Ноа Бойд
Шпиони за продан (28)

27.

Щом стигна другия край, Вейл приклекна да прикрива Бърсоу, докато пресича моста. Погледна си часовника — наближаваше осем. Беше тъмно, но от кръстосващите острова шосета струеше достатъчно светлина, за да виждат алеите. Двамата се спогледаха мълчаливо и Вейл тръгна на север, а Бърсоу — на юг.

След стотина крачки Вейл спря и се ослуша. Понеже на паркинга нямаше друга кола, освен шевролета под наем, Вейл усещаше, че Релик е някъде наоколо и очаква човека, с когото си е уредил среща. Навярно руски агент, на когото да предаде списъка с източници на ЦРУ срещу път за бягство от страната и вероятно последно, щедро заплащане. Телефонът на Релик беше включен и следователно или се обаждаше, или очакваше обаждане. Откъм река Потомак долетя студен повей. Вейл го изчака да стихне и продължи.

С изненада установи колко див изглежда паркът. С изключение на пешеходните алеи — някои от които покрити с дървени дъски — земята беше обрасла плътно с дървета и храсталаци и напомняше по-скоро гора, отколкото градски парк. Само тук-там се мяркаха вечнозелени дървета, а останалите възправяха към небето оголелите си през зимата клони. Ходеше по черен път, все още осеян с есенна шума. Светлините от градовете наоколо му помагаха да следва Южната посока.

Наляво различи замръзнало езерце. Извади си телефона да провери, че е включен. Наближи южния край на острова и пред погледа му се издигнаха високите арлингтънски сгради отвъд Потомак. Надясно се отклоняваше алея, която очевидно отвеждаше към внушителната тъмна сянка на Теодор Рузвелт Мемориъл Бридж, свързващ Вашингтон с Арлингтън.

Стори му се, че долавя шум, и спря. След половин минута вятърът духна от посоката на звука и този път различи тих глас. Освободи предпазителя на глока и тръгна безшумно към гласа, който долиташе откъм пътя под моста — коридор от високи сивкави бетонни стени, извити като дъги. В отсрещния му край блещукаха светлините в сърцето на Арлингтън, отразени във водите на Потомак. Вейл спря отново и се ослуша. Сега — заради бучащите по моста автомобили — му се стори, че е попаднал в акустична черна дупка, понеже гласът внезапно секна. Съвършено място за шпионска среща в зимна нощ. Особено с руснаци, които обичат паркове, студ и водка.

По средата на всяка стена имаше врати, отвеждащи навярно към складове. Вейл се почуди дали Релик не е влязъл да чака там. Тръгна към по-близката, насочил пистолета си към другата. Стигна и пробва да завърти топката. Беше заключено.

Ненадейно откъм отсрещния край на бетонната стена долетя мъжки глас.

— Обади ми се след пет минути, Танер… Търпението ми се изчерпа… Къде другаде да съм?

Когато приключи с разговора, Релик се появи иззад ъгъла на стената. Вейл насочи пистолета си към него.

— Играта приключи, Релик. ФБР!

Агентът от ЦРУ вдигна ръце, без да изпуска телефона. Погледна към осветения екран, натисна няколко бутона и опря показалец в друг, готов да натисне и него.

— Хвърли оръжието. Иначе ще изпратя списъка с европейски информатори на имейла на руското посолство.

Релик свали ръце бавно, но уверено.

— Откъде да знам, че наистина е в телефона ти? — попита Вейл.

— Вече знаеш, че съм свалил списъка от компютъра. И че ми трябва светкавичен начин да го препратя отвсякъде, дори оттук, ако попадна натясно. Подготвих го за бързо набиране. Реших, че ще ми послужи по-добре от оръжие. Сгрешил ли съм?

Самонадеяността му подсказа на Вейл, че списъкът наистина е в телефона. Той пусна пистолета на земята. Релик извади малък револвер.

— Ела по-близо.

Телефонът на Вейл завибрира. Сигурно беше Кейт, за да му каже, че Релик е под моста. Той продължи бавно напред, надявайки се да приближи достатъчно, за да опита някаква маневра. Ала щом стигна на пет крачки от Релик, той му нареди:

— Достатъчно! На колене! И прибери ръцете си в джобовете.

Вейл го послуша и сключи пръсти около джобното си ножче. Знаеше обаче, че дори да успее да го измъкне и да го отвори навреме, Релик е твърде далеч. Агентът от ЦРУ почисти внимателно екрана на телефона си и го прибра в джоба на палтото.

