Ноа Бойд
Шпиони за продан (40)

След

Вейл закрачи към главния вход на сградата на Шестнайсета улица. Поспря да се полюбува за последно на фасадата на старото здание. Времето се беше постоплило, напомняше пролет. Той пъхна ключа в ключалката и почти се изненада, когато вратата се отвори. Изключи алармата и се заизкачва бавно по черното мраморно стълбище, заслушан в ехото от стъпките си, които му напомняха с какво се сбогува. Вратата на работната стая беше затворена и чудейки се какво да очаква, той спря за миг, преди да я отвори.

Всичко беше свалено от стените и те бяха пребоядисани. Мебелите и оборудването заемаха първоначалните си места. Леглото му във вътрешната стая го нямаше. Куфарът с дрехите, които беше оставил, лежеше затворен на пода.

Върна се в работната стая и се обади на агента от ЦРУ, с когото бе разговарял, преди да отлети за Флорида. Уговориха си среща.

После набра мобилния телефон на Бърсоу. Обади му се от Флорида, когато прочете за смъртта на Каликс и чу по новините историята за литовската шпионска афера. Каза му, че се връща във Вашингтон след пет дни, и му предложи да вечерят и да го откара до летището.

— Люк, тук съм. На Шестнайсета улица.

— Пристигам след четирийсет и пет минути.

— Ще те помоля да се отбием на едно място, ако не възразяваш.

Когато Бърсоу паркира отпред, Вейл излезе с куфарите си и ги прибра в багажника.

— Как е рамото?

— Усещам кога ще вали, но не е чак толкова неприятно.

— Радвам се — каза Вейл. — Знаеш ли къде се намира „Океаник Грил“?

— Мислех, че аз избирам ресторанта.

— Да, но първо ще спрем там за малко.

— Добре, понеже салонната управителка на тайванския ресторант, където резервирах маса, е ослепителна жена.

— Няма да се забавим повече от петнайсетина минути. Донесе ли телефона на Релик?

— В жабката е. Защо го повери точно на мен? Побиват ме тръпки, защото убих собственика му.

Вейл прибра телефона в джоба си.

— Всичко с времето си, добри ми приятелю.

След петнайсет минути паркираха пред „Океаник Грил“. Вейл видя колата, която търсеше, и помоли Бърсоу да спре до нея. Агентът от ЦРУ излезе от автомобила и седна при тях. Подаде на Вейл необозначена папка. Под предната корица беше пъхната снимка.

— Много трудно проследихме телефонния номер, който ми даде на летището. Откъде го намери?

От този номер се беше обадил мъжът, когото Релик нарече „Танер“.

Вейл погледна снимката.

— До него ли стигнахте?

— Не беше лесно, повярвай ми, да го открием. Казва се Виктор Браников. Наричаме го „Комара“.

— Комара?

— Да, от „Доктор Живаго“. Героят Виктор Комаровски, който прелъстява Лара и изпива кръвта на всеки, независимо кой комунистически режим е на власт. На руски коренът на името значи „комар“. Такъв е и Браников — преживял е чистките в КГБ и преуспява. Според източника ни в посолството той е резидентът.

— Резидент? В какъв смисъл? — попита Бърсоу.

— Началник на вашингтонския клон на Службата за външно разузнаване — обясни Вейл.

— Проправял си е път нагоре, изкоренявайки из основи всякакви затруднения.

— А прахът? — попита Вейл.

— Както пожела, помолихме същия източник в посолството да разпространи слуха, че Браников е двоен агент и се среща с един от нашите — някой си Доналд Уинстън. Нямаме, разбира се, такъв служител, но накарахме едного да изиграе ролята. Източникът ни пусна също мълва, че Уинстън посещава фитнес клуба на Браников пет пъти седмично. Преди три дни, когато се върна в колата си, цялата пътническа седалка беше покрита с прах. — Той подаде на Вейл съвсем обикновена на вид химикалка. — Само насочваш и щракаш.

Вейл показа снимката на Бърсоу.

— Люк, отиди вътре и се настани на маса до него. Искам да съм сигурен, че е сам. Аз ще дойда след пет минути. Ако забележиш някого другиго, подръпни си ухото, когато ме видиш.

Бърсоу влезе в ресторанта и веднага видя едрия руснак, седнал сам на маса в страничната зала. Тъкмо приключваше и изгледа втренчено чернокожия агент, който зае съседната маса, без да го придружава човек от персонала. Бърсоу също го наблюдаваше съсредоточено, защото знаеше, че ако някой пази гърба му, Браников ще му сигнализира да го следи зорко. Той обаче продължи да си пие кафето.

