Джак Харт
След багера (40)

40

На ъгъла бетонната пътека се разклоняваше, едната част водеше покрай нашите едноетажни къщи, а другата завиваше и вървеше покрай редовете двуетажни домове. Пътеките бяха тесни и пресичаха голата поляна. Когато видях Хейзъл отдалече, разбрах, че ще се срещнем на ъгъла, знаех, че ще се доближим толкова, че ще можем да се докоснем, толкова, че едва да се разминем, и сърцето ми препусна лудо, а умът ми се замъгли.

Когато стигна до ъгъла, тя не се опита да се промуши покрай мен. Бях се приготвил да стъпя на тревата, за да й направя път. Но тя се спря. Усмихваше се.

— Чу ли новината? — попита ме.

— Каква новина? — чудех се колко ли глупаво изглеждам.

— Стачката свърши. Баща ти не знае ли?

— Той е на стачния пост. Още не си е дошъл. Как разбра?

— Един от работниците се отби да каже на баща ми.

— Баща ти трябва да е доволен. Вече ще се отнасят с него по-добре. И с всички.

— С всички — каза Хейзъл и почувствах, че потвърждението й се превърна в многозначително мълчание.

— Ще му дадат свястна работа, нали така? — наруших аз мълчанието й.

— Сигурно, но вече няма значение. Заминаваме за Англия.

— За Англия! — зяпнах аз.

— Отдавна бяхме решили, но татко искаше да остане, докато стачката свърши. Не искаше да предаде мъжете, като си тръгне по време на стачката.

— Но стачката свърши и той ще си тръгне!

— Да, сигурно.

Не можех да разбера как така някой ще чака по-добри условия и когато ги спечели, ще напусне. След осемте седмици стачка всички семейства в Парка бяха останали без пукната пара, всъщност по-лошо от това, и семейство Мартин едва ли правеха изключение. Ако бяха решили да заминат за Англия, защо не го бяха направили по-рано? Джордж беше подложен на такова отношение, че никой не би го упрекнал, ако напусне. Как изобщо бе издържал осемте седмици на стачка само заради принципа?

— Жалко.

Само че докато се опитвах да схвана смисъла на тази постъпка, аз всъщност мислех за ужасните последствия от нея — това, че Хейзъл щеше да изчезне от света ми.

— Да — каза тя и гласът й се сниши до шепот.

— Но защо? — попитах.

— Мама е нещастна. Тя смята, че тук винаги ще бъдем различни. В Англия ще ни приемат по-лесно.

— Ще бъдете ли по-щастливи в Англия?

— Мисля, че мама ще бъде. Може би и татко, но той успява да свикне навсякъде.

— А ти?

— Не знам. Мястото ще ми липсва.

— Това място?

Погледнах мястото, на което бяхме застанали и си дадох сметка, че се помайвам и бърборя с Хейзъл Мартин вече цяла вечност. Тя се засмя, уловила учудения ми поглед.

— Имам предвид Парка. И Баликлеър. Но и този ъгъл. Толкова много пъти сме се разминавали на този ъгъл.

Бях удивен. Не бях допускал, че тя ме забелязва, когато се разминаваме, макар да се усмихваше и да казваше „здравей“. Да, на този ъгъл се бяхме разминавали хиляди пъти. Запитах се дали тези срещи бяха породили и у нея същата буря от объркани чувства. Невъзможно.

— Когато умрем, нашите два призрака ще продължат да се разминават на този ъгъл — засмя се тя, но в блясъка на очите й имаше тъга.

У мен се надигна ярост, защото не намирах утеха в това, че призраците ни ще се срещат, и исках тя да остане, за да може всеки път, когато минавам по пътеката, да изпитвам възторга от възможността да я срещна на ъгъла; изпитвах ярост от това, че животът без нея щеше да бъде като живот без слънцето в небето, без птиците в дърветата, без пътя към Слайго. Но от устата ми не излезе и звук, нито дума от странните неща, които исках да изрека.

