Ноа Бойд
Шпиони за продан (35)

34.

На другата сутрин Кейт взе порция пържоли и яйца за вкъщи от близкия ресторант и влезе в бившия наблюдателен пост на Шестнайсета улица. Предишната нощ бе докарала Вейл тук. Забеляза колко е посивяла кожата му от забавеното кръвообращение, а от време на време с периферното си зрение долавяше как треперят ръцете му. Когато го остави, той за пореден път отказа да посети лекар. Тя му предложи да пренощува при него, за да го наглежда, но той не повтори шегата за най-добрия начин да се стопли и Кейт разбра, че студът го е сломил повече, отколкото иска да си признае. Премисли дали да не продължи да настоява да го заведе в болницата, но си припомни с кого си има работа и се отказа. Тази сутрин обаче предпочете да го види, вместо да отиде в Централата.

Той спеше и тя влезе в кухнята да свари кана кафе. Наля си чаша и се върна в работната стая. Огледа методично стените да провери дали Вейл е добавил нещо. Изглежда не беше.

Придърпа стола от бюрото, седна и се втренчи в „изложбата“, запечатала труда им. Отпивайки от кафето, за пръв път осъзна, че лабиринтът от документи, карти и ръкописни бележки наподобява произведение на изкуството. Повечето надписи бяха с почерка на Вейл и като него самия бяха немногословни, но някак естетични. Разклонените пътеки и сводове напомняха по-скоро двуизмерна скулптура, отколкото криминално разследване. Тя поднесе пак чашата към устните си.

— Здрасти.

Извърна се и видя Вейл по тениска и къси панталонки. Кожата му бе възвърнала нормалния си цвят.

— Донесох ти… — погледна към часовника си — нещо средно между закуска и обяд. В кухнята е. Сигурно още е топло.

— Какво е?

— Нещо много чикагско. Подсигурява неизбежна и бавна смърт.

Тя стана и го последва в кухнята. Той си взе вилица и отвори стиропорената кутия.

— Пържола и яйца. За каквото и да се чувстваш виновна, приемам извиненията ти.

— Моля те, край на благодарностите. Караш ме да се червя — отвърна тя. — Докато пътувах насам, ми се обади директорът на ФБР.

— Как е той?

— Недоволен. Поиска да узнае защо сме му спестявали някои дребни подробности от разследването, като например мъртви двойни агенти и престрелки със заподозрени.

— Ти не ме спомена, нали?

— Колкото и да не ти се вярва, от милионите имена със значка на ФБР изскочи само твоето. Каза, че настоява да те види, щом намериш време.

Вейл се засмя.

— Уволняваха ме два пъти — или три? — от тази служба, но за пръв път ще го стори лично директорът.

— На твое място не бих си подготвяла отсега прощалната реч. Не обича да го държат в затъмнение, но вероятно разбира, че само така постигаш резултати.

— Носиш ми пържола и ми четеш конско? Объркващо е. А и както знаеш, преболедувах.

Кейт го погледа как изпразва лакомо чинията.

— Добре де, ще почакам да си възвърнеш апетита. — Стана и му наля чаша кафе. — Нали не са те озарявали нови прозрения?

— Всъщност ми се обади среднощният куриер.

Беше й обяснявал какво представлява „среднощният куриер“. Когато заспивал, измъчван от нерешен проблем, около два сутринта — навярно между две фази на дълбок сън — тялото му го разбуждало понякога с готов отговор, сигурно за да свали от плещите си бремето на глождещата го загадка и да си осигури по-пълноценна отмора.

— И какво послание ти донесе?

Вейл отряза огромна хапка от пържолата.

— Както знаеш, „куриерът“ често ме взема на подбив, така че чуй как ти звучи следното. Започва с двама сержанти от военновъздушните сили. Един изчезнал и друг — принуден да шпионира. Защо е изчезнал първият?

— Ако не грешим, вероятно защото не е пожелал да стане предател — отговори Кейт.

— Правилно. Значи литовците са наели другиго от същия проект. Чули са за технологията и са решили, че трябва да я продадат на руснаците, независимо колко трудно ще я получат. Усещаш ли накъде бия?

— Изчезналият в Лас Вегас мъж — Гастон. Мислиш, че и той е отказал на литовците. И ако си прав, може би са му намерили заместник. Възможно е да има действаща къртица в — къде работеше? — „Матрикс-Линкс Интернешънъл“?

— Да. Ако наистина има и успеем да я разкрием, ще я използваме, за да се доберем до Зогас — заключи Вейл.

— Как ще го направим?

Вейл побутна настрани кутията с храната.

— За жалост куриерът е много мързелив. Доставя ми само по една пратка.

Станаха и отнесоха чашите си с кафе в работната стая. Сякаш в очакване отговорът да се е изписал в тяхно отсъствие, и двамата се взряха мълком в стената. След малко Вейл каза:

— Ще си взема душ. Ти го измисли.

 

 

След половин час Вейл се появи, облечен в костюм и с вратовръзка.

— Е?

