони и никой във ФБР не подозираше, че съществуват. Досега.