Джак Харт
След багера (26)

26

В стаята цареше онази тишина, която обикновено цари по време на изпит. Изпитваха ни по ирландски, английски и математика, за да отсеят кандидат-стипендиантите. Подготвителният клас щеше да кара по няколко часа допълнително три дни в седмицата и щеше да се готви за изпитите за окръжни стипендии, провеждани в Истър. Тези стипендии носеха голям престиж. Присъждаха се едва на десет ученика в целия окръг и затова всеки стипендиант си спечелваше уважение, граничещо със страхопочитание. Това ме привличаше не по-малко от факта, че цялото ми средно образование щеше да бъде безплатно.

Седяхме притиснати един до друг на дългите чинове, разделени на момчета и момичета. Директорът се разхождаше из стаята и гледаше какво пише всеки от нас. Никой не смееше да вдигне поглед. Бяхме силно впечатлени от жокейската нагайка, която използваше за наказание, с метална топка на дръжката и тънък железен връх.

Не се изкушавах да зяпам наоколо, бях изцяло погълнат от изпита и единственото, което ме разсейваше, бяха откъслечни мисли за Хейзъл, която се намираше в пожарната. Но тази разсеяност бързо се превръщаше в още по-голямо старание заради възможността да се издигна в очите на Хейзъл. В нищо не ме биваше особено, но тук се справях добре. С лекота можех да стана първи в класа. Всъщност ако се постараех, можех да стана първи в целия окръг.

Отнесен в мечти и работа, не бях забелязал как директорът се бе приближил и бе седнал на чина пред мен. Той взе листа, на който пишех, и започна да чете. През това време ръката му бръкна между чина и мен и започна да гали стомаха ми, след което се спусна надолу към слабините ми. Така значи, той си беше щипка, както се беше изразило момчето на реката.

Наведох се напред и притиснах ръката му с гърдите си към ръба на чина. Продължих да натискам докато той се опитваше да издърпа ръката си, и с радост почувствах как се свива от болка, когато най-сетне успя да се освободи. За миг ми хрумна, че той или е много чувствителен, или преувеличава болката си, докато се връщаше на мястото си в предната част на стаята. Тогава забелязах, че се мъчи да извади от ръката си треска, получена от грубия дървен чин. Той отвори аптечката върху бюрото си и извади пинцета, памук и йод, а аз се опитвах да се съсредоточа отново, докато най-сетне обяви край на изпита.

Цялата стая миришеше на йод, докато сгъвахме листовете и ги предавахме напред по чиновете. Той ни даде да четем от учебника по английски, докато прегледа и оцени работите ни. Макар текстът, който ни беше дал да прочетем, да ни отне само няколко минути, продължихме да пазим пълна тишина. Миризмата на йод подсказваше, че не бива да дразним ранения звяр. Най-после той тропна с нагайката по бюрото и всички покорно вдигнахме очи.

— В класа има четирима, които имат някакъв шанс да спечелят стипендия, доколкото мога да съдя по тези работи. Искам те да останат след училище тази вечер, за да се разберем за допълнителните часове.

И той започна бавно да изрежда имената, първо имената на три момичета, после моето.

Никой не се учуди при произнасянето на техните имена, но когато се чу моето, всички глави се извърнаха към мен.

— Леле — чух до мен Вал.

Беше станало три часът и директорът би звънеца, за да разпусне училището. Забелязах, че разни хора ме гледат. Пади се подсмихваше приятелски.

— Сваля ли те, или наистина се стараеш? — попита Вал.

— Разбира се, че се старая. Ти не се ли стараеш?

— Да не си луд? Да остана след училище с този? Да не мислиш, че съм превъртял?

— Да не ти пука — каза Пади с усмивка. — Той ще ти дава допълнителни уроци и ти ще спечелиш стипендия, бъди сигурен.

Но на мен не ми беше весело. Бях ужасен и отвратен от собствената си глупост. Едва успях да помоля Пади да се обади у нас и да каже на мама, че ще закъснея. Когато си тръгна, съжалих, че съм го измислил по този начин. Веднага щом узнаеше новината, тя щеше да почне да пали свещи от възторг, а аз вече нямаше да мога по никакъв начин да предизвикам изключването си от класа, преди някой да разбере, че са ме избрали.

Училището бързо се опразни, докато останахме само четиримата избраници, седнали мирно срещу директора, който вписваше оценките. Накрая той затвори дневника, подвързан в кожа, събра пачката изпитни работи и слезе от подиума.

