Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- In the wake of the Bagger, 2006 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Вергил Немчев, 2010 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 3 (× 1 глас)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Джак Харт
Заглавие: След багера
Преводач: Вергил Немчев
Език, от който е преведено: Английски
Издание: Първо
Издател: „Алтера“
Град на издателя: София
Година на издаване: 2010
Тип: Роман
Националност: Ирландска
Печатница: СД „Симолини-94“
Редактор: Ангел Игов
Художник: Капка Кънева
Коректор: Лора Султанова
ISBN: 978-954-9757-51-4
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/4233
История
- — Добавяне
22
— Значи свършихме? — попита недоверчиво Айлийн, докато довършвах последната кошарка от последния ред. Тя отлично знаеше, че е така, но аз разбирах откъде идва недоверието й. Същото недоверие изпълваше и мен. Беше трудно да се повярва, че най-сетне бяхме приключили. От осем дни се мъчехме с този ужасен мокър торф и тези ужасни мокри кошарки. Ако не беше слънцето, което продължи да грее през осемте дни, осушавайки земята и торфа, щеше да ни отнеме и повече време. Ако беше валял дъжд, щяхме да си останем там до края на лятото. Всъщност татко успяваше вечер да свърши повече от всички нас.
Работата ни беше отнела осем дни, при положение, че сам човек обикновено успява да свърши по един парцел на ден. Бяхме останали толкова назад, че на цяла миля от нас нямаше други работници, а огънят беше толкова далече, та вместо горещ чай пиехме студено мляко. В нашата изостаналост обаче имаше и нещо хубаво. Бригадирите също бяха напред с другите и с цели дни никой не се навърташе около нас да гледа колко са ни високи кошарките.
Събрахме си палтата и багажа и се отправихме на дълъг преход да настигнем кохортите, които атакуваха парцел след парцел.
— Няма да изкараме толкова пари, колкото мислехме — каза Майки. — Дали ще можем да си купим крава? Татко каза, че ще можем да си купим крава с парите, които изкараме, и ще ме научи да го доя.
— Нея — поправи го Айлийн. — Кравата е „тя“, а не „той“.
— Надявам се да изкараме достатъчно, за да си отидем до Слайго в края на лятото. Той ми каза, че ще наемем камиона на Джими Ленърд и ще отидем до Килиндъф ако спечелим достатъчно — казах аз, разколебан в постижимостта на вълшебния блян. Още ме измъчваше последната мисъл, когато в далечината съзряхме бели ризи или рокли. Бях твърдо решен никога повече да не допусна да бъда изигран и сега, докато подминавахме основната част от работниците в посока на новите парцели, събрах цялата си решителност.
В последната част от прехода ни към нас се присъедини Албърт Уолш. Той тъкмо беше довършил парцела си и беше тръгнал да хване нов. Албърт беше две години по-голям от мен и идваше от север, от окръг Лонгфорд. Беше необичайно в Парка да срещнеш земляк. Албърт винаги беше безупречно облечен, дори докато работеше на торфището, но също така минаваше за феномен, тъй като успяваше да завърши цял парцел за един ден, колкото най-бързите възрастни.
Независимо от разликата във възрастта ни, Албърт винаги се отнасяше приятелски с мен и с приятелите ми. Всъщност той винаги се усмихваше и се държеше любезно с всички. Допадаше ми.
— Надявам се да са ни оставили добри парцели напред — каза той с обичайния си весел тон.
— Дано — рекох, — защото не ми се влиза в някой като последния.
— Да, вашият беше ужасен. Сигурно е бил най-гадният парцел от тази страна на рова. Чак сега ли го свършихте?
— Да, от осем дни го работим, а Кристи все се въртеше около нас.
— Най-гадният парцел на торфището и Кристи все около вас — доста ви се е събрало. Ще разгледаме какво има и ако не са хубави, няма да бързаме.
Когато стигнахме първия свободен парцел, двамата с Албърт го обходихме. Беше сух, хиляди пъти по-добър от онзи, който току-що бяхме свършили, но все пак не беше идеален. В средата десет-петнайсет реда бяха положени прекалено нагъсто. Албърт забеляза, че тези редове ще се правят по-трудно, защото парчетата ще трябва първо да се отделят едно от друго и едва тогава — да се наредят в кошарки. Бяха сухи и нямаше да се трошат, но това да се откъртят едно от друго щеше да отнеме доста време. Разгледахме следващите парцели — бяха безупречни.
