Ноа Бойд
Шпиони за продан (20)

19.

Няколко минути преди осем сутринта Вейл влезе в кабинета на Карсън и попита:

— Готови ли са хората ти?

— Тъкмо разговарях с Томи. Следят сметката. Всъщност парите ще излязат от нея само ако той разпореди лично превода.

— И ако „13уокър13“ се опита да я провери, ще проследим кой използва паролата?

— По-точно от кой компютър в тази сграда я въвеждат — отвърна Карсън. — Явно е важен случай. Едно телефонно обаждане и се съгласяват да изпратят половин милион долара с риск да изчезнат кой знае къде.

Вейл се беше свързал с Каликс предишния ден, за да му каже още сутринта да преведат обещания на Калкулус половин милион за двойния агент в същата чикагска банка. Каликс бе възразил. Според него така излизало, че възнаграждават руснаците с още половин милион долара, задето са натопили Кейт. Напомнил беше на Вейл в колко неловко положение ще се окаже контраразузнавателният отдел на ФБР, когато информацията излезе на светло, за което руснаците несъмнено щели рано или късно да се погрижат.

— Няма друг начин да проследим кой е поставил капана на Кейт — обясни му тогава Вейл.

— Колкото и да ми се иска да й помогна, не мога да наредя да изпратят такава сума с пълното съзнание, че вероятно ще попадне в ръцете на руснаците. Вече им дадохме седемстотин и петдесет хиляди долара.

— Всъщност няма да им дадем нищо. Надяваме се, когато ги получи, техният човек тук да ги препрати при другите. Ще помоля банката да задържи трансфера за двайсет и четири часа. Ще открием банката и сметката, към която ги препращат, и веднага ще анулираме прехвърлянето, а парите ще се върнат в сметката, от която са пристигнали. Никаква загуба.

— Стив, струва ми се, че много неща може да се объркат и да се простим с половин милион.

— Помисли малко, Джон. Консултирай се и с „висшестоящите“.

— Хмм… да, добре.

Каликс бе разбрал, че Вейл намеква да поиска одобрение от директора.

— Добре. Обади ми се, щом го обмислиш.

Час по-късно Каликс му бе съобщил, че парите ще са готови за превод рано сутринта на другия ден.

Сега Вейл каза на Карсън:

— Ще се обадя във Вашингтон, Лес, и ще действаме.

Докато Вейл разговаряше по телефона, Карсън се свърза с компютърния мениджър на банката. След няколко минути обяви:

— Парите са пристигнали.

— Кой е упълномощен да проверява баланса по сметката? — попита Вейл.

— Десетки служители имат достъп до информация за сметките в зависимост от задълженията си.

— И колко могат да наредят прехвърляне на суми от въпросната сметка?

— За такава операция се изисква съвсем друго професионално ниво — обикновено вицепрезиденти и нагоре. Спомена, че тези хора са много умни. Не се ли опасяваш, че няма да се хванат на уловката?

— Възможно е, но имаме предимство — петстотин хиляди долара. На половин крачка от седемцифрено число. А най-добрата страна на алчността е способността й да стопява коефициента на интелигентност дори на най-умния човек.

— Всяка година разследвам десетки злоупотреби със служебно положение. Май ще си окача в рамка тази мъдра мисъл. — Карсън си погледна часовника. — Предполагам, че няма начин да предвидим колко време ще чакаме.

— Не, дори не съм сигурен, че човекът още работи тук.

Вейл разбираше, че след задържането на Кейт руснаците може би са изтеглили подставеното си лице от банката. Ако обаче то продължаваше да проверява сметката, независимо от получените заповеди, преведената току-що сума щеше да е неустоимо изкушение.

— Ако все още е тук — добави Вейл, — смятам, че не би проверявал сметката по-често от веднъж дневно, за да не привлича внимание. Та ако те чака работа, Лес, не искам да те задържам.

Карсън извади купчина документи от входящата си кореспонденция и започна да ги подписва. Вейл взе вестника от масичката до бюрото му и се зачете.

Малко преди пладне Карсън нареди да им донесат обяд и двамата — очевидно убедени в правотата на поговорката, че тенджерата не завира, ако надигаш твърде често капака — се заговориха за друго. След като се нахраниха, Карсън се зае отново със задачите си, обаждайки се първо на Томи да се увери, че сметката е под наблюдение. Вейл се залови с кръстословица.

