Ноа Бойд
Шпиони за продан (6)

5.

Кейт се вслуша в равномерното дишане на Вейл и се удиви на способността му да спи навсякъде и очевидно при всякакви обстоятелства. От няколко часа наблюдаваха заподозряната за руско убежище къща и чакаха да се стъмни. Вейл — след като оповести с кимване намерението си — се унесе в дрямка. Кейт се запита колко ли часа е спал през последните два дни. През шестте месеца, откакто се беше върнала във Вашингтон, далеч от него? Завръщане при повелите на ежедневието на правилата. На всемогъщите правила. Толкова много всъщност, че изпълнявайки ги, не ти остава време за нищо друго. Вейл обаче беше аутсайдер, човек, неспособен да съществува в инертно състояние. Сега се канеше да извърши взлом с евентуални международни последствия. Кейт се страхуваше до смърт. Погледна го и се запита защо ли очаква с такова нетърпение да му стане съучастник.

Сякаш усетил, че слънцето най-сетне залезе, Вейл отвори очи. Впери ги в малката къща и каза:

— Никаква светлина. Започваме добре.

— Ами ако някой от посолството се е отбивал тук и е включил алармата? Ако изобщо е била изключена.

— Тогава, предполагам, ще чуем сирена и ще видим сигнални лампи. Има само един начин да разберем.

— Хрумвала ли ти е възможността руснаците да имат сензор, свързан директно с посолството, а не с охранителната фирма?

— Посолството се намира на повече от час оттук.

— Ами ако се обадят в местната полиция?

— Ние сме агенти на ФБР. Видели сме някого да влиза с взлом и сме се спуснали след него. Нарушителят ни е чул и е избягал през задния вход.

— Не знам как бих могла да изляза на глава с теб. Всичко изглежда толкова лесно. Предавам се.

— Така те искам, Кейт, искрено въодушевена! — Вейл погледна краката й. — Май трябваше да те предупредя да си сложиш по-удобни обувки.

Той огледа района на картата на автомобилния навигатор.

— Удобни обувки? Мислиш, че най-неразумното в случая са обувките ми?

Той посочи екрана на навигатора.

— Ще минем през горичката зад къщата, за да влезем през заден прозорец или вход.

Тя се протегна и извади ключовете от стартера.

— За щастие спортният ми екип е в багажника.

Излезе и намери маратонките си. Докато ги обуваше, Вейл заобиколи къщата и след четвърт миля сви по черен път. След стотина метра откри достатъчно широка отбивка и паркира. Погледна за последно картата на екрана и попита:

— Готова ли си?

— Изгарям от нетърпение.

Той извади фенерче от жабката и я поведе през горичката — гъста, но почти без ниски шубраци и лесно проходима. След десет минути иззад последната редица дървета различиха задното крило на къщата.

Цареше пълен мрак. Отзад нямаше врати, а само три еднакви прозореца.

— Отиди да почукаш на вратата.

— На руско убежище. Май трябваше да нося пликче с бисквитки и скаутска униформа.

— Няма време за сексуални фантазии. Кажи им, че колата ти е отказала и искаш да се обадиш на пътна помощ.

— Защо елегантна жена като мен — ако изключим обувките — не притежава мобилен телефон? — попита тя. — И това звучи като сексуална фантазия.

— Кажи им, че батерията не е заредена. Дръж се като смахната.

— Работата с теб е изключително обогатяваща, но любимата ми част е талибанският ти подход.

— Казах ти, отложи мръснишките представи за после.

Кейт тръгна към страничния вход и почука. Никой не отговори и тя я заналага с юмруци, озъртайки се за Вейл. След минута той излезе иззад дърветата и й помаха да дойде зад къщата.

— Започни да проверяваш прозорците. Ако е изключил алармата, сигурно ни е подсигурил достъп.

Вторият прозорец се плъзна нагоре.

— Оттук.

Вейл се прехвърли през прозореца.

— Почакай, докато огледам.

Тя проследи тревожно как лъчът на фенерчето кръстосва стаята и изчезва. Вейл се върна и й подаде ръка.