— Как ти се струва първият? — попитах Албърт.
— Не е от най-добрите. Ще трябва да се работи, но аз мисля, че не сме длъжни да го вземем. — Той се засмя и ми смигна: — Елате.
Заведе ни до голямата купчина торф и бързо се покатери върху нея. Изчаках Айлийн и Майки да се качат след него. От другата страна на високия блок нареден сух торф се простираше пуста ничия земя. На петдесет ярда по-нататък се издигаше блокът готов торф от Втори ров, а помежду се виждаха ивици девствен торф, полянки от прещип, пирен, тресавище.
— Това е идеално място за почивка след тежкия труд на торфището. Нали? — попита Албърт.
— Да, освен това умирам за чаша чай. От няколко дни не сме вкусвали чай на торфището.
Айлийн и Майки извадиха котлето. Взеха също съдинката на Албърт и се отправиха към огъня.
— Сега ще седим тук и ще дебнем — каза Албърт.
Настанихме се удобно на седалките, които направихме от равни калъпи торф, и вперихме очи в облаците. Откраднатите минути безделие бяха прекрасни.
След известно време, през което се наслаждавахме на тишината и отпочиващите мускули, зададох на Албърт въпроса, който ме интересуваше:
— Как редиш толкова бързо?
Албърт помълча една-две минути, сякаш премисляше отговора си.
— Не знам. Става от само себе си. Най-важното нещо е ритъмът, който си създаваш и поддържаш. Видях как работите, вие вдигате отделно всеки калъп и го редите и всеки път се изправяте. Това уморява кръста и хаби много сили. Трябва да действаш като машина, пред която има редове, а не отделни калъпи. Гледай как става.
Той слезе и разхвърли няколко калъпа от купчината по земята като за редене. След това се наведе пред тях.
— Аз правя ето така. Стоя наведен в една поза и движа само ръцете. Влизам в ритъм, хващам калъпите и ги пускам на кошарка. — Бях изумен от ритмичния начин, по който се движеха ръцете му, движенията следваха едно след друго плавно и се превръщаха в едно-единствено плавно действие.
Отидох и разхвърлях калъпите, за да опитам. Той натисна врата ми с ръка, докато главата ми почти докосна земята.
— Сега си повдигни задника и се разкрачи. Ето така. — Изпълних указанията и макар движенията ми да не бяха така плавни като на Албърт, разбрах, че съм научил нещо много полезно.
— По-лесно се работи нагоре по наклона, защото се навеждаш по-малко — добави той, когато се върнахме на местата си върху блока. — Освен това си тананикам някоя песен, за да си поддържам ритъма. Коя е любимата ти песен?
— „Скалите на Бон“.
Той погледна към небето.
— Не, много е бавна. С тази песен няма да изкараш парцела за един ден. Измисли някоя по-бърза и по-жива и си представи, че си на танци с някоя красива мадама. Това ще те държи в настроение и ще забравиш колко е досадно.
— Да — съгласих се. — Еднообразието много ме мъчи. А когато се замисля, се сещам за Слайго, от което ми идва да легна и да мечтая.
— Не, това не помага в реденето. Харесай си песен, представи си, че си на танци, и влез в ритъм.
— Ще опитам.
Айлийн и Майки се върнаха с котлетата горещ чай, от които се издигаше пара. Разположихме се и извадихме сандвичите да обядваме.
След малко чухме шумоленето на сухия торф в купчината. На двайсетина метра по-нататък на блока се качи някакъв младеж. Когато ни видя, той се изчерви от смущение, но не ни поздрави и не се обърна към нас. Отвори торбата си и извади от нея сандвич, който заръфа с такова ожесточение, сякаш само за това беше дошъл.
Албърт бавно се изправи и небрежно надникна над ръба на купчината към полето. После ни смигна и седна до нас.
— Все още няма раздвижване — прошепна той.
След това двамата с Албърт се редувахме да ставаме, да се протягаме и да поглеждаме крадешком към първия парцел, който продължаваше да стои предизвикателно празен. Хората очевидно го наблюдаваха от разстояние. Който и да беше дошъл насам като нас, или се беше запътил да си свари малко чай, или беше решил днес да приключи по-рано с надеждата до сутринта парцелът да бъде зает.
По някое време видях една жена да върви покрай парцелите. След нея вървяха три малки деца. Познах я, беше вдовица от енорията, която работеше като чистачка в училището. Може би тя щеше да вземе парцела. Седях мълчаливо, забил поглед в земята, а стомахът ми се свиваше от напрежение.
