Ноа Бойд
Шпиони за продан (32)

31.

— Какво?

Вейл не отговори и Кейт попита:

— Какво каза?

— Не тук.

Той я улови за ръката и се озърна към клуба, теглейки я към колата.

Запали двигателя и тя попита отново:

— Какво има?

Той пак замълча, но пое по шосето, проверявайки за последен път дали не ги наблюдават от клуба. Когато се отдалечиха на една пресечка и се увери, че никой от литовците не може да ги види, сви към бордюра и спря.

— Помниш ли как се вмъкнахме онази нощ в руската защитена къща в Дентън?

— Мъже със скиорски маски, огромни пушки, експлозии, пламъци… Греша ли?

— Забеляза ли нещо странно у онзи мъж, Баркус, и у другия, с когото играеше шах?

— Нищо, освен топлите им чувства към агентите от Бюрото, особено от женски пол — отвърна тя. — О, под очите на Баркус имаше тъмни кръгове! Сигурно е забравил да се върне в ковчега след изгрев-слънце.

— Аз бях по-близо до него. И до другия. И двамата имаха тъмни ореоли около очите. И около устите.

— От какво са?

— От множество зарастващи ситни ранички.

— Местата, незакрити от скиорските маски. Рани от натрошените електрически крушки — заключи Кейт.

— И говореха на чужд език, но не беше руски. Звучеше източноевропейски. Възможно е да е бил литовски. Сега всичко се намества. Онзи мъж в чикагския тунел… Йонас Сакис спомена Теорията на играта. А когато му казах, че е руснак, се подсмихна презрително. Защото е бил литовец.

— Това означава… О, божичко! — възкликна Кейт.

— Това означава, че тези хора са свързани с руснаците. Работят с тях и имат очи и уши в Националната служба за сигурност, в ЦРУ, в Пентагона, в Държавния департамент и кой знае къде другаде.

— Затова трябва да сме много предпазливи. Ти, аз, Люк и никой друг.

— Никой друг? Тримата срещу всички тях?

Вейл не обърна внимание на жалния тон на Кейт.

— Истинският въпрос е какво свързва литовците със Сандра… и с теб?

Тя поклати глава, удивена от невъзмутимостта му, и се опита да почерпи спокойствие от нея.

— Как сме свързани? — попита тя.

— Не знам, но ме гложди съмнение, че Литовското шахматно общество ще откаже да ни предостави списък с членовете си. Затова да пообиколим наоколо с колата, а ти запиши възможно най-много табели. Ще пробваме да ги идентифицираме така.

Потеглиха и Вейл продължи:

— Още нещо в думите на Зогас ме тревожи.

— Какво?

— Знаеш ли какво представлява анализът на изразните средства?

— Донякъде. Използвах го отдавна в Отдела за професионална отговорност.

— Помниш ли какво каза за Сандра на другите?

— Не.

— Аз му съобщих, че Сандра работи във ФБР. Той им обясни, че носим снимка на изчезнала жена, работила за ФБР. Минало време.

— Ами ако е просто проблем при превода?

— Възможно е. Акцентът му се усеща, но граматиката му е безпогрешна. Всеки, който използва думи като „съпричастие“, съумява да осветли Теорията на играта накратко или успява да изкове израз като „антибиография“, владее английски по-добре и от мен.

— Това не е добра поличба за Сандра, нали? — попита реторично Кейт.

 

 

Когато наближиха наблюдателницата на Шестнайсета улица, видяха колата на Бърсоу паркирана отпред.

— Добре. Люк е тук. Дано да ни помогне да разрешим загадката.

В работната стая те разказаха на Люк всичко и споделиха догадката си, че Литовското шахматно общество е свързано по някакъв начин и с изчезването на Сандра Бостън, и с капана, поставен на Кейт. Вейл обясни за изплъзналото се от устата на Зогас минало време относно участта на липсващата аналитичка.

Бърсоу помисли малко.

— Често подобни „грешки на езика“ се оказват верни. Надявам се наистина да се окаже проблем на преводача. Предпочитам да мисля, че не издирваме мъртвец.

Вейл му подаде списъка с номерата на автомобилите около шахматния клуб, които Кейт беше успяла да запише.

— Провери ги, но не през Вашингтонския полеви офис. Помоли местните и им кажи да действат тихомълком.

— Детективът от градската полиция, на когото предадохме Джон Уилкинс, каза, че е насреща, ако ми потрябва услуга. Лесно ще го убедя да си държи езика зад зъбите.

