Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- In the wake of the Bagger, 2006 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Вергил Немчев, 2010 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 3 (× 1 глас)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Джак Харт
Заглавие: След багера
Преводач: Вергил Немчев
Език, от който е преведено: Английски
Издание: Първо
Издател: „Алтера“
Град на издателя: София
Година на издаване: 2010
Тип: Роман
Националност: Ирландска
Печатница: СД „Симолини-94“
Редактор: Ангел Игов
Художник: Капка Кънева
Коректор: Лора Султанова
ISBN: 978-954-9757-51-4
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/4233
История
- — Добавяне
38
— Ти си Роби, нали? — Няколко мига не бях в състояние да го възприема, макар да го бях разпознал веднага. Бях излязъл да видя кой чука и ей го на, застанал на прага. Уили Морахан.
— Баща ти вкъщи ли е, Роби?
— Няма го, мистър Морахан. Ще влезете ли?
Дръпнах се и той мина покрай мен в своя син костюм и вратовръзка, и в снежнобялата си риза, оставяйки след себе си силен аромат на уиски и цигари. Беше неделя вечер, в къщата цареше спокойствие и ред, и аз не се смутих от неочакваната визита. Поканих го да седне на кушетката. В кухнята нямаше друг освен мен. Под мишницата му имаше пакет, увит в кафява хартия, който той стискаше така, както банковите чиновници носят сутрешния вестник или пък банковият директор — чадъра си. Когато го постави на масата, разбрах, че е бутилка.
— Татко и мама слязоха в селото — обясних аз, питайки се как щеше да реагира татко на този гостенин.
— Сигурно няма да се забавят — отвърна той. — Ще ги почакам, ако не възразяваш, Роби.
Не знаех колко ще се забавят. Те дори се бяха колебали дали изобщо да излизат. Имаха навик всяка неделя вечер да посещават магазина на мисис Нали. Мама правеше някои покупки и хубавичко се наприказваше с мисис Нали, тъй като по това време в магазина рядко имаше клиенти. Докато жените си говореха, татко изпиваше бутилка черна бира на тезгяха. Той избягваше да ходи в кръчмата, защото не можеше да си позволи поредиците почерпки в компания. Но тази неделя вечер всичко беше различно. Стачката продължаваше вече цяла седмица, в четвъртък татко не бе получил чек и настояваше, че не може да си позволи лукса да изпие бутилка черна бира. Мама настояваше, че мисис Нали ще се обиди, ако не приемат нейното предложение да направят обичайните си покупки на вересия, като изрично беше подчертала, че няма значение кога ще си оправят сметките.
— Искате ли чаша чай, мистър Морахан?
— Чай ли, Роби? Сигурен съм, че правиш отличен чай, но аз съм на нещо по-силно. Можеш ли да намериш две чаши? — Той разопакова бутилката. Беше уиски „Пауърс“.
Отидох отзад да взема чашите. Точно такава възможност чаках. Влязох при Айлийн, която лежеше на леглото и четеше книга, и й заръчах да изтича до магазина на мисис Нали и да каже на татко, че Уили Морахан го очаква.
Когато поставих двете чаши на масата, той извади тапата и щедро ги напълни. Взе едната чаша в ръка, сякаш щеше да вдигне тост, и премести другата през масата.
— Това е за баща ти — каза той, като посочи чашата. Отдъхнах си. За миг бях решил, че го сипва на мен.
— От доста време се каня да навестя баща ти, от много време. Но времето лети неусетно. Исках да пийна с него по едно, даже не по едно, а по няколко. Има доста, за което да си говорим двамата с баща ти.
Той отпи от чашата си и аз осъзнах, че вече е пиян. Дотогава увереното му държане го бе прикривало.
— С баща ти се знаем от много отдавна, още от нашия край.
Не бях чул татко да говори за него като за близък приятел, а само като за познат, още повече, че татко се знаеше с много хора. Чудех се каква е целта на това посещение и дали не носи лоши вести за стачката, или пък е решил да се опита да подмами татко да отстъпи и по този начин да подкопае единството на работниците.
Вече щеше да е доста трудно да накарат мъжете да се върнат, без да са удовлетворили напълно исканията им. В понеделник сутринта те гласуваха и после напуснаха работните си места. Някои бяха гласували против, но след това се присъединиха към стачните постове отвън. Беше нещо съвсем ново и те изпитваха ужас от онова, което предстоеше да се случи. Но онова, което се случи, ги изненада. Първият камион на Макхенри пристигнал да натовари торф за Дъблин. Когато видял стачния пост, шофьорът спрял камиона пред веригата от мъже. Според очевидци бил дребен жилав човек със силен дъблински акцент. Разговорил се с мъжете за техните искания, докато през това време камионите продължавали да пристигат и да спират отзад. Не след дълго се образувала колона, дълга половин миля, повечето от камионите били на Макхенри, но имало и други.