Точно под краката ми земята беше мочурлива и в нея растяха дребни червени цветя. Може би нямаше да ги забележа, ако не се опитвах да не гледам вдовицата, която, спомних си, се казваше мисис О’Бърн и която се приближаваше към парцела и го оглеждаше както бяхме направили и ние. Надявах се, молех се да има благоразумието да не го взима.
— Казва се росянка — рече Албърт.
— Какво?
— Цветето — кимна той към малкия червен цвят, който бях откъснал почти несъзнателно и сега изучавах с усърдието на ботаник.
— Хм.
— Яде мухи.
— Глупости.
— Не, наистина яде мухи. Гледай.
Той откъсна клонче пирен и го окастри така, че да остане само малка зелена пъпка на върха. След това протегна клончето към червените цветя и погъделичка едно от тях съвсем лекичко с върха на клончето. Мигом венчелистчетата се надигнаха и извиха над влажния център на цветето.
— Видя ли, помисли си, че е уловило муха.
Беше като някакъв умален кошмар, венчелистчетата приличаха на пипала, които се надигат и обвиват нещастната жертва, залепнала за сладката, лепкава примамка в центъра.
— Ето едно затворено — забеляза Албърт. — Сигурно е уловило муха.
— Какво прави, когато я изяде? Сигурно се отваря и започва отново?
— Сигурно. Не съм ги гледал толкова продължително. Но ако този парцел не го вземат скоро, май ще имаме време да разберем това.
Младежът, който се намираше на двайсетина метра от нас, започна да нервничи. Той изигра истински театър с прибирането на багажа и сгъването на палтото, сякаш то струваше цяло състояние и той не желаеше нито една гънка по него, като през цялото време хвърляше крадешком погледи към парцела. След малко той се спусна от блока. Двамата с Албърт се спогледахме. Той ми смигна. Изправихме се и се огледахме. Да, вдовицата беше взела парцела. Младежът безцеремонно хвърли торбата и палтото си и взе следващия парцел.
— Хайде — рече Албърт.
Двамата се спуснахме като стрели надолу по купчината.
— Вземи първия — каза Албърт. — Той е най-хубавият наоколо, а вие го заслужавате след това, което изтърпяхте.
Започнах да редя калъпи, а сърцето ми биеше силно от ужас някой да не дойде да ми вземе парцела, преди да успея да го запазя. Погледнах през рамо и видях как хората се надигат, надигат се от парцелите, надигат се иззад купчините, надигат се навсякъде, бързайки да завземат добрите парцели. Но ние ги бяхме изпреварили.
Малко по-късно Албърт дойде при мен и двамата се разходихме из новите ни парцели, като се възхищавахме от това колко сухи са те, колко право вървят редовете и колко равна е земята.
— Ако си бил на най-лошия парцел на торфището, очаква те най-добрият — рече Албърт. — И не забравяй какво ти казах за ритъма. — И той се отдалечи, свирукайки „Жълтата роза на Тексас“.
Наблюдавах го как крачи към началото на парцела си. Но продължих да редя нови калъпи, отчасти за да подчертая собствеността си върху парцела, отчасти за да го изчакам да напредне, та да не трябва да се състезавам с него. Малко по-късно оставих Майки и Айлийн да работят на реда, който бях започнал.
— Тук е много по-добре, нали? — каза Майки.
— Да — съгласих се аз, хвърляйки гузен поглед към съседния парцел, където мисис О’Бърн работеше, навела глава, а децата, които я следваха в своите редове, едва се виждаха сред издигнатите кошарки.
— Татко ще се зарадва — продължи Майки. — Може да наваксаме и да спечелим достатъчно пари за крава.
— Може да спечелим достатъчно пари, за да си отидем до Слайго — натърти Айлийн.
— Може — съгласих се аз. — Но трябва още доста да поработим.
Албърт вече беше напреднал доста в неговия парцел и аз се върнах да започна от долния край като него. Да, татко щеше да се зарадва. Новият парцел беше най-добрият на цялото торфище. Може би щеше да прекрати мрачното, мълчаливо настроение, в което беше изпаднал онази вечер, когато ни видя оклепани с кал до ушите. Но не можех да се насладя на късмета си. Всеки път, когато поглеждах към О’Бърн, усещах в стомаха си тежест, която исках да прогоня, но не можех.