Джак Харт
След багера (30)

30

— Трябва да се махна от подготвителния клас. На всяка цена — казах на Пади, докато се строявахме по двама, преди да влезем в църквата за часа по хорово пеене. Аз не пеех добре, Пади също, но за директора това нямаше значение. Той държеше всички да присъстват и да пеят на сутрешната литургия в неделя, а после и на вечерня. Носеше требника си навсякъде, дори на хоровото пеене, и винаги го държеше в едно положение, в дясната ръка, под лявото рамо, сякаш за да се покаже пред света колко смирен е с требника до сърцето си. Това беше най-грамадният требник, който съм виждал, дебел почти колкото олтарния мисал.

Учудих се, когато Пади ми отговори, защото аз само произнасях на глас мислите, които ме мъчеха непрекъснато, ден и нощ.

— Не можеш да напуснеш току-така. Вашите няма да позволят, освен ако не им кажеш какво става. Защо не направиш нещо, че да те изключат?

Погледнах го сякаш пред мен стоеше пророк, който току-що бе разрешил всички загадки на живота.

— Но как ще ме изключат? Като не уча? Като се правя на пълен идиот?

Директорът се завъртя, доволен от строя, и ни поведе към църквата. Чувствах се сякаш стъпвах в облаците, обгърнат от светлината на небесната мъдрост. Животът отново преливаше от възможности.

Докато завивахме на ъгъла, Пади изрече добре обмисления си отговор:

— Не, така само ще те нашари от бой. А ако боят не помогне, ще се оплаче на баща ти и вашите ще те накарат.

Току пред църквата той ми прошепна на ухото:

— Измисли нещо да го вбесиш до такава степен, че да те изключи.

Когато влязохме в църквата, всички трябваше да млъкнат. И при най-тихия шепот, нарушил тишината, директорът посочваше заплашително лампата над олтара.

На горния етаж класът се нареди по височина, момичетата отпред, момчетата отзад. Тъй като бях от по-високите, стоях в последната редица, почти невидим за директора. Вторачих се в мигащата лампа над олтара, както правех винаги по време на хор. По време на литургия разглеждах главите на паството и се опитвах да разпозная хората по тиловете им. Сега обаче се взирах в единственото живо нещо пред погледа ми и тъкмо лампата породи вдъхновението ми.

Ето как щях да го ядосам. Директорът винаги се дразнеше и от най-неволното покашляне в църквата. Да, ето къде щеше да се вбеси.

Когато шумът от стъпките стихна, директорът назова заглавието на църковна песен, удари един от клавишите на пианото и започна да дирижира с ръце. Хорът поде песента.

Аз бях като гарван сред славеи и стратегията ми бе да маркирам с устни думите, произнасяйки само артикулирана тишина. Сега си помислих да се включа със своето грачене в сладкогласната хармония, носеща се около мен. Но дори хорът да млъкнеше, задавен от смях, това нямаше да бъде толкова сериозно провинение.

Докато мислех, ръката несъзнателно стискаше в джоба на панталоните ми гумената топка, с която си играех на стената на училището в междучасията. Изведнъж си спомних за топката и се огледах. Зад мен имаше голяма стена без прозорци, идеална за игра на топка. Хвърлих поглед обратно към директора. Той продължаваше да размахва лудешки ръце, отметнал глава назад, черните косми в носа му се виждаха, и от време на време обръщаше длани нагоре сякаш се опитваше да повдигне гласовете до нови висоти.

Бавно скрих глава от полезрението му, наведох се зад високите гърбове и слязох от подиума. Извадих топката и я хвърлих срещу стената на църквата. Туп и хващам. И отново туп — хоп. След което започнах да хвърлям все по-бързо, внимавайки да не изпусна някоя топка, в очакване пеенето да спре и да започне разследването.

Но пеенето продължаваше. Може би не чуваше тупкането от хора. А може би така се беше прехласнал от песнопението, че не забелязваше нищо около себе си. Учениците от последния ред сигурно ме чуваха, може би ме наблюдаваха с ъгълчетата на очите си, но никой не се обърна и никой не сгреши и един тон.

Хвърлях топката все по-силно и все по-високо. И внимавах все повече да я уловя след отскока. Но пеещите гласове не трепваха.