— Имаш среща с руснаците? — попита Вейл.

— С руснаците? — засмя се Релик. — Предложиха да ме отведат в Москва, където ще бъда герой. По-скоро бих живял във федерален затвор, отколкото в Москва. Поисках един милион долара за списъка. С тези пари ще живея прилично в Южна Америка.

— Значи ще ти донесат един милион долара? Тук?

— Не ти ли се вярва?

— Банките са затворени, а сериозно се съмнявам, че държат толкова пари в брой в посолството. Надявам се, че не си им казал къде е списъкът. — Релик не отговори. — Казал си им. Майлс, смятам, че Москва и федералният затвор не са единствените ти варианти. На твое място бих включил и смъртта. И не в този ред.

— Млъкни! Трябва да се измъкна оттук. Тоест и пред теб се открива само една възможност и тя не е нито Москва, нито федералният затвор. — Релик вдигна револвера. — Да, наричат я смърт.

Вейл полуизмъкна ръцете си от джобовете, готов да се хвърли към него. Нямаше какво да губи.

Проехтя изстрел и едва след миг Вейл осъзна, че гърмежът е долетял иззад него. По лицето на агента от ЦРУ се изписа изненада, дори презрение, че куршумът е пронизал не Вейл, а неговите гърди. Ръката, с която стискаше револвера, внезапно се отпусна и оръжието падна на земята. Той погледна зад Вейл и наклони объркано глава при вида на чернокожия мъж, крачещ бързо към него, готов да стреля отново. После се озърна наоколо, сякаш недоумяваше къде се намира, и тежко се строполи ничком. Бърсоу включи фенера и бързо мина край Вейл, без да сваля пистолета, да не би да потрябва втори куршум.

В този момент Вейл осъзна, че обаждането на Кейт за местонахождението на Релик е стигнало първо до Бърсоу.

— Не почака ли твърде дълго, Люк?

Бърсоу се усмихна широко.

— Помниш ли как ме остави на студа и колко зле се разболях?

Той преобърна тялото на Релик и прибра оръжието си в кобура.

— Пак ли това? Нали знаеш, че настъпва момент, когато отмъстителността започва да втръсва.

— Не и когато ти си на колене.

— Надявам се, че най-сетне сме квит. — Вейл извади телефона на Релик и се увери, че е включен. После го пъхна в джоба си. — Никой не бива да узнава, че е у мен.

— Защото…?

— Ако го върнем днес на ЦРУ, ще заслужим много мило „благодаря“. Изчакаме ли седмица, ще е…

— Безценен — довърши Бърсоу.

— Май Бръшляновата лига все пак си е струвала парите. — Вейл се обади на Кейт. — Релик е мъртъв.

— Добре ли сте вие?

— Да.

— Трябва ли да питам?

— Всъщност Люк го застреля. Ще позвъниш ли в градската или в парковата полиция?

— Разбира се. После ще дойда и аз.

— Много мило, но вероятно няма да се забавим. А ти все още си персона нон грата, така че не прибързвай. Ще те уведомя, щом разберем накъде ще продължим.

— Сигурен ли си?

— Обади се на Каликс и му разкажи докъде сме стигнали.

Вейл прекъсна връзката.

Бърсоу претърсваше тялото. Извади пачка стодоларови банкноти, показа ги на Вейл и ги напъха обратно в джоба на мъртвия агент.

— Не носи документи за самоличност.

Телефонът на Релик иззвъня. Вейл го извади.

— Извини ме, трябва да поговоря с този руснак.

Натисна бутона и каза:

— Да?

В гласа от другата страна тутакси прозвуча подозрение.

— Как се казваш?

Вейл разбра, че питат за кодовото име на Релик.

— Ръмпелстилтскин.

Линията заглъхна. Вейл върна телефона в джоба си.

— Не си въобразяваше, че ще го заблудиш, нали?

— Исках две неща — да чуя дали говори с руски акцент, което се оказа така, и да приема обаждането, за да влезе номерът му в компютрите на телефонната компания.

Той си погледна часовника, за да запомни времето на обаждането.

 

 

Вейл и Бърсоу разказаха на парковата полиция какво се е случило на остров Рузвелт, за да започне огледът на местопрестъплението. Последваха няколкото детективи до кабинетите им в югоизточен Вашингтон. Там ги отведоха в отделни стаи за разпит. Минаваше четири сутринта, когато най-сетне приключиха с Вейл. Откри Кейт да го чака във фоайето.

