Ноа Бойд
Шпиони за продан (13)

12.

Вейл седеше на предната седалка в служебната кола на Бърсоу. Между тях лежаха пакети с хамбургери и пържени картофки. Намираха се в югоизточен Вашингтон и наблюдаваха ъгъла на улицата, гъмжащ от проститутки, които махаха на преминаващите по шосето коли.

— Това ли минава за автокино във Вашингтон? — попита Вейл.

— Надявах се да усетиш носталгия. Сигурно не си разговарял с уличница, откакто те изгониха от Детройт.

— За протокола — не са ме гонили, аз си тръгнах. Покажи ми пак снимката й.

Бърсоу му подаде полицейската снимка на Дениз Уошингтън. Косата й беше разчорлена, а кожата й — посивяла и подпухнала от злоупотреба с наркотици. Вейл му я върна.

— Възможно е да греша, но не те ли придружаваше веднъж на коледно парти в Детройт?

— Точно така. Същата година, когато ти доведе „танцьорката“ с адамовата ябълка.

— Подлъга ме…

Бърсоу се засмя.

— Надявам се да се появи. Вече наближава часът пик на уличния бизнес, а на мен ми писна да седя.

Похапваха мълчаливо няколко минути.

— Дали да не назначим някое от тези момичета за съгледвач? Срещу скромна сума ще ти се обади, когато феята Дениз долети.

— Какъв според теб е шансът да ми позвъни проститутка?

— Привлекателен афроамериканец плюс двайсет долара? Не се подценявай. — Вейл изпъна рамене. — Ето я!

Млада жена слизаше от пикап. Бърсоу я огледа внимателно.

— Ето защо настоях да ме придружиш, Вейл. Не защото те бива за агент, а понеже си най-големият бял късметлия на света.

Бърсоу потегли и след половин пресечка направи обратен завой. Върна се до младата жена и спря пред нея. Свали прозореца и се приведе през Вейл.

— Дениз!

Тя погледна двамата мъже — очевидно пазители на реда — и поклати отвратено глава.

— Нищо не съм направила — запротестира.

— Не сме дошли за това. Сядай отзад.

— Нищо не съм направила. — Бърсоу й показа значката си и тя възкликна: — ФБР! Определено не съм направила нищо чак толкова лошо!

— Искам да поговорим за мъжа, който те е нападнал.

Другите момичета започнаха да се отдалечават. Дениз се усмихна.

— Е, отдавна ви чакам, момчета! — За да разсмее другите момичета, тя закрачи тържествено, сякаш я канят в лимузина. Щом затвори вратата, продължи:

— Надявам се да ми съобщите, че сте заловили смахнатия.

Бърсоу се обърна назад и отвърна:

— Днес научих за случая. Но обещавам да запретна сериозно ръкави. Познаваше ли го?

— За пръв път го виждах.

— Канил ли беше други момичета?

— Да.

Бърсоу й подаде снимките на трите убити проститутки.

— Някои от тези?

Тя прехвърли бързо първите две, но третата я оживи.

— Мислиш, че е убил Дарлийн?

— Това смятаме да го попитаме. Разкажи ми какво стана.

— Сигурен ли си, че нямаме сметки за уреждане?

— Да, Дениз. Само това е. Нищо друго.

— Добре, но иначе ще го сметна за капан.

— Предупреден съм — отвърна Бърсоу.

— Беше преди два-три месеца. Той спря, а аз го попитах какво иска. Той прие цената и аз влязох. Имаше стар ван, от онези без прозорци. Подмина няколко пресечки. Личеше си, че знае накъде отива. Паркира в глуха уличка, с фабрики и прочее. Казах му, че искам парите предварително. Даде ми двайсетачка и се заехме за работа. Изведнъж ми опря отвертка във врата и ме накара да отида отзад. Поколебах се и той ме сръга. — Тя вдигна глава. — Още имам белег. — Агентите огледаха квадратните ръбове, оставени очевидно от отвертка. — Преместих се отзад. Видях, че от четирите ръкохватки висят въжета. Не съм вчерашна и разбрах, че се задават неприятности. Той остави отвертката, за да ме върже с две ръце. Почаках и тъкмо преди да стегне първия възел, взех отвертката и го наръгах. Явно съм уцелила както трябва, понеже извика и се строполи назад. Изскочих навън и хукнах, колкото ме държат краката.

— Виждала ли си го оттогава?

— Не.

— Разказа ли на другите момичета за него?

— Разбира се. Винаги се предупреждаваме. Но ако клиентелата намалее, така де… не внимаваме много.