— Докато не разнищим случая, не бива да ни разсейват съмнения кой какво е научил. Ти, Кейт и аз — това е. Изтече ли нещо, няма да прахосваме време да се чудим кой от Бюрото се е изпуснал неволно пред когото не трябва. Ще знаем, че в дъното стои противникът, и ще го проследим до извора — каза Вейл. — Докъде стигна с проучването за изчезнали?

— Открих само един. Морис Лайл Гастон, бивш служител на „Матрикс-Линкс Интернешънъл“ в Спрингфийлд, Вирджиния. Проверявали сме го за пригодност за достъп до секретни данни. „Матрикс-Линкс“ изпълнява поръчки за армията. Единствената муха в меда е, че е изчезнал в Лас Вегас. Сестра му, която живее там, докладвала липсата му в управлението във Феърфакс, понеже не се върнал след екскурзия дотам през почивните дни.

— Лас Вегас. Интересно. — Вейл си записа информацията в малък бележник. — Добре. С Кейт ще поразровим случая.

— Освен това открих как Лонгмедоу е попаднал във файловете на Сандра.

— Как?

Бърсоу се усмихна, сякаш се канеше да извади съществена част от мозайката.

— В контраразузнавателен случай. Следели са руснак на име Дмитрий Поляков. По-късно е бил принуден да напусне САЩ като заподозрян в шпионаж. В Деня на труда миналата година един разузнавателен екип си търсел обект. Не разполагали с доказателства, че Поляков върши нещо нередно, просто искали да навъртят часове за допълнително заплащане в празничния ден. Така де… докато го изгубят и са принудени да прекратят операцията и да се приберат у дома. Внезапно обаче обектът им спрял пред пощенска кутия и пак потеглил с колата. Началникът на екипа забелязал, че пощенската кутия е отбелязана с тебешир. Осъзнали, че са се натъкнали на нещо. Явно на място за размяна. Поляков обикалял два часа и паркирал до ябълкова градина — от онези, където клиентите сами си берат плодове. Слязъл от колата и тръгнал по една от пътеките. Агентите започнали да записват номерата на колите на паркинга с надеждата да открият тази на човека, с когото ще се срещне Поляков. Записали общо четиринайсет табели. Междувременно двама от екипа последвали пеша Поляков, но той нито оставил нещо, нито набрал ябълки. Решили, че вероятно са ги забелязали. Но все пак разполагали с номерата. Предали ги на Сандра да ги провери. После тя изискала информация за всички собственици на автомобили. Единият бил Честър Алвин Лонгмедоу.

— Значи е пристигнал да се срещне с Поляков, но е видял наблюдателния екип и размяната така и не се е състояла. Браво, Люк! — каза Вейл. — Свързахме Сандра с Лонгмедоу, когото вече сме свързали с Литовското шахматно общество посредством телефонните му извлечения. Знаем също така, че литовците са свързани с руснаците, понеже се появиха в защитената къща в Дентън.

Бърсоу взе списъка с номерата на автомобилите край шахматния клуб.

— Ще отида в градската полиция да помоля да ги проверят.

Когато тръгна, Кейт каза:

— Е, разкрихме изглежда всички играчи. Сега остава да разберем как се вместват в цялата картина.

— Затова мислех да седнем тримата и да си напрегнем мозъците заедно.

— Ще чакаш Люк да се върне?

— Всъщност смятах да помоля за помощ Сакеши Тойода.

— Кой е той?

— Смятат го за крал на японските изобретатели, поне в началото на двайсети век. Основал е малка компания на име „Тойота“ — отвърна Вейл. — Но по-важна — поне за нас — е идеята му за петте „защо“. Чувала ли си я?

— Не мисля.

— Тойода смятал, че е достатъчно да зададеш пет пъти въпроса „защо“, за да разрешиш възникнал проблем — да стигнеш до сърцевината му и да го предотвратиш за в бъдеще.

— Не съм сигурна, че разбирам.

— Ще ти дам пример. Да речем, че произвеждаш и продаваш порцеланови кученца. Един ден клиентите ти започват да се оплакват, че всички фигурки, които са получили, имат един и същ дефект — лявото ухо е напукано. Ти се питаш защо пристигат в такова състояние? Първи въпрос. Откриваш, че дефектът не се дължи на превоза. После задаваш ново „защо“ — номер две — и разбираш, че отливките излизат така от калъпа, понеже той се разпуква по време на впръскването. И — номер три — причината е в оператора на машината, защото не я калибрира добре. Защо не я калибрира? Номер четири — понеже е новак и не знае, че трябва. И — номер пет — защо не знае? Защото не са го обучили. Значи поставяш изискване всички на тази длъжност да преминават през обучение. Проблемът е отстранен, вероятно завинаги.

— Значи ако отговорим на петте „защо“, ще разрешим случая?