— Всичко наред ли е? — прегърна го тя.

— Мисля, че разследват убийства по-рядко от градската полиция и затова са по-мудни.

— Какво им каза?

— Истината — че го е извършил другият.

После, без да споменава телефона на Релик, Вейл й обясни как бившият агент от ЦРУ се е канел да го убие, а Лукас го е прострелял и му е спасил живота.

Точно тогава се появи Бърсоу. Кейт прегърна и него.

— Няма ли да те задържат? — усмихна се дяволито тя.

Бърсоу се засмя.

— Внимавай да не им кажа коя си всъщност.

Излязоха от сградата и тръгнаха към колата.

— Ами ти? Виждам, че се разхождаш свободно без маскировка.

— Свързах се с парковата полиция и после позвъних веднага на Джон. Тъкмо се беше срещнал с главния прокурор. Взе ме от апартамента на сестра ти и ме доведе тук.

— Надявам се да ми съобщиш, че всички сме отървали кожата — каза Бърсоу.

— Доколкото знам, така и не са установили кой си.

— Слава Богу!

— Защо ли всички чернокожи момчета се оплакват, че не ги различаваме, докато не застанат в строй?

— Кейт, разказвал ли съм ти за мъртвия мъж, когото открихме по халат в кучешката колиба, и какво се наложи да направи Вейл, за да изтръгне самопризнания от жена му?

Вейл размаха ръка.

— Не мисля, че темата е уместна преди закуска.

— Моля те, Люк, разкажи ми! — настоя Кейт. — Какво…

— Мислех, че се каниш да ни съобщиш — прекъсна я Вейл, — че вече не се водим бегълци.

— Добре де, добре… Вече не ни издирват, Люк. Джон каза, че малко се притеснявал от срещата с главния прокурор. Нали помните, че изигра ролята на помощник-директор Уилям А. Лангстън по телефона, когато ме освободихте? Е, предполагам, че е успял да си преправи гласа и прокурорът не го е познал. Както и да е… Джон му обяснил какво сме разкрили за Релик и за последвалото му бягство и опит да убие агент. Джон каза, че прокурорът сумтял и пуфтял известно време, но накрая решил, че събраните от ЦРУ доказателства са достатъчно убедителни да свали обвиненията срещу мен.

— А ние с Люк?

— Както споменах, не са разбрали кой е Люк, но теб са те идентифицирали и са те нарочили за тартор на заговора. Прокурорът отказал да ти даде зелена светлина, но Джон му припомнил, че пресата сигурно ще сметне задържането ми за сериозно нарушение на човешките права. И дори да се опита да смекчи простъпката си с удобни тълкувания на протокола за Национална сигурност, никой няма да погледне снизходително на тактиката му, понеже основанието за цялата потайност е било да уловят „едрата риба“ — тоест мен. Накрая му обещал, че аз няма да потърся отговорност от кабинета му, ако свали всички обвинения срещу всички. Прокурорът претеглил набързо вариантите и се съгласил. По пътя Джон се обадил на директора да му докладва как се развиват събитията. Ласкър иска всички да се явим в кабинета му утре в девет сутринта.

Кейт погледна очаквателно Вейл, който несъмнено обмисляше извинение да не присъства.

— Знаеш, че сигурно ще ти благодари — каза му.

Той само сви рамене, принуждавайки я да се запита какво ли е намислил.

 

 

След закуската в ранни зори Бърсоу остави Кейт и Вейл в апартамента на сестра си.

— Наистина ли отказвате да ви закарам с колата?

— Искам да поразтребя — каза Кейт. — Ще вземем такси.

Докато тя чистеше с прахосмукачката, Вейл опакова папките, донесени от наблюдателницата на Шестнайсета улица. После поръча такси и нахрани рибките, докато го чакаха.

Щом влязоха в колата, Кейт попита:

— Защо идваш на срещата с директора? Нали мразиш такива неща.

— Това ли те интересува наистина, или питаш кога си заминавам?

— И двете, предполагам.

— Обещах на Люк да му помогна за неговия случай. Значи значката на ФБР ще ми трябва още известно време. Надявам се директорът да ми отпусне няколко дни.

— После потегляш за Флорида?

