Ноа Бойд
Шпиони за продан (18)

17.

Щом стигна магистралата, Вейл пое в дясната лента и подкара с минималната разрешена скорост, принуждавайки потока от коли да профучава край него, за да си събере мислите. Все още недоумяваше как е пропуснал да забележи преследвачите. Но не в това се състоеше проблемът. Използваше го като повод да не обмисля възможността Кейт да е предупредила Лангстън за заблудата. Някой беше разгадал плана му, а останалите в стаята не притежаваха способността да го разбират толкова лесно. Кейт знаеше как при сгоден случай обича да изпраща началството за зелен хайвер. Който и друг да беше, не би се поколебал да го подложи на кръстосан разпит, но сега съзнаваше, че се страхува от възможното разкритие.

Щом пристигна в бившата наблюдателница, Вейл се свърза с летището и резервира полет до Маями за следващата сутрин. Все пак го очакваше гмуркането сред корабокруширали кораби. Не че сега щеше да му се наслади. Но поне щеше да е топло и да се поразсее, за да не размишлява над финала на случая. Направи си сандвич и изяде само половината. Клепачите му горяха от изтощение, а умът му се зарейваше в безсмислени посоки, когато се опитваше да не мисли за нея. Ако поспеше, хаосът в главата му сигурно щеше да се уталожи.

Легна и се насили да затвори очи. След няколко минути разбра, че няма да успее да заспи. Стана и започна да си опакова багажа, за да се залови с някаква механична дейност. Трябваше да се обади на Люк да го уведоми, че заминава, но сега не му се говореше с никого. Щом се върнеше в Чикаго, щеше да му звънне и да се извини за неочакваното отпътуване. Неприятно му беше, че изоставя случая с изчезналата аналитичка, но Бърсоу беше усърден следовател и щеше да открие отговора и сам. Вейл си надяна палтото, взе ключовете за колата и излезе. На по-малко от четири пресечки имаше бар.

 

 

Минаваше два след полунощ, когато силно хлопане по вратата събуди Вейл. Още усещаше вкуса на ирландско уиски в устата си, който му припомняше защо тропането му се струва толкова нетърпимо. Когато най-сетне отвори вратата, с изненада видя застаналия пред прага Джон Каликс.

— Какво има? — попита Вейл.

— Арестуваха Кейт.

— Какво?

— Съжалявам, Стив, вярно е. Флашката, която откри, разобличаваше разузнавателния агент, както бе обещал Калкулус. Агентът е Кейт.

Вейл се засмя невесело.

— Това е нелепо!

— И аз реагирах така отначало, но уликите са неоспорими. Имаше списък с осем съвместни операции на ЦРУ и Бюрото, включително с имената на разследваните. Върху списъка има отпечатък от нейния палец.

— Истински отпечатък?

— Да.

— Чакай малко. Става дума за копие от списъка, нали?

— Е, да. Всъщност е дигитално копие на снимка на документа.

— Как е възможно да съществува отпечатък върху нещо, което представлява два пъти преработена действителна улика?

— Прав си, невъзможно е. Но си личеше, че всички страници са проверени за отпечатъци, преди да ги снимат. В долния десен ъгъл на едната се вижда петно от пръст. Следващата е увеличен кадър на отпечатъка. Съвпада по десет показателя с отпечатъка от левия палец на Кейт.

— Не бих сметнал това за неоспоримо доказателство.

— Стив, две години е работила като свръзка с ЦРУ. Само шепа хора биха могли да съставят подобен списък и тя е една от тях.

— Чакай малко! Личи ли отпечатъкът върху копирания документ? — попита Вейл.

— Не, опитаха се да увеличат размера и контраста, но дигиталното качество не позволява. Сигурно затова Калкулус е добавил страницата с ясния отпечатък.

— Ако наистина е на Кейт, защо не е предоставил действителните документи?

— Обсъдихме този въпрос. Решиха, че вероятно не е успял да ги вземе и затова се е задоволил да ги снима.

— Щом не е могъл да ги вземе, как са проверили листа за отпечатъци?

— Преди да започнат да записват на лента размяната, руснаците понякога са обработвали документите за пръстови отпечатъци на къртиците, за да ги използват за изнудване, ако се наложи.