След пет минути Вейл влезе в страничната зала. Бърсоу не вдигна очи, показвайки му, че обектът е сам. Вейл седна срещу руския агент.

— Как си? — попита и се пресегна към кошничката с хляба.

— Познаваме ли се?

— Разбира се — Стив Вейл. Няколко пъти се опита да ме убиеш.

— Съжалявам, бъркаш ме с някого — отвърна руснакът. — Някой не особено мил човек.

— Не си ли Виктор Браников? Или предпочиташ „Танер“?

Браников остави чашата с кафето и се облегна назад с презрителна усмивка.

— Господин Вейл — предполагам, че вече е неуместно да те наричам агент Вейл — чудя се защо си тук.

— Явно си много доволен от себе си. Литовците нямаха представа, че ги използваш като пушечно месо. Ако бяха успели да убият Кейт у дома й, щеше да помогнеш на Каликс „да разкрие“ случая. Той щеше да набеди за виновници литовците и да го повишат. Това беше първоначалният ти план, нали? После, естествено, щеше да се наложи да убиеш Зогас, за да не разобличи руснаците.

— Ако си прав, значи си направил огромна услуга на организацията ми.

— Щеше да е така, ако снайперистът ни не беше убил Каликс. Не мисля, че в Москва се готвят да те посрещнат с парад.

— Градиш много хипотези, господин Вейл.

— Прав си. Наричай ме Стив, ако искаш. Всъщност съм тук, защото ми хрумна, че в конюшнята ти може би се подвизават още американски двойни агенти.

— Дори да е така, смяташ ли, че бих ти изредил имената им?

— Изгуби много източници, да не говорим за литовските помощници. Предполагам, че в Москва не са останали доволни. Ще ти дам един съвет — „политическо убежище“.

Браников отметна глава и се засмя.

— Стив, очаквах повече от теб. Твърде слаба тактика. Защото не взема предвид другите ми възможности.

— Ето една — да те обвинят в опит за убийство на заместник помощник-директор във ФБР и на редови полеви агент.

— Разочарован съм. Знам, че това не е основната ти професия, но сигурно си запознат с депутатския имунитет. Ако докажете нещо — което ми се струва невероятно — най-много да ме върнат в Москва. А това е въпрос на чест за човек от моята гилдия.

— За жалост споделям мнението ти. — Сервитьорът донесе сметката и Вейл я грабна. — Позволи ми. Обичам да губя с достойнство.

Подаде кредитна карта на сервитьора.

— Много мило — констатира Браников и заотпива мълчаливо от чашата с кафе, докато сервитьорът донесе на Вейл касовата бележка и картата.

— Надяваш се, подозирам, нищо лошо да не сполети другите ти източници, защото в Москва сигурно вече се питат на чия страна играеш.

— Ще внимавам — каза Браников удивено и същевременно снизходително.

Вейл погледна сметката и извади химикалката, която агентът от ЦРУ му беше дал. Понечи да впише бакшиша, но химикалката се изплъзна от ръката му и се изтърколи на пода. Той се наведе и я вдигна. Извън полезрението на руснака натисна бутона и изпусна облаче ултравиолетов прах, който покри обувките на Браников. Вейл се изправи и се опита да пише с химикалката пръскачка, не успя и поиска химикалката на сервитьора.

— Благодаря, Стив. Лошо е, че не си изкарваш хляба с това. Животът щеше да е далеч по-интересен, ако ти се навърташе наоколо.

Браников стана и излезе, впивайки за последно очи в Бърсоу.

След няколко минути Вейл и Бърсоу се върнаха на паркинга. Приближиха до колата на агента от ЦРУ, Вейл извади телефона на Релик и му го подаде.

— Това ли е? Качил е списъка в телефона си? — попита агентът.

— Да.

— И ти не си го прочел?

— Вече не ми влиза в работата, така че — не, не съм.

— Оценяваме го — каза агентът и влезе в колата си.

Двамата го проследиха с поглед как напуска паркинга и едва тогава влязоха в своята.

— Така… — проточи Бърсоу. — Аз съм прост уличен агент и не разбирам тънкостите на контраразузнаването. Какво стана?