— Да, поне засега. Ще обмислиш ли дали да не ме придружиш?

— Възможно е да ме придумаш.

— Разбира се — топла вода, реки от ром и аз. Нищо не е съвършено. Алкохолът ще ти послужи като оправдание да заглушиш неизбежното разкаяние след това.

Тя се усмихна разсеяно.

— Знаеш, че директорът ще ти предложи отново работа.

— Подозирам.

— И?

— Ще го изслушам.

— И ще му откажеш?

— Кейт, обсъждали сме го нееднократно.

В очите й проблесна топлота и тя извърна поглед.

— Знаеш ли какъв е проблемът ни? Невъзможно е двама души да се сближат, да се сближат истински, без да станат уязвими, а ти и аз сме издигали брони цял живот. — Тя се усмихна тъжно. — Съжалявам, просто се надявах… Но никой не разбира по-добре от Стив Вейл колко своенравна е надеждата.

— Надеждата невинаги е своенравна, но по идея е пропита с неизвестност — отвърна той. — Все още си объркана от случилото се. Нормално е. Може би усещаш необходимост от сигурност, но почакай ден-два. Върни се на работа, потърпи ме да се навъртам наоколо известно време и после ще решим накъде вървят нещата.

Тя го погледна отново право в очите.

— Сега се чувствам уязвима и за пръв път в живота си това не ме плаши. Не се страхувам, че съм уязвима. Може би защото знам, че каквото и да стане, ти ще бъдеш тук. Прекрасно чувство!

— Радвам се за теб, Кейт. Искрено. Но не знам дали това е вариант за мен.

Той се извърна и се вгледа през прозореца. Тя разбра, че се опитва да осъзнае смисъла на всеотдайността.

— Е, Вейл — каза Кейт с безгрижен делови тон, за да разведри атмосферата. — Любопитно ми е дали си доволен, че разкрихме всички. Изглеждаш ми разсеян, откакто Джон ни съобщи новините.

Той я погледна и я възнагради с тънка вежлива усмивка.

— Знаеш, че никога не оставам доволен. Страхувам се, че утре ще открия комина разбит.

— Знам, че когато започнеш да разсъждаваш така, обикновено е замесен някой друг.

— Притеснява ли те нещо в случая?

— Имаш предвид, освен това, че ме хвърлиха в затвора?

— Да — засмя се Вейл.

— Обсъждали сме го преди. Защо убиха всичките си двойни агенти?

— И ти предположи, че не са искали да поставят Москва в неловко положение с разкрития как Русия шпионира САЩ. Но защо тогава не убиха Релик? Той каза, че са му предложили да го отведат в Москва, след като сме го разобличили.

— Нима? — възкликна тя. — Ами ако са му поставили капан, за да го убият? Просто не са знаели къде е.

Вейл се замисли за списъка с източници на ЦРУ, който Релик се опитваше да продаде, и се съгласи с Кейт, че вероятно са възнамерявали да го убият, след като получат информацията.

— Сигурно си права.

— Какво значение има? Всички заслужили са поели към ада. А ние с теб мечтаем за подводни приключения.

— Ще видим.

— Искрено се надявам, че имаш предвид гмуркането.

 

 

Когато таксито спря пред дома на Кейт, тя предложи:

— Искаш ли да влезеш?

Очакваше отказ, защото Вейл изглеждаше все така разсеян. И подозираше, че темата за уязвимостта е разбудила предпазливостта му.

— Благодаря, Кейт, но трябва да свърша нещо.

— Е, доста мъгляво оправдание — констатира тя. — Кажи ми честно каква е вероятността да те видя утре сутринта в кабинета на директора?

— Не мисля, че мястото ми е там. Вие ще празнувате, а след Флорида аз ще се върна в Чикаго да си търся работа.

— Хрумвало ли ти е, че директорът ще приеме по-леко отказа ти, ако му предоставиш възможност да ти благодари лично?

— Той ме помоли да разнищя случая, а не чувствата му.

— Надявам се да не замисляш да се измъкнеш от града през нощта?

— Казах ти, че ще помагам на Люк няколко дни, или поне докато не изчерпим всички дири — отвърна Вейл. — Защо да бягам? Дойдох тук да те видя.

— И ме видя. Цялата.

— В своя защита ще спомена, че изобщо не е лесно да си уредиш среща със затворничка.

Тя пристъпи към него и го целуна леко по устните.

— Предпочитам „бивша затворничка“.