Няколко минути преди пет следобед Карсън забеляза, че Вейл е заспал. Възможно най-тихо заразчиства бюрото си. Внезапно телефонът иззвъня и Вейл отвори рязко очи. Спогледаха се. Карсън поизопна рамене и вдигна слушалката.

— Ало? — Заслуша се за кратко и прекъсна връзката. — Прехвърлят парите. — Набра четирицифрен вътрешен номер. — Искам всички да слязат в сутерена. Някой работи на компютърния терминал там. Задръжте го, докато дойда. — Карсън остави слушалката. — Използвал е същата парола. — И двамата тръгнаха към вратата. — В сутерена има само един компютър, главно за складов инвентар.

— Няма ли да е по-бързо по стълбите? — попита Вейл, когато излязоха в коридора.

— Не, единственият достъп е с асансьора. Иначе трябва изрично да се изиска ключ.

Втурнаха се към асансьора и Карсън занатиска трескаво бутона. Най-сетне асансьорът пристигна.

Точно когато вратите към сутерена се отвориха, проехтя бърза стрелба.

Вейл извади автоматичния си пистолет и хукна към виковете за помощ. В просторна стая с купчини кашони мъж в костюм бе коленичил и разкъсваше ризата на друг, ранен в корема.

— Мои хора са — обади се Карсън на крачка зад Вейл.

Вейл насочи дулото на оръжието си към тавана.

— Кой беше?

— Сакис от счетоводството. Йонас Сакис. Тръгна натам — посочи коридора отвъд компютърния терминал.

Раната на охранителя вече се виждаше и Вейл я огледа отблизо. Взря се в лицето на мъжа за признаци за шок. Карсън звънеше на спешния телефон. Вейл извади кърпичка, закри раната и постави дланта на коленичилия върху нея.

— Не натискай по-силно. Наблюдавай го да не изпадне в шок. Лес, накъде води изходът? — кимна към коридора, където беше изчезнал стрелецът.

— Няма излаз.

— Ако не броим железопътния тунел — обади се коленичилият мъж.

Вейл си спомни новинарските истории от началото на 90-те, когато заради инженерна грешка река Чикаго бе нахлула в дългите шейсет мили тунели на петнайсет метра под централната част на града. Построили ги в началото на деветнайсети век за превоз на товари. С типичната чикагска арогантност наследниците на възродилите града след Големия пожар бяха нарекли инцидента Големия чикагски теч.

— Старите товарни тунели? — попита Вейл. — Не са ли запечатани?

— Нашата врата е заключена, но друг изход откъм коридора няма.

Вейл се запъти към дъното на коридора.

— Най-добре изчакай полицията, Стив — предупреди го Карсън.

— Някой да има фенерче? — попита Вейл.

Коленичилият мъж извади фенер от калъфа върху колана си и му го подаде.

— Предусещам, че вратата вече не е заключена — каза Вейл.

Без да включва фенера, тръгна по коридора, който сви надясно. Надникна зад ъгъла и видя вратата — стоманена и три пъти по-широка от домашните. И отворена.

Преди да влезе, Вейл спря и се ослуша. Не чу нищо и подаде глава. Само бледата светлина откъм склада на банката разпръскваше мрака. Подът, стените и таванът на тунела — шест стъпки широк и навярно седем висок — бяха циментови. Той включи фенера и бързо го изключи, за да не предоставя постоянна мишена. На трийсетина метра отпред различи циментова преграда с порта. Катинарът и веригата лежаха върху пода до нея. Без да включва фенера, Вейл тръгна натам, вдигнал глока на нивото на очите си. „Тунелите ме преследват като кошмар — рече си той при спомена за тунела на метрото, където остана погребан по време на Лосанджелиския случай. — Дали да не почакам полицията?“.

В съзнанието му обаче изплува образът на Кейт. Когато работеше като агент, възприемаше случаите като игра. Рядко изискваха бързина и не носеха сериозни последствия. Провалеше ли се в един, десетки заемаха мястото му, а той се прибираше спокойно у дома за поредния мач по телевизията. Но сега имаше само един-единствен шанс и този шанс беше пред него в тунела. Не биваше да рискува да изгуби последната нишка към свободата на Кейт. Опасностите, които го дебнеха, бяха маловажни.