Вместо отговор тя му подаде разпечатка на биографично проучване на Бюрото.

Той прочете името.

— Реймънд Елис Радки. Защо той?

— Проверих „Матрикс-Линкс Интернешънъл“. Морис Гастон се оказа разследван за пригодност за достъп до секретни данни. Реших, че литовските шахматисти ще се обърнат към някого със същото разрешително. Оказаха се само четирима. Единият е липсващият Морис Гастон — тоест останаха трима. Вторият е напуснал компанията, преди Гастон да изчезне, а третият е жена. Която шахматистите сигурно са пренебрегнали заради презрителното си отношение към нежния пол.

— Значи остава Радки — заключи Вейл. — Е, гениално попадение още преди да сме преполовили деня!

— Питам се колко ли още има? Полезни някога, но престанали да предоставят сведения?

— Възможно е, но няма как да ги открием. Мислех си за нещо под душа — освен за теб — каза Вейл. — Може би литовците са намерили друго приложение на вече непродуктивните шпиони. Помниш ли магазините, в които разпродаваха рисунките за анимационните филмчета на „Дисни“? Май започнаха да се появяват през 80-те.

— Помня ги, разбира се.

— Основали ги, защото един от шефовете в „Дисни“ проверявал някакъв склад и открил десетки хиляди рисунки да събират прах и да пожълтяват. Знаел, че американците колекционират какво ли не, и веднага съзрял потенциала им. Всички били рисувани на ръка — истински произведения на изкуството. Открил магазините и в буквалния смисъл на думата превърнал отпадъците в милиони.

— Какво общо има тази история с Литовския шахматен клуб?

— Сигурен съм, че идеята е озарила нашата малка банда предприемачи, докато са седели край дъските си, чудейки се как да защитят любимия руски агент Релик от Кейт Банън. „Хей, колцина от двойните ни агенти бездействат и не ни носят никаква полза? Да измислим начин да ги превърнем в пари!“.

— Значи руснаците са плащали на литовците да ми поставят капан, а ние им платихме по двеста и петдесет хиляди долара за вече непродуктивни шпиони?

— И те превърнали отпадъците в милиони. Буквално. За по четвърт милион литовците сигурно са били готови да жертват всичките си незначителни къртици. Само е трябвало да поудължат „нишката на Ариадна“. Все пак може би не са чак толкова много, колкото си представяш.

— Съгласна съм.

— Какъв проект изпълняват „Матрикс-Линкс“?

Кейт взе отново разпечатката и прелисти няколко страници.

— Наземни оръжейни системи.

— Нашите шахматисти сигурно са решили, че ще заинтригуват руснаците. Те самите вероятно са чули за технологията и са наредили на литовците да намерят човек, готов да им я предостави. Да не забравяме също, че литовците явно са се нуждаели спешно от служител на „Матрикс-Линкс“, щом са посмели да напуснат удобните граници на щата и да преследват човек, очевидно незаинтересуван да шпионира.

— С други думи, когато Гастон им отказал и вероятно бил убит, те решили да открият негов колега от компанията, при това възможно най-бързо.

— Да. Сигурно е Радки. Но сега трябва да го докажем. Да започнем с финансите му.

— Но ако, както твърдиш, литовците подхвърлят жълти стотинки на шпионите, как ще проличат в банковите му сметки?

— Ако той е къртицата, едва ли са имали време и средства да открият начин да го шантажират като Гастон. Следователно са го подкупили с повече пари. Поне отначало. Което е променило или банковите му сметки, или начина му на живот. Не извършваш предателство изневиделица, казвайки си: „Ще пестя парите за черни дни“. Започваш да се наслаждаваш на мига.

— Ами ако не открием нищо?

— Стъпка по стъпка. Ще копираш ли разрешението за проверка на финансовото състояние от досието на Радки, за да го „осъвремениш“?

След пет минути Кейт му показа „новото“ разрешително.

— Впечатляващ фалшификат — похвали я той. — Мисля, че сме готови. Да тръгваме.

— Твоята кола ли ще вземем?

Той я погледна, сякаш въпросът е провокирал някаква идея. Застана пред стената и прокара показалец по документите. От време на време спираше и се зачиташе.

— Ама че съм идиот!

— Моля?

— Всеки път, когато пътуваме с моята кола, се натъкваме на литовците.

— Мислиш, че са й поставили бръмбар?

— Някакво проследяващо устройство, да. Това обяснява защо винаги стигаха първи до къртиците.

— Но как са го поставили?

— Лесно навярно. Знаели са, че ще проверим маршрута на Калкулус, защото така са организирали уловката. Може да са го направили по всяко време, когато не сме били в колата. Съвременните уреди се прикрепят за секунди.

— Ще помоля някой от техническия отдел да я провери. — Набра номер и поиска да я свържат с техник. Поговори малко и се сбогува. — Ще ни чака в един от разузнавателните ни сервизи. — Вейл присви странно очи. — За какво си мислиш?

— За татко.

— За баща си?

— Независимо дали го харесвам, той ме научи как да отмъщавам.