И тъкмо докато се чудех кога изобщо ще ме забележи, бях проснат на земята, закрил глава с ръцете си. Не бях чул нищо, но когато се обърнах, той стоеше над мен. Фучеше от яд, ноздрите му се разширяваха като на бесен жребец, а той се опитваше да удържи гнева си, за да не го излее в Божия дом, но така и не успяваше да се овладее. Размахваше грамадния си требник. Беше ме ударил с него по главата и се готвеше, ако се изправя на крака, да ме удари отново. Затова останах да лежа там, закрил глава.

Най-после пеенето отслабна и се накъса, за да премине в изумена тишина.

— Стани — просъска той, едва владеейки гласа си. — Върни се в училище. Чакай ме пред бюрото ми.

Всички знаеха зловещото значение на чакането пред бюрото. То бе или шибане с пръчка, или щипане. В моя случай нямаше съмнение кое от двете ще бъде и щом слязох по стълбите, бръкнах с ръце в джобовете, за да ги стопля. Топлите ръце не болят толкова от пръчката, колкото студените. Не бе изминало много време в чакане пред бюрото, когато класът се върна в стаята. Очевидно бе съкратил хоровото пеене. Всички ученици ме гледаха със съчувствие и любопитство.

Когато заеха местата си — някои седяха на чиновете, а други стояха прави покрай стената, тъй като нямаше достатъчно чинове за всички — директорът се придвижи към предната част на стаята, докато застана пред мен. Не се наложи да призовава за тишина. Всички чакаха, вцепенени. Може би се притесняваха за мен, но се притесняваха и за себе си, тъй като до края на часовете директорът можеше да излее гнева си върху всяко нещо, което се движеше.

Той заговори през стиснати зъби с глас, треперлив от огромното напрежение при произнасянето на всяка сричка.

— Никога не бях виждал някого да скверни дома Божи. И никога няма да го видя повторно. До ден-днешен не бях срещал човек, който да използва храма Божи за игрище. Не бях и помислял, че някой може да прояви такава дързост пред светлината на олтара.

Той се обърна към мен. Бледото му лице бе изопнато така, сякаш щеше да се сцепи.

— Ти си позор — изплю той думите по мен. — Ти си позор за семейството си. Ти си позор за това училище и за мен. Когато приключа с теб, вече ще знаеш да уважаваш Божия дом — и той бръкна в бюрото, за да извади жокейската нагайка.

Аз протегнах дясната си длан и той отстъпи една крачка, за да може хубаво да замахне. Ударите заваляха ритмично. Започнах да броя. Не бяхме го виждали да нанася повече от шест удара на всяка ръка. Когато стигна до седем, спрях да броя. Опитвах се да запазя самообладание, знаейки, че колкото удара понесе дясната ми длан, толкова очакват и лявата. Най-сетне той приключи и остави нагайката върху бюрото, откъдето железният й връх продължи да блести заплашително към класа. Прочетох в очите им ужаса от пръчката и от размера на наказанието ми.

— До края на седмицата ще стоиш в ъгъла — обяви той, задъхан от усилието, — а може би и следващата седмица също, докато събера сили да те обучавам отново, след като оскверни Божия дом. А колкото до кандидат-стипендиантския клас, кракът ти повече няма да стъпи в него. Бъдещите стипендианти в това училище винаги са били пример за добро поведение. Но ти и това омърси, несретнико.

Отправих се към ъгъла, Тъпия ъгъл, както му казвахме, защото в него обикновено изправяха онези, които не можеха да решат задачите по аритметика или да преведат текст от учебника по ирландски език.

Ръцете ми бяха изтръпнали. Знаех, че болката ще се върне бавно и безжалостно и ще трае толкова по-дълго, колкото по-малко я чувствах в момента. В промеждутъка между наказанието и болката можех да се насладя на победата. Бях постигнал целта си. Бях изхвърлен от подготвителния клас. Вече нямаше да се потя от притеснение три дни в седмицата заради извънредния час и за номерата, които Щипката прилагаше, за да ме задържи след трите момичета. Най-сетне се бях отървал.

Но докато болката бавно обхващаше ръцете ми от китките надолу, се замислих за това как ще се прибера у дома и какво ще стане, когато мама и татко разберат за постъпката ми. Болката в ръцете ми беше нищо, сравнена с мъката в душата ми от тяхното разочарование, от срама, който щяха да изпитват заради позора, на който бях изложил семейството, от гнева им, когато узнаеха, че съм поругал църквата. И най-много се страхувах от това, че никога повече нямаше да погледнат на мен благосклонно.