Джак Харт
След багера (5)

5

Помниш ли онзи ден в Килиндъф, когато мама обеща да ни заведе на морето? Беше лято и слънцето печеше. Но тя имаше да върши къщна работа, ти помагаше без желание, а Айлийн и Майки мърмореха. Най-сетне взехме дрехите и пешкирите, мама взе под мишница постелката, навита на руло, и всички весело се запътихме към Рак Роуд.

Но когато стигнахте до хълма Чимин и погледнахте към очертанията на залива Куанамор, видяхте, че е настъпил отливът. Бяхте закъснели. Заливът вече не беше пълен, водата не плискаше крайбрежния чакъл, както всеки друг път, когато идвахте да се къпете. Ти гледаше смутен оголените скали.

Мама сигурно също беше разочарована. Разочарована от това, че къщната работа ви беше забавила. Но тя ви поръча да използвате каквото има и да се покъпете в локвите, които отливът беше оставил. Така и направи. Обикаляше локвите в търсене на повече вода, в опит да пресъздадеш пълнотата на откритото море чрез няколкото останали шепи вода. Помниш ли?

Така се чувствам сега. Върнах се. Върнах се, за да спазя твоето обещание. Но морето се е отляло. Исках да хвана прилива, мислех си, че морето винаги ще бъде пълно, но се забавих твърде много с моята шетня, моите задължения, моите отговорности.

Заливът никога вече няма да се изпълни от същия прилив. И аз се щурам от локва на локва, оскъдните остатъци от живота, който имах, и се опитвам да го пресъздам в пълнотата му. И мълчаливите духове се носят около мен с укорителни погледи.

Защо се усмихваш на отчаянието ми, ти, който обеща? Не виждаш ли, че сега търся да задоволя своята нужда? Искам да счупя черупката, да я захвърля и отново да намеря нежната ядка, където болката и радостта са възможни, където любовта изпълва дробовете, както соленият въздух, а кръвта бушува от всеки досег с красотата.