— Но нали няма начин да се разбере със сигурност дали отпечатъкът наистина е взет от същия документ?

— Няма, предполагам. Но има и друга улика.

— Каква?

— Няколко нейни снимки с мъж на име Николай Гулин, който е известен шпионин на руската служба за външно разузнаване.

— Всяко хлапе с компютър може да сглоби такава снимка. Предполагам, че качеството на фотографиите — както на документите — не позволява категоричен лабораторен анализ.

— Да, но…

— Невъзможно е да си повярвал.

— Не познавам Кейт толкова добре, но ми е трудно да си го представя. Има обаче още една улика, която няма как да пренебрегнем. Знаеш ли какво е шпионски прах?

— Ултравиолетов прах, разработен от руснаците през 60-те или 70-те години на миналия век?

— Тайна е, но и ние го използваме. Преди три месеца един от източниците ни съобщи, че имаме къртица в централата на Бюрото. Свръзката му беше същият офицер от руското разузнаване — Гулин. Поставихме го под наблюдение, но се оказа много предпазлив. Почти винаги екипите го изпускаха. Снимахме го из цяла Вирджиния и Мериленд, но не успяхме да докажем, че шпионира. Той обаче харесваше един ресторант. Внедрихме агент като пиколо да паркира колите на клиентите. В крайна сметка Гулин се появи и остави колата си на агента ни, който посипа с прах седалките и пода. Както вероятно знаеш, целта на праха е да разкрие кой с кого се среща чрез идентифициране на миниатюрните частици, предавани от човек на човек, а в този случай — от колата върху дрехите. През следващия месец всяка вечер проверявахме кабинетите в централата с ултравиолетова светлина, търсейки следи от праха, за да разкрием двойния агент. Нищо. Така и не ни хрумна, че може да е някой от друг отдел. Щом видяхме снимките на Кейт с Гулин, Лангстън поиска заповед за обиск. Явно дава често дрехите си на химическо чистене, но открихме праха върху чифт обувки.

— Може да е попаднал откъде ли не.

— Бюрото е усъвършенствало технологията. Използваме цветен код. При всяка операция прилагаме различен оттенък. Нейният съвпадаше с праха от случая „Гулин“.

— Знаеш, че не е вярно. Нека поговоря с нея, за да уточним всичко.

— Помисли малко. Ако са й устроили капан, това означава, че руснаците са пожертвали три къртици, за да злепоставят жена, която няма нищо общо с контраразузнаването. Защо им е?

— Толкова е глупаво, че ме напушва смях.

— Стив, не се заблуждавай, че става дума за комедия от грешки, които в крайна сметка ще бъдат поправени. Прокуратурата ще й повдигне обвинение в предателство. Смятат, че разполагат с достатъчно доказателства, за да я осъдят на доживотен затвор. И ще се постараят да го постигнат.

Думите на Каликс стегнаха сърцето на Вейл като в железен юмрук. Този път нямаше как просто да избяга и да поправи положението. За пръв път, откакто преди осем години закачи значката на Бюрото, усещаше страх от надвиснал провал.

Изчака няколко секунди да надмогне чувствата.

— Защо си дошъл? Ти си човек на Лангстън, а предполагам, че този арест го е направил герой, независимо за чия сметка.

Каликс се взря във Вейл, обмисляйки следващите си думи. След малко подхвана:

— Казват, че умееш да си държиш езика зад зъбите и очевидно не таиш професионални амбиции. Ще ти разкрия нещо, което ще съсипе кариерата ми, ако не си остане между нас.

Каликс погледна Вейл за съгласие и прочете разбиране по лицето му.

— Готов ли съм на всичко, за да стана помощник-директор някой ден? Да — започна Каликс. — Ако това изисква да се кланям на Лангстън или другиму, няма проблем. Ще го преглътна. Но издигна ли се, смятам да поправя много грешки. Компромисите обаче не означават, че не различавам доброто от злото и въпреки току-що изложените улики, подозирам, че Кейт е невинна. Това не е малко зло. Ако ме чуеш да се съгласявам с Лангстън, че Кейт е шпионин, значи търся средство към целта. Вложил съм много време, понесъл съм твърде много обиди, за да се откажа сега. Но ти обещавам да направя всичко възможно зад кулисите и да ти помогна, стига да не ме издаваш.