И сигурно защото стоях там почервенял, плувнал в пот, неподвижен като камък, тя се засуети.

— Тръгнала съм да видя Ан — рече тя.

— Добре.

Бях замръзнал на място, мозъкът ми се беше вцепенил, бях напълно парализиран. Тя се обърна да продължи по пътя си и това предизвика у мен реакция, неволен спазъм като жалкото плясване на умираща риба.

— Ще се върна да кажа за стачката.

Извървях с нея обратно петдесетте метра по пътеката, докато стигнахме до нашата къща.

— Ще се зарадват, че стачката е свършила — каза тя, прекъсвайки неудобната тишина, за да се сбогуваме отново.

— Да. Но на мен ще ми бъде тъжно, че заминавате за Англия.

— Благодаря, Роби.

Стори ми се, че тя леко поруменя и че гласът, който произнесе името ми, сякаш пееше. Но тя все пак се обърна и продължи към къщата на О’Донълови, а аз почувствах, че вече никога няма да успея да говоря с нея така.

Сигурно съм обявил края на стачката с тон на палач, защото мама ми хвърли кос поглед — между новината и начина, по който я произнесох, имаше пълно несъответствие.

— Наистина ли? Откъде знаеш?

— Хейзъл Мартин ми каза. Един от работниците минал да каже на баща й.

Айлийн и Майки затанцуваха из кухнята. Мама седна на кушетката поразена, сякаш й бе трудно да възприеме този обрат на нещата.

Бяхме оцелели. Поне така изглеждаше. Бяхме оцелели с помощта на мисис Нали, която ни даваше продукти на кредит. И други хора ни бяха помагали. Първата неделна вечер от стачката Чарли Ратиган пристигна в Парка с колелото си. Същата сутрин след литургия не бях отишъл за яйца, както бях свикнал, защото нямахме десет шилинга. Та Чарли свали пазарската торба от кормилото на колелото си и почука на вратата ни. Влезе вътре, но не пожела да седне. Бил тръгнал за кръчмата, каза. След което остави торбата на кухненската маса.

— Това са ви яйцата — каза той, като се обърна към мен. — Не ме е грижа кога ще ми ги платите, но ще се разсърдя, ако не идваш да си ги взимаш всяка неделя. А и никога да не ми ги платите, няма да си изгубя съня. Яйца и пари ще има и след нас, когато умрем и вече ни няма на този свят.

Джим Шанът също ни посети. Беше събота вечер, три седмици след началото на стачката. Той пък носеше чувал на багажника на колелото си. Когато го внесе вкъщи, извади от него тлъста кокошка, прясно заклана и неоскубана, с изключение на едно петно отпред на гърдите. Джим посочи голото петно.

— Това да не ви притеснява — рече той. — Трябваше да разхвърлям малко пера из двора, за да си помисли госпожата, че лисицата я е изяла.

Следващият ден беше неделя и ние се гостихме като господари.

Но с изключение на тези моменти битката за оцеляване беше мъчителна. Неспирният дъжд потискаше духа ни. Знаехме, че споразумение няма да има, докато торфището продължи да подгизва, и постоянно се взирахме в сивото небе, измервахме количеството паднал дъжд, молехме се вятърът да разкъса плътната облачна пелена. В продължение на шест седмици стихиите не проявиха милост, сякаш бяха на страната на управата, сякаш се чувстваха длъжни да накарат работниците да страдат заради своя бунт. След шест седмици дъждът спря и всички заговориха за торфището и за скоростта, с която съхнеше то.

Когато татко се прибра, по изражението му не можеше да се отгатне дали нещата са минали добре. Отсъствието му от работилницата беше придало на лицето му свеж цвят, но халът ни поддържаше мрачното му изражение.

Наобиколихме го и зачакахме да проговори.

— Утре сме на работа.

— Отстъпиха ли? — попита мама.