Стигна портата и включи отново фенера. Увери се, че стрелецът не е от другата страна, и вдигна катинара. Изглежда беше прерязан с флекс и съдейки по ръждата по повърхността му, преди доста време. Тоест — тунелът беше планиран маршрут за бягство и не биваше да се тревожи, че му устройват засада, защото целта на стрелеца бе да изпревари глупците, дръзнали да го гонят. Ако не друго, теорията звучеше достатъчно правдоподобно да го убеди да загърби предпазливостта. Светна фенера и затича.

След още стотина метра откри втора преграда с прерязан катинар. Установи, че миризмата в тунела се изостря и му се стори, че надушва метан. Застоялият въздух го задушаваше. Опита се да установи дали дишането му се учестява поради недостиг на кислород, но не му се виеше свят и реши, че ще се справи. Освен това стрелецът също бе минал оттук, без да му призлее.

След още няколко минути Вейл се озова пред тройно разклонение. Спря, изключи фенера и се ослуша. Нито звук. Включи го пак и забеляза, че е стъпил в малка локва, образувала се във вдлъбнатината, помествала навремето някогашните железопътни стрелки. Подът в лявото отклонение беше сух. Както и в централното. По пода на дясното личаха неясни дири от мокрите обувки на стрелеца. Вейл тръгна по него и след десет крачки се извърна назад и сравни своите стъпки със следите на Сакис. Нямаше как да определи с точност скоростта на изсъхване, но старите следи не изглеждаха много по-различно от неговите. Сакис явно бе достъпно близо, за да успее да го догони.

Осемдесетина метра по-нататък тунелът свиваше надясно. Невъзможно бе да прецени посоката, но предполагаше, че отначало Сакис се е движил на юг, а сега е поел вероятно на запад. Понечи да тръгне по отклонението, но чу стържене на метал в метал. Надникна зад ъгъла и видя нова преградна стена със стоманена порта. Мъжът, когото преследваше, осветен от собствения си малък фенер, прикрепяше нещо към тавана на тунела. Вейл извади пистолета и предпазливо се запромъква напред.

Стигна до портата и забеляза, че е заключена с верига и катинар от другата страна. Промуши внимателно глока през решетките и го насочи към Сакис. Не беше сигурен, но му се стори, че три продълговати заряда са прикрепени към тавана под формата на триъгълник. От всеки излизаха жици, свързани с електрически детонатор. Вейл включи фенера и каза:

— Май съм подранил.

Сакис го погледна спокойно, без да отлепя ръка от детонатора.

— Да. Реших, че си се изгубил след разклонението. Или поне си се забавил.

Вейл долови лек акцент в произношението на мъжа, но не успя да определи произхода му.

— Предлагам ти да оставиш кутията внимателно на земята и да дойдеш да отключиш портата.

— Явно не си запознат с Теорията на играта. Предлагаш нулева партия — предимството е изцяло на твоя страна, а аз непременно ще изгубя.

— Сигурен съм, че производителите на оръжия предвиждат именно нулеви игри. Според мен лозунгът им гласи: „Печели този, у когото е оръжието“.

— Но детонаторът променя положението.

— Всъщност ми прилича повече на политика на ръба на войната. И двамата заплашваме да убием другия, за да спечелим предимство. Аз мога да те застрелям с един куршум, а ако понеча, ти ще натиснеш бутона и бомбите на тавана ще избухнат.

— Да — усмихна се Сакис. Вдигна кутията пред лицето си, за да попречи на Вейл да го улучи по главата и да го убие, преди да е успял да натисне бутона. — Знаеш ли къде се намираме? — Вейл не отговори и той продължи: — Точно под река Чикаго. Ако взривът не те убие, тунелът ще се наводни мигновено и ще се удавиш. Твърде далеч сме от банката, за да надбягаш водата. За жалост портата между мен и теб е заключена, защото моят изход е на двайсетина метра напред. Ти, разбира се, няма как да излезеш оттам. Освен ако не възнамеряваш да разбиеш катинара с куршуми, но аз съм се погрижил да сложа от най-здравите. Гарантирам ти, че пистолетът е безпомощен пред него.

— Но не и пред теб. Трепнеш ли, ще изпразня целия пълнител в тялото ти.

Сакис се усмихна спокойно.

— Има разрешение. Всеки да тръгне по своя път — ти към банката, аз към изхода. Реми.

— И какво ще ти попречи да се върнеш и да взривиш зарядите, щом ми видиш гърба? — попита Вейл.

Сакис се засмя.

— Нищо. Знаеш обаче, че ако останем в това патово положение, полицията ще ни открие и аз ще изгубя. Или всички ще изгубим. Следователно трябва да поема риска с надеждата, че не си добър стрелец.