— Според показанията, които си дала, излиза, че те е нападнал, след като са убили Дарлийн.

— Така мисля. Смяташ, че е същият смахнат?

— Измъчвали са я, а по китките и глезените й има следи от въжета.

— Господи! Той ще да е значи.

— Опиши ми вана — цвят, модел, каквото се сетиш…

— Помня само, че беше стар, може би бял с много ръждиви петна. Не знам какъв модел. Отзад имаше опаковки от хамбургери и други боклуци, все едно не го е чистил никога.

— Опиши ми мъжа.

— Черен, на около трийсет. Нито пълен, нито слаб. С обръсната глава. Не го видях прав, та не знам колко е висок, но сигурно е среден на ръст.

— Къде го намушка? — попита Вейл.

— Замахнах напосоки. Май го уцелих в гърдите.

— Дали е било надълбоко?

— Така ми се стори. Сигурно, след като падна така.

Бърсоу й подаде дузина визитни картички.

— Раздай ги на момичетата. Ако някоя го забележи, звънете ми по всяко време. Обясни им, че някоя от тях може да е следващата. Най-добре ще е да разберем номера на колата. Ще платим.

— Ако е убил Дарлийн, ще е обидно да вземаме пари.

Тя слезе от колата, облегна се върху стъклото и попита Бърсоу:

— Наистина ли си от ФБР? — Усмихна се закачливо и добави: — Не се ли полага сега да ми изнесеш лекция да си сменя професията?

— Има ли смисъл, щом онзи с отвертката не е успял да те разубеди?

Тя се изсмя дрезгаво и се отдръпна от колата.

— Ще ти се обадя, господин ФБР. По един или друг начин.

Когато Бърсоу пое по шосето, Вейл се обади:

— Изглежда някой си уреди дама за тазгодишното коледно парти.

 

 

Няколко минути преди девет на другата сутрин Вейл влезе в кабинета на помощник-директора. Джон Каликс му се беше обадил, че свикват среща, за да планират ареста на Януш Пьотровски. Кейт седеше до малката заседателна маса с тримата шефове на отдели и секции, които директорът беше представил на Вейл в бившия наблюдателен пост. Вейл се настани до Кейт.

— Къде е началството? — попита.

— В прокуратурата. Изисква заповед за задържане на Януш Пьотровски — обясни Каликс.

— Открихте ли къде работи?

— Националната служба за сигурност. Роден е в Полша и превежда от чешки и полски. Ръкописните телефонни номера, които сте намерили в сейфа, са на част от подслушваните. Снощи Бил разговаря с колегата си в Националната служба за сигурност да го уведоми какво сме разкрили. Тази сутрин се обадиха да ни кажат, че от два месеца информацията от телефоните е секнала. Преди са били доста продуктивни.

Вратата се отвори и Бил Лангстън влезе, придружен от друг мъж, когото Вейл не беше виждал, но се досещаше кой е.

— Представям ви Ланс Уимърт от Отдела за професионална отговорност.

Вейл се приведе към Кейт:

— Кого ли е дошъл да види?

Лангстън продължи:

— Имаме зелена светлина да задържим господин Пьотровски.

— Под „задържим“ разбираш „арестуваме“? — поинтересува се Кейт.

— Имам предвид да „задържим“ и да протакаме процедурата. Прокуратурата одобри този метод заради възможността останалите от списъка да избягат. Заловим ли го, десетдневният ни срок започва да тече. Разговарях с Националната служба за сигурност и им докладвах уликите. Те ще се погрижат да го отведем тихомълком от работното му място. Всеки момент очаквам обаждане, че са подготвили инсценировката.

Вейл попита Кейт:

— Каза ли му за Деласанти?

— Да, обади ми се снощи — отговори помощник-директорът. — А аз уведомих директора. Марк, ти отговаряш за това.

Шефът на секция изопна рамене.

— Подготвил съм отряд за наблюдение. Довечера ще отидат в парка да потърсят добри укрития, откъдето да следят моста. Не знаят никакви подробности, освен че ще покриват потенциално място за шпионска размяна.

Кейт погледна Вейл и сякаш предусетила какво ще я попита, обясни:

— Ако Деласанти наистина се появи, Бил ще ни предостави пакета, за да се опитаме да открием следващата диря.

— Справили сте се чудесно, Стив — похвали го Лангстън, — с разгадаването на кода с пръстовите отпечатъци. Много умно. Явно Калкулус ни насочва към всяко следващо име. Така ли е?