— Чисто е.

Кейт влезе при него и попита:

— Какво търсим?

— Всичко заключено. Врати, шкафове, нещо, в което Калкулус би могъл да скрие улика.

— Ако е скрил улика. Ако търсим на точното място.

Вейл отиде до прозореца със спуснати щори. Сложи длан зад тях и отстъпи встрани, за да покаже на Кейт.

— Еднопосочни щори — като в наблюдателен пост. На точното място сме.

— Защо тогава не спуснем всички щори и не включим лампите? И без това имаме само едно фенерче.

Вейл кръстоса стаята с лъча, за да провери какво е осветлението в къщата и дали ще се вижда отвън. Насочи фенерчето към тавана и огледа лампите.

— Странни крушки — обади се Кейт.

— Именно.

Той дръпна една маса и се качи върху нея. Развинти крушката. Беше тежка и сякаш пълна с нещо черно. Обърна я наопаки и усети как гранулите вътре се разклащат. Завинти я внимателно обратно на мястото й.

— Какво има? — попита го Кейт, когато слезе от масата.

— Не съм сигурен, но мисля, че са пълни с барут.

— С барут?

— Ако натиснеш ключа за лампата, токът ще го възпламени.

— Каква е целта?

— Предполагам, че е дело на Калкулус.

— Защо?

— Не съм сигурен. Засега стой до мен.

Кейт и Вейл обикаляха от стая в стая и той оглеждаше всяка педя от таваните на светлината от фенерчето.

— Руснаците не са пестили пари да облагородят това място. — Посочи с лъча от фенера. — Виж. Във всяка стая има противопожарна пръскачка. Вероятно защото посолството е толкова далеч. Не им се иска някой да влезе и да изгори всичко до основи.

— Имаш предвид „инцидент“, предизвикан от конкурентна агенция?

— Глупаво, нали? Представяш ли си каква параноя? — Вейл прекоси къс коридор и влезе в стая, която изглеждаше мебелирана и пригодена за срещи. Огледа внимателно едната стена, прокарвайки бавно светлината по нея. — Ето, забеляза ли?

— Отвор за камера? — пристъпи по-близо Кейт.

Вейл потупа стената, в която беше вградена камерата.

— Обърна ли внимание колко дебела е тази стена?

— Не.

Той я поведе назад към стаята от другата страна.

— Сега разбирам какво имаш предвид — каза Кейт.

— Сигурно е дебела четири стъпки.

Вейл заоглежда тесните панели, които я покриваха. Почукваше тук-там, търсейки вход. Побутваше с две ръце всеки панел. Третият се открехна няколко сантиметра и откри шумоизолирана стая, широка малко над метър и дълга около два. Върху полица бяха подредени аудио- и видеозаписващи устройства.

Виждаше се и камерата, закрепена към вътрешната стена, свързана с кабел към видеозаписващ апарат и към малък монитор, за да следи и записва всяко действие на платения информатор.

На съседната стена се намираше електрическото табло за цялата къща. Вейл предположи, че е било там и преди да пристроят тясната стая около него. Той включи дивиди устройството и натисна бутона за изваждане на диска, но платформата беше празна. Върху монитора — съвсем не на място — се мъдреше пластмасова купа. В нея имаше запечатан хартиен плик. Точно над него се намираше противопожарната пръскачка, поставена там вероятно с цел да предпазва оборудването. Вместо да вземе пакета, Вейл вдигна купата и огледа хартиения плик, без да го пипа.

— Какво е това? — попита Кейт.

В горния десен ъгъл на плика с ръкописни букви бе изписано името „Ариадна“. Вейл се приведе по-наблизо и насочи лъча на фенера така, че да огледа хартията около надписа. После отново се взря в пръскачката.

— Добра новина и лоша новина. Потърси някъде найлонова торбичка, в която да поберем плика.

Загложди я любопитство какво има вътре, но не искаше да се задържат дълго в къщата и отложи въпросите. Забърза към задното крило и Вейл я чу да отваря и затваря чекмеджета. Върна се и му подаде скъсана пазарска торбичка.