След това, пред тълпата от угрижени шофьори и решителни стачници, дребният дъблинчанин скочил на капака на камиона си и изнесъл въодушевена реч. Той членувал в същия профсъюз и нямало да мине с камиона си през стачния пост. Татко каза, че речта му не можела да се преразкаже, защото била изпъстрени със сквернословия. Наругал собствениците, началниците и инспекторите, наричайки ги „долни мекерета“. Призовал работниците да бъдат твърди и да отстояват правата си, а другите шофьори — да последват примера му. После се метнал в кабината, запалил двигателя, обърнал камиона, надувайки клаксона, и бавно повел хората в обратната посока. Останалите шофьори последвали примера му и цялата кавалкада отпътувала шумно под възгласите на танцуващите стачници.
— В ръцете ни са — крещял Доунал Фицджералд, — в ръцете ни са. Не могат да изнесат и един калъп от това торфище. Не могат да пипнат резервите, не могат да ни оставят навън.
Стачният пост се превърнал в плътна преграда, а мъжете се трупали пред входа така, че дори булдозер да не може да мине, без да ги премаже.
— Казаха ми, че си много добър редач на торф — каза Морахан, пълнейки повторно чашата си.
— Не чак толкова — отвърнах, изненадан, че той изобщо знае, че съм работил на торфището, макар да се гордеех с постиженията си.
— Чух, че си бил добър.
— Не съм правил повече от половин парцел за един ден. Много хора редят по цял парцел на ден.
— Половин парцел е много добре за момче на твоята възраст. Но ти май си падаш доста по книгите. Четенето на книги и реденето на торф не вървят много заедно. — Той се засмя, докато си сипваше отново.
— Знаеш ли, Роби, че и аз бях доста добър ученик в училището в Бъноуен. Тогава ни учеше господин Джойс. Няма как да го знаеш. Той умря отдавна. Та той казваше, че съм бил най-добрият ученик, който някога е имал.
Знаех, че това не са празни хвалби. Татко и мама неведнъж бяха споменавали, че той бил изключителен ученик, и знаеха това не от свои впечатления, тъй като бяха ходили в различни училища, а от хорските приказки.
— Можех да стана всякакъв. Можех да стана доктор или адвокат. Можех лесно да стана инженер, но не си го представям след всички крамоли, които съм имал с инженери.
Той се изсмя и още веднъж напълни чашата си. Бях смаян от количеството уиски, което поглъщаше, но то вече започваше да му се отразява. В иначе прецизния му говор започна да се долавя заваляне. Чувствах, че е на път да се разчувства.
— Само дето пари нямахме, Роби, пари. Ако видиш моя край само, Бъноуен. В сравнение с него вашето село Килиндъф е като цветна градина. Майка ми имаше пет акра мочурлива земя и вдовишката си пенсия. Мочурливите акри не можеха да изхранят и една коза. Ако видиш къщурката ни, Роби.
— Виждал съм я.
Наистина бях виждал къщата на майка му. Докато бяхме за ваканцията в Тирера, татко и аз обиколихме цялата околност с колелата. Той ми показа всички забележителности, които исках да посетя, включително Каменната плоча. По пътя минахме през Бъноуен и той ми посочи къщата, в която живееше майката на Уили Морахан, и тя наистина представляваше печална гледка. Питах се защо не й построи нова къща с многото пари, които изкарваше.
— Виждал си я — повтори той и в гласа му прозвуча разочарование, сякаш би предпочел да говори за нея като за нещо абстрактно. — Нямаше как да отида в колеж или в университет. Но за теб ще бъде другояче, Роби. Залягай над книгите и не мисли как да изкараш повече от половин парцел.
— Може би ако изкарам повече от половин парцел ще набавя пари за колежа или за университета — заявих небрежно в желанието си да разведря разговора. — Татко и мама трябва скоро да се приберат. — Но знаех, че ако те искаха да се срещнат с него, вече щяха да са тук. Още преди известно време бях чул Айлийн да се прибира в стаята си.
— С баща ти се знаем отдавна, Роби. Все си мислех да се отбия и да го изведа да пийнем здравата. Щяхме добре да си поприказваме. Той беше много добър футболист. Знаеш ли?
Татко не беше много добър футболист, беше легендарен. Кутията с медали на дъното на шкафа доказваше, че е бил много добър, но възторгът, с който хората от Тирера разказваха за неговите подвизи и тези на братята му, хвърляше около него ореола на легенда. Аз живеех в сянката на неговата слава. Понасях снизходителните изражения на лицата им, когато чуваха, че съм гола вода.