Кейт се оказа права, че Лангстън не е глупак. Беше разбрал връзката между къртиците без помощта на надписа „Ариадна“.

— Засега.

— Предвид презрението ти към ръководните кадри, не е чудно защо не си го споменал пред никого — заключи Лангстън и се обърна към Кейт: — Поне пред никого от моите хора.

— Ако провериш досиетата за предишните ми случаи — каза Вейл, — ще видиш, че недостатъкът „не се сработва с другите“ присъства навсякъде.

Лангстън се изкикоти.

— Разбирам защо си кошмар за началниците, но действаш резултатно. За жалост днес няма да ни придружиш при задържането на господин Пьотровски.

Вейл погледна към агента от Отдела за професионална отговорност и после към Кейт.

— Вместо това ще си поговоря с Ланс?

— Изникнаха известни съмнения относно смъртта на Полък, които трябва да разсеем незабавно — отвърна Лангстън.

— Какви по-точно?

— Върху спринцовката, открита на местопрестъплението, има пълен комплект отпечатъци — твоите. Знаеш ли какво е съдържала? „Темазепам“. Говори ли ти нещо?

— Транквилант.

— Да, но знаеш ли какво разнася мълвата? Че разузнавателните агенции го използват като серум на истината. Полък изглежда, сякаш е изтезаван и дрогиран със серум на истината. От нас. Руснаците не го използват. Според двоен агент те си имат своя запазена марка, наричат го „СП-17“. Тоест излиза, че ние сме пуснали в ход темазепама. Схващаш ли накъде бия? Каквото и обяснение да предложим, ще прозвучи, сякаш прикриваме нещо. Особено след като ти си — каламбурът не е преднамерен — свободен контрагент.

— Придружаваше ме заместник помощник-директор. Мислиш ли, че е участвала в изтезание?

— Мисля, че нито ти, нито тя сте измъчвали някого — отговори Лангстън. — Просто трябва да предотвратим незабавно надвисналия обществен скандал. Отделът за професионална отговорност се стреми по-скоро да опазва името на служителите ни, отколкото да ги разследва. Ще разговарят и с Кейт, щом вземат и анализират твоите показания. Решиха да си пръв заради опасността да се оттеглиш и да се качиш на самолета за Чикаго.

Вейл се засмя и погледна Кейт. Тя отмести очи. Вейл разбра, че е знаела какво са намислили. Приел бе предложението на директора само с надеждата да възстанови репутацията й, помрачена от нелепата догадка, че се е опитала да се самоубие. Стана и тръгна към вратата. Обърна се и изгледа Кейт и мъжете около нея. Тя очевидно отново беше пълноправен член на отбора. Независимо на каква цена. Винаги ли кариерата й щеше да застава помежду им?

— Добър ход, Бил — каза Вейл на Лангстън.

— Нямам нищо общо с това. Ти реши да действаш сам и нагази в блатото.

— Нима не си разпоредил лично да придвижат светкавично изследването на пръстовите отпечатъци и на кръвната проба с темазепама?

Обичайният стоицизъм по лицето на Лангстън се превърна в ярост, подсилена от смущението, че са го уловили в лъжа. В този миг телефонът иззвъня. Помощник-директорът тръгна бавно към бюрото, за да се поуспокои.

— Бил Лангстън. — Заслуша се, седна и извади химикалка от поставката върху бюрото. — Разбирам… Да, ясно, но все пак ми го кажи. — Записа нещо и прекъсна връзката. — Пьотровски не отишъл на работа днес. Не се е обадил — съобщи на всички и после погледна към Вейл.

Вейл задържа погледа му и после срещна очите на Кейт. Тя отново ги отклони. Очевидно се беше самозалъгвал, отказвайки да приеме отказа й да опитат отново. Но дали сега преценяваше правилно, или просто изпитваше неприязън към всички, задето толкова ловко го бяха отстранили от случая? Двоумението обикновено го изпълваше с гняв, но сега го обзе непокорство — най-старият му и най-верен съюзник.

— Успех!

Кейт разбра какво означава това. Всеки е сам. Особено Стив Вейл. Забеляза нещо дълбоко в очите му, нещо, което разпозна единствено тя — отмъстителност, решимост да отстоява своето, да намери начин да се намеси в случая и да успее, когато всички останали се провалят. И после да си тръгне в знак на презрение към ФБР и онези, които си мислят, че го управляват.

След като Вейл и агентът от Отдела за професионална отговорност излязоха, Лангстън откъсна лист от бележника си.

— Записах домашния му адрес. Да вървим.