Джак Харт
След багера (14)

14

Около двора пред работилницата на Компанията растеше гъста папрат и скриваше парцела, на който нашият ръчно добит торф съхнеше на разхвърляни буци. Аз се криех във високата папрат и чаках татко. Днес беше важният ден. Днес щеше да се случи голямото събитие. Компанията беше обявила, че торфът е готов за редене.

От няколко седмици се говореше само за това. Мъжете, които бяха тук по-отдавна, обясняваха как се взимат и се запазват парцели. Техните описания бяха създали у мен впечатление за голямо състезание подобно на онези в каубойските филми, където отваряха някой нов щат и заселниците се нареждаха с хиляди по границата. С изстрела, който даваше старт на състезанието, всички се втурваха в галоп да оградят и запазят най-добрия парцел земя.

Обсъждаше се колко пари може да изкара сам човек и колко — ако има деца, които да му помагат. Приемаше се, че тъй като едно дете е по-близо до земята и не трябва да се навежда толкова, то може да върши почти толкова работа, колкото и един мъж.

На това място трябваше да посрещна татко, след като му свършеше смяната. Докато се криех в папрата, поглеждах от време на време към тъмния вход на ковашкия цех и виждах как се обръщат вагонетките и съдържанието им се изсипва в камионите под тях. При всяко изсипване на товар се чуваше громолене и от камиона се издигаше облак торфен прах. На повечето от камионите пишеше „Макхенри“ и знаех, че техният товар е предназначен за пазара в Дъблин.

Най-сетне сирената изсвири и аз видях татко, който излезе от входа на цеха, сякаш готов за стартовия изстрел. Торбата, в която носеше обяда си, беше преметната през рамото му, а палтото му беше преметнато през ръка. С другата си ръка носеше котле. Както винаги лицето му беше черно от въглищния прах в ковачницата, което подчертаваше очите му, в които беше събрано цялото му изражение.

Помахах с ръка и той се насочи право към мен през двора.

— Да караме поред — каза той и седна до мен в папратовия шубрак. Внимателно остави котлето на земята. То беше пълно до гърлото с горещ чай, сварен до тъмнокафяво, както го обичаше той. Отворих торбата, която носех, и извадих чистите чаши и сандвичите, които мама беше приготвила. Настанихме се удобно и се наядохме като царе, сякаш само затова се бяхме събрали. И макар да трябваше да сърбам чая през зъби, за да прецедя листенцата чай, обядът ни беше толкова вкусен, колкото може да бъде само хапването на открито.

— Май сме готови — каза татко, когато приключихме. — Хората казват, че празен чувал прав не стои, но за работата, която ще вършим, е по-добре да не преяждаме, защото тогава пък няма да можем да се сгъваме. — И се засмя на шегата си. Беше в добро настроение.

Бързо изминахме краткия път до Трети ров, където същата сутрин беше започнало реденето. Геометричните линии на изкопания торф бяха нарушени и навсякъде имаше тъмнокафяви могили от подреден торф, издигащи се от тъмнокафяво поле.

И там, покрай ивицата на рова, докъдето ни стигаше погледът, се виждаха стотици хора, мъже жени, деца. Пъстрите цветове на дрехите им ярко контрастираха с тъмния торф, и внасяха нотка на веселие. В моите възхитени очи картината напомняше карнавал.

Но гърбовете им бяха наведени и те не вдигаха глави да ни поздравят, докато вървяхме над тях по ръба на ивицата. Татко ми показа как редовете изкопан торф са разделени на парцели, като границата на всеки следващ парцел беше отбелязана със забита в земята дървена летва с изписан номер. Всеки човек си запазваше парцел, като правеше купчинка калъпи на най-горния ред. Някои от работниците трябва да бяха започнали доста рано, защото голяма част от парцелите им вече бяха обработени.

След като повървяхме около четвърт миля покрай тази пъстра работна сила, стигнахме до място, където бяха събрани само един-два реда, което означаваше, че парцелите са започнати наскоро. Още по-натам пред нас се простираха само редовете изваден торф. Татко остави палтото си върху блок събран сух торф и разгледа първия свободен парцел. Аз направих същото.

Той посочи летвата, която бележеше първия ред от парцела. Върху земята до летвата имаше странни отпечатъци. Когато го попитах какво е това, той се засмя.

— Викаме му „сврача стъпка“. Бригадирите слагат този белег до всяка летва, за да не може да се мести. По-рано един хитрец имаше навика да премести летвата с два реда, като ги добави на съседа си, за да ги спести на себе си.

— Но това е измама. Защо му е да го прави?

— Ще разбереш, че когато става дума за пари, хората са способни на всичко. Затова си дръж очите отворени и не се оставяй да те преметнат.

Погледнах торфището и редовете превити гърбове. На някои парцели работеха сами мъже, но на други се трудеха цели семейства — мъж, жена и три-четири деца. Едва ли можеше да съществува нещо по-невинно от тази гледка. Татко вече струпваше могилите, с които да запази парцела.

— Колко ще ни платят за този парцел? — попитах аз.

