Джак Харт
След багера (12)

12

— Може да намерим костите на някой викинг тук — пошегува се татко. Той изхвърляше буци влажен торф от най-ниската част на рова. Този най-долен пласт беше на повече от три метра дълбочина и татко стигаше до слоя чакъл под него, но торфът на дъното беше гъст и черен и от него ставаше най-доброто топливо, затова татко бързаше да го добие.

Вече се здрачаваше и мракът в торфения ров се сгъстяваше. Дрехите и лицето на татко бяха черни от цял ден работа в ковачницата и когато вдигаше лопатата нагоре, за да хвърли буца торф в ръцете ми, единственото, което различавах в тъмното, беше бялото на очите му.

— Доста по-дълбоко е от торфищата в нашия край — продумах аз, надявайки се да прекъсна за малко неспирния дъжд от торфени буци. Моята работа не беше особено тежка. Трупах буците върху плоската количка и когато се напълнеше, я откарвах настрани и я разтоварвах там, където торфът щеше да съхне.

— Да — каза той.

Не беше лесно да въвлека татко в разговор, нито да го върна в миналото. През повечето време между него и миналото се издигаше каменна стена. Той сякаш мечтаеше единствено за бъдещето, така, както стрелката на моя компас постоянно сочеше към миналото, на северозапад. С обръщането на всяка количка аз вдигах поглед към гаснещата светлина зад Шлийв Бон.

Татко и село Баликлеър си прилягаха със своя устрем към бъдещето, сякаш вчерашният ден не съществуваше. Нови магазини отваряха врати, хората започваха свой бизнес, например фризьорски, шивашки услуги или други подобни. Някой беше превърнал една стара барака на главната улица в кино и показваше каубойски филми като „Шейн“ и филми с дуелиране като „Тримата мускетари“. Вече строяха чисто ново кино близо до главната улица и собственикът Джон Кени беше предложил на Пади и Вал да работят там за по два шилинга и половина на вечер. Което не беше никак зле, при положение, че останалите плащахме по половин шилинг да гледаме филма. Работата им щеше да е да показват местата на хората и да метат залата след прожекция. А Джони им беше обещал да ги научи да прожектират, което беше най-страхотното.

Такава работа щеше да ми хареса много повече от това да плевя картофи, да прореждам моркови или да разсаждам зеле. А с три пъти по два шилинга и половина в седмицата можех да купувам разни неща. Това беше най-трудното време, преди да почне лятото. Запасите ни бяха свършили и се налагаше да купуваме картофи и зеленчуци от магазина. Месо можехме да си позволим едва през ден, а през останалото време ядяхме брутин — мачкани варени картофи с накълцан лук, масло и мляко. Понякога мама ни изненадваше с консерва печен боб.

Да, беше бедно време и няколко шилинга в повече щяха да ни дойдат добре. Мама винаги ни даваше по шест пенса — на Айлийн, на Майки и на мен — за да отидем на кино в неделя вечер, така че можех да й спестя тези пари, като гледам филма безплатно.

Чудех се как да отворя дума по този въпрос пред татко. И сега, докато беше скрит от мен като свещеник в изповедалня, използвах възможността.

— Пади и Вал ще работят в новото кино — опитах се да прозвуча небрежно, докато хващах една буца торф, за да я сложа в количката.

— Така ли? Какво ще правят?

— Отначало само ще помагат, ще късат билетите, ще метат залата, такива работи.

— Лесно ще се справят.

— След време ще се научат да работят на прожекторите и ще пускат филмите.

— Това ще им хареса.

— Да. Може да вземе още някой. Аз бих се хванал.

— Имаш какво да правиш. На нивата има доста работа и ще бъдеш зает чак докато приберем торфа.

— Пак мога да се справя. Киното е чак в осем вечерта, и то само три дни в седмицата.

— Само три дни в седмицата! А домашните? Ще ги зарежеш ли?

— Мога да се справя, честна дума. Няма да ми пречи.

— Виж какво, момче, забрави за киното. Искам да влагаш цялото си старание в училище. Ти си паметлив и ако се стараеш в учението, ще видиш бял свят, вярвай ми.

— Знам, харесва ми да се уча. Няма да изостана.

В гласа ми прозвуча нотка на отчаяние и молба, която издаде колко много ми се иска да се присъединя към приятелите си и да се перча с тях в киното. Точно това ядоса баща ми.

— Престани да ме дразниш. Няма да оставя сина си да работи за друг човек. Нямаш представа какъв късмет имаш. Баща ми ме прибра от училище, когато бях на твоята възраст или по-малък. Спря ме от училище, за да работя при един скапан фермер по-надолу по пътя. Работих като роб и накрая на годината фермерът отдели едно биче и баща ми дойде да го откара у нас. Това беше отплатата за една година тежък труд. Тогава се заклех да се отърва от това. Но бога ми трябваше да го направя по трудния начин. Трябваше да работя пет години за нищо, за да се изуча за ковач. И като ти казвам за нищо, значи за нищо — едно пени не съм взел. Ти имаш възможност да постигнеш повече и по-лесно, затова залягай над учението и забрави за киното.

Разбрах, че повече няма смисъл да споря. Справях се с уроците дори със завързани очи и освен това ученето ми допадаше, затова не можех да разбера причината за раздразнението му.

Буците заприиждаха двойно по-бързо и той проговори отново едва след няколко колички.

— Когато дойде лятото, ще можеш да изкарваш пари. Виждаш ли всичкия този торф, нарязан от компанията? Щом изсъхне, ще трябва да се реди. Тогава ще има работа за всички. И ти ще работиш за Компанията.

Погледнах към безкрайните редици торф, наредени в прави линии покрай багера, чак до хоризонта. В сравнение с тях нашият торф, ваден на ръка, изглеждаше разхвърлян и мижав. Мястото, на което копаехме по старовремския начин, се намираше на края на торфеното поле. Когато Компанията придобила цялото огромно поле, бяха оставили една ивица по края, където фермерите да могат да вадят торф за себе си по традиционния начин. Точно от такъв фермер бяхме наели мястото.

Татко изхвърли и последната буца от ямата и бързешком се изкатери навън. Чувах как гумените му ботуши жвакат в мокрия торф.

Когато излезе на ръба, разгледа буците, които бях разхвърлял наоколо с количката, след което погледна към огромните площи, обработвани от Компанията.

— Лятото ще има много работа и ще могат да се изкарат много пари. А когато свърши лятото и преди да тръгнете на училище, ще отидем в Слайго.