— Не открих нищо друго. Какво има в плика?

Той го взе с помощта на найлоновата торбичка.

— Подозирам, че е нещо, което не бива да докосва кожата ми. — Огъна плика. — Прилича на диск, посипан с някакъв прах.

— Мислиш ли, че го е оставил Калкулус?

— Сигурен съм.

— Откъде?

В този момент чуха пред къщата да паркира кола.

— Отиди да видиш кой е — каза й Вейл и опакова внимателно плика в торбичката.

Кейт приближи предпазливо до прозореца и надникна навън.

— Не изглежда добре — прошепна напрегнато.

— Кой е?

— Отрядът за бързо реагиране на руското посолство, предполагам. Трима зле подстригани мъже в евтини костюми. Носят скиорски маски и големи черни автомати.

Вейл изключи всички превключватели на електрическото табло.

— Бързо, включи всички лампи.

— Какво? — удивено прошепна Кейт.

— Изключил съм тока. Действай!

Той пое в обратната посока и занатиска ключовете за осветлението. Когато входната врата се отвори, и двамата се бяха върнали в тайната стаичка. Вейл затвори тихо панела. Кейт извади оръжието си и дръпна леко плъзгача да се увери, че е заредено.

Стаята беше шумоизолирана, но те чуваха как тримата мъже крачат тежко из къщата, подвиквайки си един на друг на чужд език. Накрая стъпките им се забавиха и те заговориха по-тихо. Гласовете ги издаваха, че са пред стената на тайника. Кейт знаеше, че ако са от посолството, ще проверят и него, преди да си тръгнат. Стъпките се насочиха към тях и Вейл я прегърна с една ръка, придърпвайки я към стената с електрическото табло. Притисна я по-плътно и бързо включи всички прекъсвачи.

Последваха няколко експлозии и под прага на панела се мярна пламък. Мъжете се развикаха и хукнаха към входа. Без да я пуска, Вейл отвори панела и нареди:

— През задния прозорец!

Противопожарните пръскачки се включиха ненадейно и ги изкъпаха, докато тичаха към задното крило на къщата.

Кейт отвори прозореца и се прехвърли отвън. Хукнаха към прикритието на горичката. Нощният въздух им се стори два пъти по-студен заради мокрите коси и дрехи. Щом влязоха в колата, Вейл включи двигателя и го форсира, за да затопли по-бързо въздуха. Излезе и донесе от багажника спортния костюм на Кейт, а после я изчака навън да се преоблече.

Тресеше се целият, когато седна отново при нея.

— Ще ми повториш ли пак защо нищо не можело да се обърка? — каза Кейт.

— Пристигнаха петнайсет минути след нас, значи не са дошли от Вашингтон. Много вероятно е Калкулус да е проговорил. Сигурно са ги изпратили да вземат диска.

Вейл обърна колата и пое бързо към магистралата.

— Защо тогава бяха със скиорски маски и извадени оръжия? — попита Кейт.

— Ако Калкулус е проговорил, значи им е казал, че ни е оставил улика. Презастраховали са се, в случай че сме тук.

— Е, вече знаят, че сме били тук, след като се опитахме да опожарим къщата.

— И взехме диска — добави Вейл. — Трябва възможно най-бързо да го изследваме. Ще уредиш ли някой от лабораторията да ни чака веднага щом се върнем?

— Какво изследване имаш предвид?

— Химическо.

Поеха по магистралата и Кейт насочи въздушната струя на радиатора към мократа си коса.

— Добре, сега имаме време. Обясни ми какво представлява пакетът. „Добра и лоша новина“? Какво имаше предвид? И как разбра, че Калкулус го е оставил?

— Първият ориентир беше барутът в крушките. Като инженер, Калкулус е бил наясно, че няма да нанесе големи поражения на живата сила, понеже единствените „шрапнели“ ще са дребните стъкълца от счупените крушки.

— Защо ги е напълнил тогава?