— На десет крачки съм от теб — каза Вейл. — Имам няколко заредени пълнителя. Мислиш ли, че бих пропуснал? Може би аз трябва да поема риска с надеждата бомбите ти да не избухнат.

Сакис се усмихна.

— С тройна връзка са. Ще избухнат.

Вейл се засмя и произнесе театрално:

— Значи компромисът е невъзможен.

Мъжът го изгледа въпросително.

— „Непокорният Люк“^[1]? — Сакис все още недоумяваше. — Май американските затворнически филми са забранени в Москва — продължи Вейл. — Дори най-строгият тъмничен режим е за предпочитане пред някой ГУЛаг.

Най-после Сакис се подсмихна, сякаш знаеше нещо неизвестно на Вейл.

— Какъв компромис имаш предвид?

— Ще отстъпя на пет крачки от портата. Ти ще приближиш и ще оставиш кутията от едната страна. От такова разстояние няма да рискувам да стрелям през решетките. Ти ще застанеш възможно най-далеч от детонатора, ще извадиш ключа за катинара и ще го хвърлиш в моята част на тунела. Докато го взема и се върна до преградната стена, ти ще си се скрил от полезрението ми. Докато успея да отключа, вече ще си изчезнал с пет минути преднина. Така взривяването на бомбите се обезсмисля.

Сакис обмисли предложението. Очевидно агентът от ФБР беше забравил за оръжието, простреляло охранителя, което сега бе пъхнато в колана зад гърба му.

— Трябва да свалиш пистолета.

— Добре — каза Вейл и отпусна ръка.

Отстъпи на договореното разстояние, без да отлепя очи от Сакис.

Сакис реши, че щом хвърли ключовете зад Вейл, той ще отклони лъча на фенера от вратата и ще го насочи в обратната посока към вътрешността на тунела. Обърнеше ли се назад, щеше да погледне кутията, да не би Сакис да се придвижва към нея. Тръгнеше ли да търси ключа, светлината от фенера щеше да очертае силуета му и Сакис да го застреля в гръб. После щеше да нагласи часовниковия механизъм на детонатора и да избяга.

Остави кутията до стената, но на крачка от портата, за да не успее Вейл да се пресегне и да я обезвреди. Застана до отсрещната стена и извади ключа от джоба си. Вдигна го, за да покаже на Вейл, че е ключ за катинар.

— Готов ли си?

— Хвърли го.

Сакис метна ключа възможно най-далеч и той падна поне на десетина крачки от агента, облегнат нехайно на стената. Вейл го погледна изпитателно още веднъж и рязко насочи фенера назад. Ключът върху циментовия под проблесна в снопа лъчи. Вейл го насочи обратно към Сакис и детонатора.

— Имам чувството, че скоро ще се срещнем отново.

Обърна се и тръгна към ключа.

Сакис се пресегна назад и предпазливо извади оръжието си. Вдигна го, но Вейл приклекна, извъртя се и стреля. Куршумът се заби в гърлото на Сакис.

Вейл не беше забравил за оръжието. Знаеше, че Сакис ще се опита да го убие, ако измисли сценарий, при който да се обърне с гръб към него. Само тази уловка можеше да го накара да се раздели с кутията. Вейл се надяваше да го простреля в гърлото и да прекъсне мозъчния ствол — не само за да го убие мигновено, но и да го парализира, за да не задейства детонатора. Шансът да успее беше нищожен, но нямаше друг избор. Куршумът пропусна с над пет сантиметра.

Макар и смъртоносно ранен, Сакис не беше парализиран. Той се свлече на колене и падна ничком, пресягайки се към кутията. Вейл понечи да натисне спусъка, но забеляза как показалецът на Сакис натиска предпазителя и осъзна, че е закъснял.