Вейл не остана убеден, че Каликс осветлява съвсем искрено доводите за присъствието си тук.

— Знае ли директорът за Кейт?

— Да.

Кратката сричка прозвуча отривисто, като скрито послание.

— Той ли те изпрати тук?

— Ако трябва да гадая — отвърна Каликс, — струва ми се, че и той не повярва в обвиненията. Само предполагам, разбира се, понеже директорът не бива да се въвлича лично в случай с подмолни камъни като този. Особено предвид симпатиите му към Кейт. Съобщих ти обаче, че прокуратурата се е хванала с нокти и зъби за случая и той е с вързани ръце. Не ни позволяват дори да я разпитаме, защото е високопоставен служител на Бюрото. — Каликс отвори куфарчето си, извади оръжието и документите за самоличност на Вейл и му ги подаде. — Предполагам също така, че ако беше свободен да избира, директор Ласкър би искал точно ти да ни помогнеш.

Стана ясно, че директорът е изпратил Каликс неофициално да помоли Вейл за съдействие.

— Джон, започвам да мисля, че Лангстън не е единственият, когото съм подценил. Явно си подготвил доста резервни варианти.

Каликс се усмихна.

— Изградил съм кариера, подтиквайки околните да ме подценяват. — Обърна се да си върви. — Уведоми ме, ако ти потрябва нещо.

Щом вратата се захлопна, Вейл приседна тежко върху мраморното стълбище. Мислите прехвърчаха из главата му като неясни, неразличими сенки. Чувстваше се като парализиран — затворник на това, което беше чул. След малко се отпусна назад и оброни глава върху черния камък, търсейки утеха в твърдата му студена същност. Затвори очи и се опита да си представи лицето на Кейт. Усмивката й поне. После осъзна, че повече от всичко иска да си спомни смеха й. Леко дрезгавата му тоналност, искрената му дълбочина. Но споменът му се изплъзваше.

Помисли си колко объркана се чувства сега, как сигурно изобщо не й е до смях. Затова ли не успяваше да я чуе? Защото не може да се смее?

Изправи се гневно. Някой трябваше да плати за това. Не, всички щяха да платят.

Обърна се и заизкачва стъпалата по две наведнъж. Влезе в работната стая и огледа стената, покрита със снимки и документи. Закрачи напред-назад. Понеже невинността й не подлежеше на съмнение, оставаше само една възможност — да са я набедили. За да й помогне, най-напред трябваше да отговори на два въпроса: кой и — по-съществения — защо.

„Кой“ сигурно бяха руснаците. Калкулус, който и да се криеше под псевдонима, не беше двоен агент, а главен участник в сценария да уловят в клопка Кейт. Изпълнил мисията си, той навярно бе изчезнал в лабиринта на родната си бюрокрация. Вероятно вече се намираше в Москва и не търпеше изтезания, а жънеше похвали. А Вейл беше налапал въдицата.

Знаели са как да подмамят егото му. Успя да разгадае кодовете им, защото така бяха предвидили. Ако наистина беше толкова умен, щеше да прозре заговора от самото начало. Беше пренебрегнал всички дребни несъответствия, за да обоснове откритията си. Нишката на Ариадна — нямаше как да не признае как майсторски го бяха впримчили с нея. Макар нищо да не оправдаваше наличието й — самата Кейт се чудеше защо Калкулус ще оставя нишка от улики, ако иска пари за всеки изобличен шпионин. Вейл обаче беше измислил причина, за да подхрани собственото си его.

А сега тя плащаше за това.

За да й помогне, първо трябваше да надмогне всички чувства, включително самообвиненията. Отиде до бюрото и откри папката с неясната снимка на Калкулус. Закачи я на стената, за да му напомня, че макар неуловим, врагът не е невидим. Огледа лицето му за издайнически признаци за лукавство, ала, естествено, не ги откри. Най-после свикна с лицето на руснака — едно от многото, чиято истинска самоличност няма значение. Единственото, което сега имаше смисъл, бе да намери начин да подкопае кроежите му.

Стана и отиде в кухнята да свари кафе. Напълни каната с вода и заотмерва кафето. Идеята го осени точно когато се канеше да сипе третата лъжичка. Захвърли всичко и тръгна да си вземе душ.