— Доста. Ако обработим два такива парцела, ще изкараме толкова, колкото взимам аз за една седмица работа в ковачницата.

Той започна един ред, за да ми покаже как се редят калъпите според изискванията на Компанията. Тук се трупаше по различен начин, а не като при ръчно добития торф. При традиционния начин два калъпа се подпират изправени един в друг, след което до тях се добавят още пет или шест, също изправени, така че хем да ги огрява слънце, хем да ги суши вятър. След това върху този ред калъпи се поставят още два-три по дължина, които не се опират в земята. Калъпите на Компанията обаче бяха по-дълги, по-тънки и по-твърди от ръчно копаните. И новият метод на редене беше опростен. На земята се слагаха успоредно два калъпа на известно разстояние един от друг. Върху тях напряко се слагаха други два и така шест до осем реда на височина. Големите отвори между калъпите и кухата вътрешност на купчината осигуряваха добро проветрение на калъпите.

— Трябва да се редят в права линия, за да може да се върви между тях, каза татко, като се върна на своя ред и ме остави да продължа започнатия. — На кошарки — добави той.

— Какво?

— Така се казва реденето — на кошарки.

— Хората ли му казват така, или го използва Компанията?

— Не знам. Така му казват — на кошарки.

Беше очевидно защо. Татко ги редеше с голяма бързина и вървеше пред мен през полето, като работеше три реда пред себе си и оставяше един-единствен прав ред наредени кошарки зад гърба си. Опитах се да правя като него, но този начин ми се стори много скучен — два калъпа отстрани върху два калъпа отстрани върху два калъпа. Когато направих десетина кошарки, разбрах, че в един ред има страшно много торф, да не говорим за деветнайсетте реда, от които се състоеше всеки парцел.

— Как ти се струва? — попита татко, като се изправи.

— Много бавно.

— Карай спокойно. Не се напрягай толкова. Изчакай гърбът ти да свикне с навеждането и за нула време ще се оправиш.

Погледнах няколкото кошарки зад себе си. Резултатът беше жалък, а той ми казваше да карам спокойно. По цялото поле се виждаха единствено превити гърбове; дори жените и децата не спираха, и аз се дивях на усилията им, предвид това, че някои от тях се трудеха от сутринта.

Продължих да ги гледам, за да разбера колко време издържат, без да се изправят. Бях изумен. Никой не спираше и за миг.

— Как така работят без да спират? — попитах татко, който се приближаваше към мен, карайки втори ред.

Той се изправи и хвърли поглед към пъстрите редици, работещи бясно.

— Сигурно си мислят за парите, които ще получат, когато завършат парцела си. Това е доста силно болкоуспокояващо средство — засмя се той и поднови работа. — А може и гърбовете така да ги болят, когато се изправят, че им е по-лесно да си стоят наведени.

Бях стигнал към средата на моя ред, което ми се стори някакво постижение. Разходих се до края на реда, за да преброя калъпите торф, които трябва да наредя, след което се върнах обратно и преброих вече наредените, за да се уверя, че вече съм минал половината. Когато татко ме видя да се разхождам, вдигна глава.

— В торбата има още два сандвича и малко мляко. Донеси ги, ако искаш, да ги довършим.

С радост го послушах. И ние се опънахме върху равния блок нареден торф отстрани на пътя, дъвчехме смачканите сандвичи и подавахме бутилката мляко помежду си. Храната имаше невероятен вкус, като кралско ястие. Храната винаги е по-вкусна под открито небе, а когато замества тежкия труд, е още по-превъзходна.

— Всяка вечер ще работим по малко така, плюс съботата. Не е нужно да се преработваме. Когато започне ваканцията, ти и Айлийн, и дори Майки, ще можете да идвате всеки ден. Аз ще идвам вечер след работа. Ще направим няколко парцела и ще си приберем парите.

— Как ще ни плащат?

— Когато завършим парцела, бригадирът си го отбелязва в тефтера. След това добавят парите в чека ми, така че го плащат до две седмици.

— Кой е бригадирът?

— Не знам кой е на този ров, но скоро ще разберем. Ще го познаеш веднага по това как крачи и се перчи наоколо и се прави на важен. Но гледай да си в добри отношения с него, който и да е той. Тези гюбрета могат да ти вгорчат живота, ако решат да се заяждат с теб.

— Ще внимавам.

— Съгласявай се с тях, каквото и да ти кажат. Не обичат някой да им противоречи или да спори. Дори да ти натякват за нещо, кимай с глава. Много държат хората да признават колко са важни и колко много са постигнали в живота. Сещаш се. Ако решат, че са те впечатлили, повече няма да се занимават с теб.

— Знам. Всички говорят за Пади Макивой Дългия. Преди отивал с колелото на работа с другите, след работа се връщал заедно с тях. Но след като го направили бригадир, започнал да си тръгва от работа по-рано сам. Глупак.

— Може и да е глупак — каза татко, като се засмя, — но за теб той не е Пади Дългия, а мистър Макивой. Сега ще можеш ли да си довършиш реда? Щом приключиш, си взимаме багажа и си тръгваме.

— Добре — рекох и скочих на крака.