— Да. Днес свикаха началник-цеховете и казаха, че искат споразумение.

— Чисто и просто.

— Чисто и просто. Торфището е почти готово за багерите, така че те не са загубили нищо. Спестиха си доста пари от заплати.

— Ще ти плащат ли пълната надница?

— Да. Съгласни са да наемат и Джордж на пълен работен ден.

— Значи край. Свърши се!

— Не съвсем. Момчетата от профсъюза решиха да натиснат още и им връчиха списък с двайсет искания. Заявиха, че искат да се провеждат редовни срещи с управата, за да се решат и много други проблеми. Това ги стресна, но се съгласиха да признаят профсъюза и да провеждат ежеседмични срещи с началник-цеховете.

— Това е чудесно.

— Да. Вече никой няма да ни мачка и заплашва. Оказа се за добро, макар и да се поизмъчихме.

Седнахме да вечеряме. Мама сложи тенджерата брутин по средата на масата и започна да сипва. От всички евтини ястия, с които се прехранвахме през осемте седмици, това ни беше любимото — мачкани картофи с лук, мляко и масло.

— Ще работим извънредно, докато излязат багерите — каза татко и настроението му се повиши със загребването на брутина пред него. — Ще ни плащат при ставка едно и половина.

— Това звучи добре.

— Ако не бързате много, ще можете да си наваксате изгубените надници от извънредния труд — осмелих се да забележа.

— Няма да стане. Хората бързат да изкарат багерите. Колкото по-скоро ги изкарат, толкова по-скоро ще има торф за сушене, където се надяват да наваксат. Затова са готови да изнесат багерите с голи ръце, ако се наложи.

— Всички са закъсали — съгласи се мама. — Не знам как изобщо са издържали някои от тях.

Татко погледна мама, а след това и нас. Усетих, че се готви да каже нещо важно — нещо, което до този миг бе таил в себе си.

— Предложиха ми добра цена за къщата в Килиндъф и мисля да я продам.

Настана пълна тишина. Бях онемял от потрес. Погледнах към мама. Тя беше заета с вечерята си и аз разбрах, че вече са го обсъдили.

— Но защо? — успях най-сетне да отворя уста. — Стачката свърши. Вече ще ти плащат повече. Когато започне сушенето, ще си върнем дълговете.

— Имаме доста дългове, а аз не обичам да карам хората да чакат за парите си. Освен това наесен ще почнеш гимназия. Ще има да се плащат такси и учебници.

Щеше ми се да кажа, че ще спечеля стипендията, но не можех да отворя дума по този въпрос, откакто ме бяха изключили от подготвителния клас, макар на изпита да се бях справил добре, всъщност отлично.

— Семейство Малоуни искат да я купят — каза мама тихо. — Хубаво ще е те да живеят в нея.

— Но те си имат своя къща.

— Тя е много стара. Мина времето на сламените покриви — каза татко. — За тях ще е много по-лесно да се преместят в нашата къща, вместо да строят нова.

Повече не можех да понасям разговора и замълчах. Достатъчно болезнена беше мисълта, че ще загубим нашата къща, но беше направо непоносимо да си представя, че къщата на Малоуни ще изчезне. Това беше къщурка със сламен покрив от най-старите, уютна и сумрачна отвътре, а входната врата беше винаги отворена. Татко я наричаше къщата на Малкия Джон, но всъщност там вече живееше семейството на този Джон, Майк и Чарли, Бриджи и Кейти, най-сърдечните и гостоприемни хора, които човек можеше да си представи. Намираше се от другата страна на кръстопътя, на всички им беше на път и всички се отбиваха в нея. От сутрин до вечер разни хора влизаха да поздравят и да обменят новини. Не можех да си представя, че сърцето на селото ще спре да бие. Не можех да си представя, че вече няма да имаме своя къща, в която да се завръщаме. И не можех да си представя, че Хейзъл ще замине за Англия и аз повече никога няма да я видя.