— Браников стои в дъното на всичко. Той е наел литовците да организират „самоубийството“ на Кейт. Но понеже няма как да го докажем и заради депутатския му имунитет, щеше да се измъкне безнаказано. Знаеш колко мразя да се случва така. Преди да замина за Флорида, помолих агента от ЦРУ да засекат телефонния номер, от който се обадиха на Релик онази нощ в парка. Разбрах, че имат източник в руското посолство, защото ни бяха предоставили информация от него по-рано, докато разследвахме Калкулус. Идентифицираха Браников като свръзка на Релик и накараха източника си в посолството да пусне слух, че Браников е двоен агент, вербуван от някой си Доналд Уинстън, агент в ЦРУ, с когото всеки ден посещават един и същ фитнес клуб. Руснаците често използват шпионски прах, когато заподозрат някого. Научат ли с кого контактува — в този случай с Уинстън — намират начин да поръсят прах в колата му. После започват дискретно да проверяват дали ще се появи по дрехите на заподозрения — тоест на Браников. Появи ли се, значи е двоен агент. Преди три дни ЦРУ открили прах в колата на „Уинстън“. Събрали го и го заредили в химикалката, с която току-що напръсках обувките на Браников.

— Значи вече са се усъмнили и когато открият праха по обувките му, ще го държат под лупа.

— Не знам как процедира руската бюрокрация, но така изглежда. И щом Бюрото започне да арестува хората от списъка в компютъра на Зогас, Браников ще се сблъска със сериозни неприятности. В най-добрия случай — ГУЛаг.

Бърсоу се засмя.

— Харесва ми симетричната ирония. Нали прахът беше част от капана, който поставиха на Кейт? Както пише в Библията: „Пръст си и в пръстта ще се върнеш“^[1].

— Това, което най-много харесвам у теб, Люк, е, че разбираш колко порочен човек съм.

— Поласкан съм, но все пак ти напомням, че ми обеща вечеря.

— Да вървим да ме запознаеш с тайванската си Дулсинея.

След известно време Бърсоу попита:

— Е, как мина водолазната екскурзия?

— Добре.

— Никога не си вземам отпуск, но не трябва ли да излъчваш поне капчица задоволство след завръщането?

— Звучи ми като прелюдия към добронамерено, но безсмислено вмешателство — каза Вейл.

— Като приятел, мисията ми е да си пъхам носа в работите ти.

— В момента това е най-добрият начин да си развалим приятелството.

— Е, тогава предложи друга тема за разговор.

— Разкажи ми какво стана, откакто заминах.

— Открихме шест тела в кладенеца. Успяха да идентифицират само двама — Сандра и изчезналия сержант от военновъздушните сили. Лугата си е казала думата при другите и сигурно никога няма да ги разпознаем.

— И как оползотворяваш сега свободното си време?

— Сега ще чуеш голямата новина. Назначиха ме да разследвам контраразузнавателни случаи, защото познавам играчите, а благодарение на теб смятат, че мога да си държа езика зад зъбите.

— Радвам се, че съм помогнал.

— Всъщност не е чак толкова зле. Преследваме доказани шпиони. Не си губим времето в предположения и догадки. И ако ми доскучае, ще направя нещо не чак толкова непредвидимо глупаво и ще ме върнат във Вашингтонския полеви офис. Знаеш, че се щурам накъдето ме отвее вятърът.

— За човек с магистърска степен по философия страдаш от забележително безветрие.

— Каза магистърът зидар.

Вейл се усмихна.

— Както гласи сентенцията в Бюрото: „Ако искаш да свършиш работа, намери си саможивец“.

Бърсоу впери очи в пътя и замълча. Накрая каза:

— Значи няма да попиташ?

Вейл го погледна и после пак се взря през предното стъкло.

— Добре де… как е тя?

— Трудно ли беше? — попита Бърсоу.

— Не насилвай късмета си. Как е тя?

— След славословията в пресата, че разреши литовската шпионска афера и разчисти малкия проблем в нашата светая светих, би трябвало да сияе от щастие, но всъщност е по-мрачна и от теб. Защо не я видиш, преди да заминеш?

— Обмислях го дълго, докато ме нямаше. Според мен и двамата се чувстваме удобно с нищожното си нещастие, понеже предотвратява по-мащабна катастрофа.

— А твърдиш, че моята лична философия е сбъркана.

— Иронично, нали? Това, което ни свърза, всъщност ни разделя. Двамата сме страхотен професионален екип и краткото време извън службата също беше приятно, но кариерата й непрекъснато ни се изпречва на пътя.

— Тя ми разказа за ябълката на раздора в този случай. Не че беше необходимо да ми обяснява що за птица си. Не съм наясно с всички подробности, но доколкото те познавам, предполагам, че е твой ред да се разкаеш.

— Наговорих й неща, които трудно ще прости. За нея ще е най-добре просто да си тръгна.

— А как ще е за теб?

Вейл го погледа мълчаливо няколко секунди.