Втурна се към портата, когато тялото на Сакис се отпусна безжизнено до детонатора. Вейл различи в мрака как цифрите пробягват върху червения екран — 2:58… 2:57…

Изтича назад и взе ключа. Върна се до вратата, но катинарът се намираше от страната на Сакис, а веригата беше дебела и трудно подвижна. Решетките от двете страни на портата бяха по-тесни от нея. Едва успя да промуши ръка. С дясната стисна веригата откъм своята страна и я задърпа, за да приближи катинара до лявата. 2:43… 2:42…

Опита се да пъхне внимателно ключа в ключалката, но катинарът беше голям и защитен с метален обков с пружинен механизъм. Отмести обкова с ключа, но на милиметри от отвора той се изплъзна от ръката му и падна върху пода. 2:07… 2:06…

Вейл коленичи и провря ръка през решетките, но ключът се оказа твърде далеч. 1:59… 1:58…

Той си свали колана, ризата и тениската. Под портата имаше локвичка; намокри тениската и закопча колана около нея. 1:42… 1:41…

Промуши го през решетките и метна ризата върху ключа, стискайки с една ръка края на колана. Успя да улучи ключа и бавно го запридърпва към себе си. Тежестта на водата пречеше на ключа да се изплъзне изпод ризата и той се приближаваше към него. 1:30… 1:29… 1:28…

Най-после съумя да го сграбчи с върховете на пръстите си. Пъхна го внимателно в ключалката — този път ключът пасна докрай. Опита се да го превърти, но той не помръдна. Осъзна, че Сакис му е хвърлил ключ за друга ключалка — сигурно за катинара на някоя от предишните врати.

Смехът му отекна в тунела.

— Шапка ти свалям за този ход.

Погледна таймера: 1:14… 1:13…

Най-близо до него се намираше кракът на Сакис. Вейл се протегна през решетките. Едва улови с два пръста ръба на панталоните му. Придърпа го към преградната стена. Местейки длан все по-нагоре по крака на Сакис, най-сетне успя да довлече цялото тяло до портата. Провря част от палтото на мъжа през решетките и потупа джобовете, надявайки се да открие друг ключ. Не усети нищо през плата. 1:01… 1:00… 0:59…

Пресегна се към левите джобове на панталоните му и опипа и предния, и задния. Пак нищо. 0:47… 0:46…

С върховете на пръстите си Вейл хвана колана на Сакис и го издърпа към себе си, за да обърне донякъде тялото. Най-сетне се добра до десния преден джоб. В него имаше ключове. Не можеше обаче да превърти тялото повече, защото решетките му пречеха, а джобът — макар да достигаше отвора му — беше обърнат на другата страна. Извади сгъваемото си ножче и разпори плата, разкривайки пръстеновиден ключодържател.

Откъм тунела зад него долетяха гласове и стъпки. Полицаите. Съдейки по шума, сигурно бяха повече от половин дузина. Погледна таймера: 0:31…

Извади ключодържателя и с облекчение видя ключ, подобен на мнимия, с който го беше залъгал Сакис. Стана, стисна го с две ръце и го пъхна в ключалката. Превъртя се. Отвори портата. 0:24… Забрани си да поглежда към таймера.

Устройството изглеждаше елементарно. Таймер, електрозахранване, електрически взривни капсули, свързани с жици за трите заряда, прикрепени към циментовия таван. Запита се дали таймерът е застрахован срещу саботаж, но си напомни, че Сакис не е предвиждал врагът да се добере до него. Улови първата жичка, прегъна я, пъхна ножчето си в клупа и го сряза. Бързо повтори същото и с другите две. В този момент забеляза светлината от фенера на първия полицай. Погледна таймера и проследи как отброява: 0:11… 0:10…

— Много време — заключи гласно.

Секундите продължаваха да се нижат върху екрана — обичайно явление дори когато бомбата е обезвредена. Преди таймерът да отчете 0:00, Вейл затвори едното си око и присви другото, вторачен в него. Екранът почерня.

— Вдигнете ръце! — нареди първият полицай.

Вейл се подчини, но чу Карсън да казва:

— Няма проблем, това е агентът.

Вейл отстъпи зад портата и я притвори.

— Съжалявам, момчета, но тук има експлозиви. Мисля, че са обезвредени, но най-добре извикайте някой, който знае какво прави.

Един сержант тръгна напред и надникна през портата.

— Това ли е стрелецът?

— Беше.

— Защо се е опитвал да пробие дупка в тавана? За да избяга?

— Намираме се под река Чикаго. Всъщност беше решил да ни избие — отвърна Вейл.

Лес Карсън приближи и погледна тялото.

— Да, Сакис е. Поне така се представяше.

Вейл възседна тялото. Спомнил си фалшивите паспорти и планове за бягство, с които беше снабден Пьотровски, той запретърсва джобовете на Сакис. Нямаше портмоне, но в сакото откри позамъглена снимка. Огледа фона и позна, че е правена във Вашингтон. Но въпреки всичко се изненада.

Беше негова снимка.