— Гледал съм го, когато беше на върха на силите си. На няколко окръжни финала. Боже мой, Роби, да го беше видял как укротява висока топка, как минава през противниковия отбор и най-яките защитници драскат около него като буболечки.
Вече се беше разчувствал, свел глава пред себе си. Ако толкова уважаваше татко, да му беше уредил пълната надница. Питах се каква е целта на неговото закъсняло гостуване.
— Баща ти беше корав мъж, Роби. И аз бях корав мъж. Жалко, че никога не пийнахме както трябва, двамата, в някой бар, двама мъже от Слайго, да си поприказваме за едно време.
— Може би някога — предположих аз.
— Късно е, Роби, късно е. Това е краят на един корав мъж.
— Защо? — попитах аз, озадачен и леко разтревожен да не е намислил да си причини нещо.
— Краят на един корав мъж. Утре съм за Холихед.
Сърцето ми подскочи. Дали не са го уволнили? Дали стачката не беше приключила? Знаех какво означава човек да е за Холихед[1]. Фразата се използваше от онези, които емигрираха в Англия.
— Защо сте за Холихед, мистър Морахан?
— Вече не съм мистър Морахан, Роби, така че наричай ме просто Уили. За Холихед съм, защото заминавам. Приключих. Виждаш края на един корав мъж.
— Защо заминавате?
— Защото искат да ме прехвърлят. Предложиха ми работа в Офали като диспечер. Що за работа е това? А? Да седя по цял ден и да гледам как вървят локомотиви напред-назад по линията. Можеш ли да си ме представиш на такава работа? Аз им разкопах лайняното торфище. Аз го пресуших, аз пуснах багерите в него. А имах само хора с лопати. Разкопахме им лайняното торфище и виж го сега. А те си седяха в канцелариите и ме гледаха. Вече ме смятат за ненужен, защото имат машини. Ще дойде време, Роби, и на това торфище ще работят само хора с машини. Ти вече си го видял, нали? Видял си комбайна да обработва земята покрай рова там, където преди имаше цяла бригада работници и чистеха торфището, преди да тръгне багерът. Сам си видял промяната, Роби. И машината за събиране. Само виж колко хора бяха нужни преди, за да слагат торфа на конвейера. Стотици. Догодина няма да трябва нито един. Вече са направили машина, която събира калъпите от кошарките без ръка да ги пипне. Ще измислят и машина, която да реди калъпите. Ще видиш, само почакай.
— А стачката? Свърши ли?
— Ако бяха дали на Джо надницата, щях да им прекъсна стачката. Бях готов сам да карам един от багерите, но тези кучи синове ме попитаха дали ще свърша и шлосерската работа, която беше останала недовършена. Човек би си помислил, че изобщо не искат работата да започне, така са си легнали на кълките. Ако ме бяха оставили аз да ръководя, щях да доведа от запад цяла група мъже, които да подхванат работата. Но не. Те са решили, че трябва да има промяна и че съм много подходящ да насочвам локомотивите в Офали.
— Дали ще приключат стачката?
— Нямам ни най-малка представа какво мислят да правят тези лайнари, но докато времето е лошо, те не бързат. И без това багерите не могат да излязат. Така че не им дреме. Не трябва да плащат на хора, които не работят, докато чакат времето да се оправи. Спестяват маса средства.
— Какво ще правите сега?
— Не се тревожи, Роби. Ще оцелея. В Англия строят модерни пътища. Под Лондон копаят тунели. Има много работа, и то сериозна работа.
Той погледна златния си ръчен часовник и изсипа остатъка от бутилката в чашата си.
— Роби, трябва да тръгвам. Обещах на няколко приятелчета да се срещнем в хотела, преди да затворят. За по няколко почерпки за сбогом. Знаеш как е. Съжалявам, че изпуснах Джо. Кажи му, че съм идвал, и му кажи да пие едно за мое здраве, когато се върне — той кимна към чашата уиски на масата.
Пресуши чашата си и се изправи доста пъргаво за човек, изпил почти цяла бутилка уиски. Аз също станах, радостен, че най-сетне си тръгва. Той се обърна към мен.
— Роби, и една последна услуга. Помоли Джо да представи нещата по-добре, когато се връща по нашия край. Знаеш какво искам да кажа.
И той направи нелеп опит да кимне съзаклятнически. Едва ли започнах да го харесвам повече, но започнах да го съжалявам и да си мисля, че може би и той беше по някакъв начин жертва.
Когато татко и мама се прибраха половин час по-късно, аз горях от нетърпение да им разкажа новините. Но татко запази свъсената си физиономия и каза:
— Хубаво, че ни предупреди, Роби.
Посочих чашата уиски, която Морахан беше оставил за татко, той я занесе до печката, отвори вратата и я хвърли в огъня. Краткото лумване на пламъка беше неговият тост за здравето на коравия мъж.