— Ти си добър приятел, Люк.

Бърсоу сви в паркинг.

— Откакто те познавам, не съм виждал някой да промени мнението ти, така че няма да опитвам. — Изключи двигателя. — Да похапнем.

Когато слязоха от колата, Вейл осъзна, че се намират в същия район на Джорджтаун, където с Кейт бяха излезли на вечеря в нощта, когато организираха бягството й от затвора. С Бърсоу влязоха в същия малък двор, където с Кейт оглеждаха витрините. Беше късно и всички магазини бяха затворени. Работеше само художествената галерия, пред която той й разказа за баща си.

На витрината бяха изложени четири нови скулптури, изобразяващи една и съща жена в различни пози. Тялото й беше покрито с най-обикновено платно, което някак й придаваше по-чувствен вид, отколкото ако беше гола. Край три от скулптурите бяха поставени надписи „Продадено“.

— Какво, по…?

Вейл погледна към Бърсоу, надявайки се приятелят му да отговори на недовършения въпрос, но той вече беше влязъл в галерията. Вейл впери очи в скулптурите да провери дали въображението не го подвежда. Не, бяха неговите.

Надникна отвъд витрината и видя няколко души с чаши в ръка — включително Бърсоу — да се ръкуват с възрастна жена, а сервитьорът да им предлага питие.

Отстъпи назад и с преднамерена обективност прецени творбите. Бяха ли достатъчно добри? Влезе, за да разбере.

Галерията беше необичайно просторна. Състоеше се от три зали. Други негови скулптури се възправяха върху пиедестали — повече от дузина. Вейл тръгна към Бърсоу и понечи да го дръпне настрани, когато приятелят му вдигна ръце да покаже, че не стои в дъното на заговора. Посочи към вратата на служебната стая. Тя беше отворена и Вейл видя Кейт, седнала сама там. Тя също го забеляза, стана и се усмихна несигурно.

Той влезе в стаята и успя да каже само:

— Как?

Тя го улови за ръката.

— Бюрото помогна. Строителният ти мениджър си ме спомни и ме пусна вътре. Хвърлих му малко прах в очите. Не се оказа толкова трудно. Единственият риск беше да ме намразиш.

— Не е зле за изненада.

— Значи не ми се сърдиш?

Той се усмихна замислено.

— Още не съм стигнал дотам.

— Собственикът на галерията смята, че съм ти агент. Не му казвай какво работя всъщност. Хареса му, че си зидар. Повтаря на всички, че си като Роден. Знаеш, предполагам, че е бил зидар, преди да се прочуе. Вече купиха няколко. Оставих го сам да определи цените. Надявам се, че си съгласен.

По-объркан от всякога, Вейл се обърна към хората, оглеждащи скулптурите му. После я погледна отново, неспособен да отговори.

— Как ти се струва? — настоя тя.

— Не знам какво да кажа.

— Просто кажи, че всичко е наред.

— Говоря за теб. Защо го направи, след като се държах така с теб?

— Ще оставя очевидния отговор на въображението ти, драги ми зидарю. И да не забравяме как аз се държах с теб. Обвиних те, че си неспособен да се доверяваш, а ти ми отвърна с подарък. И не погледна назад. От лошото и хубавото, което преживяхме, аз получих по-добрия пай. — Тя отпи глътка вино. — Твоето последно „защо“ ме обърка малко. Едва когато излязох от наблюдателницата и тръгнах към Каликс да му предам списъка, ми хрумна, че сочиш към него. Но ти очевидно си ми възлагал достатъчно доверие, че ще се досетя. Благодаря.

— Аз трябва да ти благодаря. За пръв път от малък се чувствам свързан с някого.

Тя го обгърна през кръста.

— А аз ти дължа една новогодишна вечер.

Вейл надникна към галерията и затвори бързо вратата на служебната стая.

— Всъщност имах предвид по-скоро моята къща.

— Знаеш ли кой влезе току-що?

— Кой?

— Майк, шофьорът на директора, и не изглежда, сякаш е дошъл да се наслаждава на изкуството.

— О, той сигурно…

Вейл тръгна към задния изход, отвеждащ към тясна алея.

— Помниш ли какво стана, когато ти позволих да вдигнеш телефона в истинската новогодишна нощ? — Той я улови за китката. — Да вървим!

— Знаят къде живея.

— Качваме се в колата и поемаме право към летището.

— Закъде ще летим?

— Ха! Не ти се доверявам толкова, че да ти кажа.

Тя стисна ръката му.

— Открай време умееш да омайваш момичетата, Стан.