Седна на чина срещу нас и започна да рови из листовете.

— И четиримата сте се справили добре — каза той и добави някак разсеяно, сякаш не говореше на нас: — Обещаващо, много обещаващо.

Той въздъхна дълбоко, като продължаваше да преглежда листовете, сякаш не бързаше за никъде. Разгледах ръката му, да видя дали има следи от треската, но не забелязах нищо.

— Подготвителният клас ще има занимания от три до три и половина в понеделник, вторник и сряда.

Замислих се дали няма начин да отсъствам в тези дни. Домашните задължения можеха да бъдат удобно извинение. Но това бе невъзможно. Татко беше готов да премести планини, да мине през огън, за да ми осигури добро образование. Той не спираше да говори за училище и образование. Това беше единственият начин да успеем в живота. Той се чувстваше горд от моите дребни училищни успехи: те компенсираха факта, че никога няма да играя като него футбол за окръга, нито дори за енорията. А аз се радвах, че той е доволен. Влизането в специалния клас за окръжната стипендия представляваше най-доброто признание. Той щеше много да се гордее с това. Така че не, нямаше как да използвам домашните задължения като предлог да не посещавам тези часове. Намирах се в капан. Бях пропуснал явната възможност да избегна тази беда — възможност, която всички освен мен бяха съзрели. Аз бях тъпият.

Директорът бавно продължаваше да разлиства изпитните работи. След това назова едно от имената на момичетата и започна да прави оценка на работата й. Когато приключи, той й подаде листа и каза:

— Можеш да си вървиш.

Тя прибра листовете в чантата си и излезе. Той назова следващото име и изпълни същата процедура. И това момиче си отиде. Третото име беше на последното момиче и аз започнах да се потя под яката на ризата, под мишниците, по гърба. Не чух и дума от това, което каза на последното момиче, седях в очакване, докато и тя си взе чантата и напусна.

Останахме директорът и аз. Фигурата му сякаш се уголеми на чина, на който седеше, а аз сякаш се смалявах, докато се превърнахме във великан и джудже.

Той започна да говори за работата ми, колко точни са отговорите ми и колко съм даровит, и изведнъж разбрах, че той всъщност ме баламосва и че изобщо не го интересува дали ще спечеля стипендията, и магията изведнъж се развали. Той престана да бъде великан, престана да бъде директорът, в чиято власт се намирах и на когото дължах уважение и преданост. Той беше щипка, а аз бях в неприятно положение, но ужасът беше изчезнал.

Той остави работата ми на чина и ме погледна със своята студена, непроницаема усмивка.

— Ти си късметлия — рече. — Ще оставаш след училище с три момичета. Не се ли вълнуваш? Харесват ли ти?

Погледнах го прямо.

— Много са хубави — казах, сякаш отговарях на въпрос по математика.

Той погледна през прозореца.

— А, мисис О’Бърн приключва — каза той замечтано. Аз също погледнах. Мисис О’Бърн наистина излизаше през портата на училището, понесла на увисналите си рамене тежестта на целия свят, и се отправяше към пожарната, за да си довърши работата. Той очевидно бе чакал тъкмо този миг.

— Тя сигурно е измила тоалетните най-старателно — каза той с ласкав глас. — Искаш ли да слезем и хубавичко да ги опикаем?

— Не, не искам да съсипвам работата на мисис О’Бърн — казах с най-твърдия и хладен тон, на който бях способен. След това седнах и го погледнах твърдо, сякаш казвах „Следващият въпрос, Щипка“.

Той се обърка. Засуети се, погледна отново работата ми и направи някакъв коментар, който дори не чух в старанието си да запазя присъствие на духа. След това чух, че ме освобождава с думите:

— Това е всичко. Заниманията започват в понеделник.

Взех си нещата и напуснах безмълвно. Бях свободен, поне засега. Зад завоя в Парка ме чакаха Вал и Пади.

— Какво стана? — попита Пади, развеселен от моята беда.

Хвърлих чантата на земята и тримата седнахме до стената. Разказах им всичко. Те бяха очаквали нещо по-зловещо. Разочарованието ги върна в обичайното им настроение.

— Трябва да се спася от това — рекох.

— Няма да е лесно — отвърна Пади. — Когато казах на майка ти къде си, тя затанцува от радост.

Изпъшках. Ясно виждах картината. А това беше нищо в сравнение с начина, по който щеше да реагира татко, когато узнаеше, че са ме избрали да се боря за окръжна стипендия.