Джак Харт
След багера (7)

7

Какво накара ръцете ми да завъртят волана онази нощ и да ме отклонят по крайбрежния път? Дали беше шокът от срещата с Антъни в деня, в който смъртта бе положила ръка на рамото му? До този ден аз бях отлагал мечтата, бях мислил, че всичко ще дойде с времето си, че възможностите никога не ще затворят врати пред мен.

Или беше шокът от гледката на гигантските вятърни мелници, завъртели перки на темето на планината Окс там, където в твоето детско въображение се бяха изправили един срещу друг великаните, за да премерят сили в хвърляне на камъни? Дали не насочих колата по траекторията на скалите, мятани от тях към Килиндъф? Дали не исках да се уверя, че великият Фин^[1] не бе успял да хвърли до морето, отстъпвайки по този начин на своя съперник? Може би исках да се уверя, че скалата, която беше разцепил на две в яростта си, още се търкаляше в полето зад училището? Великани и ветрогенератори се впуснаха в битка в главата ми.

А шокът при вида на лъскавия метрополис, в който се беше превърнал Дромор Уест, разположен сред така добре познатите места? Дремливото родно селце на мама, където предците й бяха правили хляба за хората от Тирера почти от времената на Големия глад, е останало в миналото. Сега едва ли би го познал. Игрището и мелницата си стоят. Все още са там и водопадът и няколкото дялани камъка, останали от замъка, в който Хю Рижия прекара последната си ирландска Коледа. Още са там. А наоколо са къщи, офиси, супермаркети и дори модерни имения. Мъчех се да различа местата. Може би това ме накара да следвам крайбрежния път в търсене на стари истини, които не бяха паднали под косата на безмилостното време.

Колко странно бе да намеря старата къща непроменена, сгушена о къщата на Антъни, малко мърлява и олющена, но все още права и читава.

И след това стряскащата фигура на мъж в черен костюм, който забиваше с чук табела „Продава се“, забиваше я в пръстта, върху която си бяхте играли, пръстта, напоена с потта на татко, пръстта, която кокошките ни ровеха в корените на обичките.

И познах търговеца. Ти си виждал баща му. Веднъж той те закара с каруцата си до тресавището и ти показа полето, където живеят само дъждосвирец и заек, каза ти имената на тънкото дърво, което ражда червени плодове, офика и калина. И ти никога не забрави тези смешни плодове, копнееше за тях, както е копняла Гроня в легендата^[2], когато си мислела, че ще умре, ако не се наслади на сочното месо на плодовете от може би същите онези дървета.

Но търговецът е бизнесмен с офис в града. Той е доста учуден, дори заинтригуван, когато отварям малката портичка от ковано желязо, пазеща под ръждата си белезите от чука на татко, и казвам:

— Купувам я.