— Предполагам, че всичко се разрешава, ако успееш да отговориш на достатъчно въпроси. Ала не е лесно. Изисква дисциплина, вглеждане в цялостната картина, но без да се изпускат от поглед подробностите. Все пак ни предоставя начин да се абстрахираме от разсейващите фактори, изобилстващи в този случай. Успеем ли, сигурно ще открием отправна точка.

— Добре, кое е първото „защо“?

Вейл застана пред стената в съседство с тази, по която бяха окачени документите и графиките.

— Мисля, че вече сме го задавали.

Написа с черен маркер: „1. Защо Литовският шахматен клуб е свързан със Сандра, защитената къща и списъка на Калкулус?“.

— Не трябва ли да е „как“? — попита Кейт.

— Важното е да отговаряме. Дори да не е владеел съвършено английски, Тойода е бил гений. От уважение ще използваме неговите „защо“.

— Съжалявам. — Кейт се замисли за секунда. — Литовското шахматно общество сигурно работи с руснаците.

— Това е единственото възможно обяснение. Иначе нямаше да се появят след нас в защитената къща. Свързахме и Сандра с Лонгмедоу, за когото знаем, че шпионира за руснаците. Ала исторически погледнато, литовците никога не са изпитвали мили чувства към руснаците. Всъщност Литва е първата руска република, обявила независимост след падането на Берлинската стена.

Вейл написа на стената: „2. Защо Литовският шахматен клуб и руснаците работят заедно?“.

— Не знам. Защо? — попита Кейт.

— Какъв е винаги най-вероятният мотив? Някой беше написал песен за силата, която движи света.

— Не е любовта, предполагам. Значи парите въртят света?

— И много други неща. Зогас се представи като бизнесмен. Каза, че всички са предприемачи. Когато руснаците решат да елиминират някого, обаждат се в Литовския шахматен клуб и остават чисти. Ако е така, стигаме до „защо“ номер три. Ако руснаците плащат на литовците…

Той написа: „3. Защо руснаците избиват къртиците си?“.

Кейт обмисли въпроса.

— Както повтаряхме нееднократно, не изглежда логично, защото открай време руснаците помагат на двойните си агенти да избягат в Русия или в друга комунистическа страна.

— Добър извод. Който ни отвежда до следващото „защо“.

Вейл се обърна към стената и написа: „4. Защо не убиха веднага Релик?“.

Кейт прочете въпроса и каза:

— Още не сме отговорили на третия, нали?

— Не, не сме. Според мен трябва да обмислим и двата едновременно, фактът, че Релик е изключение, навярно отговаря на въпроса защо другите не са получили същата възможност.

— Заговорът срещу мен целеше да защити Релик — каза Кейт. — Сигурно са го ценели. Нищо чудно да са смятали да го отведат невредим в Русия като символ на руската изобретателност и американската развала.

— Да предположим, че си права, или поне отчасти права. Остава един последен въпрос без отговор.

Написа: „5. Защо изчезват други хора с достъп до секретна информация?“.

— Първо сержантът от военновъздушните сили, а сега — теоретично поне — и Морис Гастон от „Матрикс-Линкс Интернешънъл“ — уточни Вейл.

— На този етап не изглежда като пресилена хипотеза.

— Да — механично отвърна Вейл и замлъкна.

Взе стола от бюрото и го извъртя към стената. Седна с празен поглед и потъна в размишления. Кейт се настани върху канапето и зачака, поглеждайки от време на време към въпросите с надеждата да улови нишката на размислите му.

След почти петнайсет минути Вейл стана.

— Съществува само една възможност — поне не ми хрумва друга. Литовското шахматно общество не избива тези хора по поръчка на руснаците, а за да се защити.

— От какво?

— Живеем в епохата на аутсорсинга, изнасянето на дейност към външни компании. Осъзнали са необходимостта от нова индустрия в сферата на услугите и са я предложили на руснаците. Тази епоха се отличава и с некомпетентно държавно управление. Може би Службата за външно разузнаване не е успявала да наема добри източници, каквито имаше бившето КГБ, и Москва е настоявала да намерят нов начин. Литовското шахматно общество е разузнавателно предприятие в пълния смисъл на думата. Не само убиват по поръчка, но и наемат информатори за руснаците.

— Защо мислиш така?

— Първо, затова избиваха собствените си къртици, когато надушехме дирите им. Страхували са се да не проговорят, ако ги арестуваме. А разкрием ли ги настъпва краят на много доходоносния, предполагам, бизнес на литовците. Само това обяснява двамата изчезнали. Решиш ли да вербуваш хора да предават страната си, вероятно няма да успяваш стопроцентово. И ако някой откаже на литовците, от какво ще се страхуват най-много?