— Какво друго се случи, освен експлозиите и разлетелите се стъкла?

— Зарядът от избухването сигурно щеше да подпали нещо, ако ги нямаше пръскачките.

— Точно така. Пръскачките. Това е целял. Стори ми се нелогично купата да е поставена точно под пръскачките в тайника. Мастилото върху плика беше размекнало леко хартията. Мисля, че е водоразтворима, а следователно, ако се намокри, ще изложи на атмосферните влияния праха вътре. Мисля, че е искал да унищожим диска.

— Защо му е да ни насочва към него тогава?

— Ако беше тук и работеше с нас по списъка, щеше да ни каже за заредените с барут крушки и за праха. Но той го е оставил, в случай че руснаците го пипнат. Надявал се е ние да се доберем първи до него и несъзнателно да го унищожим, за да нямат доказателство срещу него.

— Как водата ще унищожи пластмасов диск?

— Забравяш праха. Учила ли си химия в гимназията?

— Не.

— Мисля, че калият взаимодейства бурно с водата. Би разтопил диска. Това е лошата новина, но след като успяхме да го спасим, остава само добрата.

— Която е?

— Че е написал името „Ариадна“ върху плика.

— Коя е тя?

— Героиня от гръцката митология. Любовница на Тезей, наел се да убие Минотавъра — създание с получовешки, полубичи облик. Живеело в сложен лабиринт, от който Тезей нямало как да избяга дори да успее да го убие. Затова Ариадна му дала златно кълбо, с чиято помощ да намери обратния път. В логиката съществува термин „нишката на Ариадна“. Използва се за проблеми, които могат да бъдат разрешени по няколко начина.

— И това означава?

— Надявам се Калкулус да е написал „Ариадна“, за да ни подскаже, че е оставил фини улики, отвеждащи от къртица до къртица.

— Но той е искал да ги продава една по една. Защо ще ги обвързва заедно и ще ни предоставя възможност сами да ги разкрием?

— Да не забравяме, че целта му е била да ни накара да унищожим първата следа и другите, към които сочи, за да не могат руснаците да ги използват срещу него. Не е предполагал, че ще излезем от къщата с диска, освен ако той не пожелае така. Пак става дума за лабиринт — дори да убиеш Минотавъра, наказанието е да не успееш да откриеш обратния път. А защо е оставил нишка към другите? Смятам, че е умен човек, по-умен, отколкото паричното му възнаграждение подсказва. Повечето шпиони притежават една обща черта — продължи Вейл. — Мислят, че са недооценени и професионално ощетени. Презират околните. Може би е оставил нишката, за да докаже, че е по-умен от всички — от руснаците, понеже продава тайните им под носа им, и от ФБР, защото сме разполагали с отговора, но не сме го разбрали. Навярно е възнамерявал да разбули връзката между къртиците, след като ни ги разкрие име по име, за да ни покаже колко сме глупави. Като някои серийни убийци. Усещат необходимост да предоставят необорими, но трудно разгадаеми улики за самоличността си на медиите и на властите. И когато ги заловят с други средства, журналистите съзират уликите и започват да тръбят: „Как е възможно полицаите да не са забелязали?“. Така, дори след като ги арестуват, те си отмъщават на пазителите на реда, уличавайки неспособността им да прозрат „очевидното“. В основата на всичко е стремежът да изтъкнеш егото си и да властваш.

— Може би е разчитал да постъпим честно. Надявал се е да успеем да разнищим сами случая, ако нещо се обърка, и да изпратим парите в Чикаго — каза Кейт.

— Всъщност твоята версия е по-прагматична от моята. В Америка сме все пак — сигурно е очаквал справедливост.

— Значи, ако наистина има нишка, в диска ще открием не само доказателство, че Полък е доносник, но и насока към следващата къртица?

— Освен ако не греша.

Тя запрокарва пръсти през мократа си коса, за да я изсуши под въздушната струя от вентилатора.

— Не изглупявай! Ти да сгрешиш? Не се е случвало от… колко? Почти петнайсет минути?