— Да не се обърне към ФБР.

— Литовците не могат да поемат такъв риск. Следователно откажеш ли, губиш живота си.

— Едва ли подбират евентуалните си шпиони напосоки, надявайки се късметът им да проработи — вметна Кейт.

— Права си. Сигурно не разчитат на щастливата случайност. Доказва го изчезването на Гастон в Лас Вегас. Алкохолът, хазартът, жените и отчаянието са най-добрите предпоставки да компрометираш някого, а Лас Вегас ги предлага в изобилие.

— Значи са ги изнудвали да им предоставят секретни сведения.

— Само така всичко си идва на мястото. Предполагам, че от време на време намират някой отчаян длъжник на банките или на букмейкърите, но според мен основният им инструмент е изнудването — старо колкото шпионажа. Другото му предимство е, че ако си просто редови двоен агент на руснаците, можеш да се откажеш, когато пожелаеш, ала ако литовските гросмайстори те държат в шах, няма начин да се измъкнеш.

— Значи не плащат на наемниците си?

— Щом ги компрометират и вероятно запишат на видео, литовците ги поробват. Отпускат им навярно малък процент от лептата на руснаците. Мисля, че на този етап спокойно можем да предположим, че Лонгмедоу е Престън. Помниш ли какво каза на записа: „Този път искам сто хиляди в брой, само за мен“. С други думи, омръзнало му е да дели. Обръщаше се не към руския агент, а към литовския изнудвач.

Сега Кейт се втренчи в петте въпроса на стената. Премисли ги с оглед на заключенията му. Най-сетне каза:

— Градиш хипотези, но не намирам начин да ги оборя. Всичко се намества.

— Засега.

— Тоест?

— Споделям само догадки. Знаят, че единственият начин да ги изобличим, е да принудим някой от наемниците им да проговори. Затова ги избиваха, щом се доближавахме на крачка от тях.

— Значи са елиминирали всички евентуални свидетели срещу тях.

— Не всички. Разполагаме с Лонгмедоу. Решили са, че сме го пропуснали, и са го оставили жив.

— Защо тогава не отидем да го приберем? Ако го изнудват, вероятно ще се зарадва да се отърве от тях.

— Поради две причини. Първо, не разполагаме с никакви улики, освен краткото съобщение. Съмнявам се да успеем да докажем, че това е неговият глас. Не разполагаме и с улики, че наистина е шпионирал. Второ, всеки път, щом доближавахме до някого, той умираше. Литовските шахматисти са внедрили някаква система за ранно предупреждение. Докато не разберем каква е и как да я заобиколим, не бива да предприемаме нищо. Релик е мъртъв и те сигурно смятат, че тънем в доволство от постигнатото. Няколко дни няма да променят положението. Това е другото улеснение, че няма да посвещаваме никого в тайната — не се налага да се тревожим от изтичане на информация, докато чакаме.

— А междувременно…?

— Рутинни проучвания. Ще се опитаме да открием дали не са наели другиго от „Матрикс-Линкс“ след изчезването на Гастон, както са постъпили във военновъздушните сили. Сега предимството е на наша страна — те не знаят, че сме по петите им.

— Не мислиш ли, че гостуването ни в клуба ще ги накара да разчистят слабите места като Лонгмедоу?

— Не, надявам се. Релик е мъртъв. Както и всички останали свидетели. Ала изнервят ли се, не им остава друго, освен да минат в глуха защита — тоест да елиминират ахилесовите пети.

— Не сме ли и ние ахилесова пета? — попита Кейт.

— Литовците не са глупаци. Най-лесният начин да предотвратят изобличаването на Релик е бил да те убият…

Мислите на Вейл отново отлетяха в друга посока. Този път Кейт не искаше да чака.

— Какво?

— Опитът за самоубийство.

— Моят какво? Знаел си?

— Директорът ми разказа — разсеяно обясни Вейл. — Така ме накара да променя решението си онзи ден, когато ме заведе долу.

— Повярвал си, че съм се опитала да се самоубия?

— След като ме заряза… да, изглежда правдоподобно. Той ми обясни, че репутацията ти е пострадала. Знам колко са дребнави хората. Мислеше, че слуховете ще стихнат, ако ти и аз разрешим случая „Калкулус“.

— И не си ми казал? Защо? И защо си навлече толкова главоболия, щом не си повярвал? Едва не те убиха — на няколко пъти.

Той я сграбчи грубо за ръката и я придърпа към себе си. Устните му досегнаха нейните. Задиша тежко.

— Кога най-после ще разбереш?