Джак Харт
След багера (6)

6

През март багерите излизаха на торфеното поле.

— Страшна работа — казваше татко, докато си белеше картофите, с нотка на гордост и намек за възможностите на машините, сякаш той лично ги пускаше в полето.

— Кога ще видим багер, татко? — извика Майки от дъното на масата с интерес, разколебан между вечерята и разказа на татко.

— Скоро — каза татко, сякаш премисляше всеки нит, забит в машините по време на подготовката им за сезона на рязането. Всяка вечер на масата ние изслушвахме последните новини за това как върви работата и се измъчвахме от всеки проблем или неудача, сякаш притежавахме собствен дял в тези машини. — Скоро — повтори той.

— Но кога, татко, кога? — За Майки неопределеният отговор не беше достатъчен.

— В неделя, ако не вали. Ще взема един от вас с колелото.

— Може ли аз да дойда, татко? Може ли? — Майки спря да мачка картофа в зелевата си супа и се изправи на стола, размахал вилица в юмрука си като воин, вдигнал копие.

— Според мен е редно първо да отиде най-големият — намеси се мама. — Всички ще отидете поред.

— Значи Роби ще отиде първи, той винаги е първи — запротестира Майки.

— Такъв е редът. Ако ти беше най-голям, щеше да отидеш ти — настоя мама.

Майки обърна вилицата си и яростно замачка картофите.

— Не е честно — рече.

— Трябва да има ред — каза мама. — Щом редът е най-големият да иде пръв, значи е честно.

— Добре де — каза Майки и отново размаха вилицата, — а когато се баняме в събота вечер? Защо Роби не е първи тогава? Но не, тогава първи е най-малкият, а Роби остава последен.

— А искаш ли да бъдеш последен — намеси се Айлийн — и да използваш водата след всички други?

— Да използвам водата, в която сте се къпали ти и Роби? Не, благодаря.

— А на нас ни се налага да я използваме след теб, след Франк, след Били и Кормак. За какво мрънкаш?

Ставаше дума за ритуала в събота вечер, когато всички взимахме вана един след друг. Нагревателят не се справяше много добре с горещата вода и се налагаше да топлим допълнително вода с чайници и тигани. След това един по един влизахме вътре и изтривахме едноседмичната мръсотия от себе си. Когато и мама и татко се изкъпеха след всички останали, водата никак не изглеждаше приятно. Все пак отбелязвахме подобрението в сравнение със старото тенекиено корито, което използвахме в центъра на кухненския под у дома в Килиндъф.

— Не казвам, че винаги искам да съм първи или последен. Просто Роби като че ли винаги получава най-доброто — вилицата на Майки, която беше престанала да бъде оръжие, разбиваше картофите на фино пюре.

— Така е, защото никога не си доволен от своето. Пред себе си имаше вкусна топла вечеря, а я остави да изстине, докато спориш за глупости — тонът на мама беше категоричен.

Майки погледна вечерята си, свали вилицата, взе голяма лъжица и започна да изсипва разкашканите картофи в нацупената си уста.

Татко имаше колело марка „Ръдж“. Аз предпочетох да се возя на багажника, вместо да се свивам отпред между него и кормилото. Когато искаше да ми каже нещо, той обръщаше глава настрани и говореше силно, за да надвика вятъра, който духаше отляво.

— Уили Морахан може да е долу — каза той.

— В неделя? — извиках в отговор и размърдах задник на багажника, който ме убиваше.

— Такъв си е Уили. И в неделите е там.

Вълнувах се. Вълнувах се от това, че ще видя багера, за който бях слушал толкова много. Вълнувах се и от възможността да се срещна с Уили Морахан, човека от Тирера, който ръководеше дейността по превръщането на ирландските блата в торф. Надявах се разговорът да се насочи към дома, към старите места и общите познати.

Пропътувахме с велосипеда две-три мили, след което стигнахме до кръстовище, където железопътната линия пресича пътя. Татко спря колелото и слезе. Подпря го на една туфа прещип и двамата слязохме при релсите. Татко обясни, че Компанията прекарваше торфа по линията до депото, където товареха камионите от Дъблин. Компанията имаше локомотиви и вагонетки, които постоянно пресичаха торфището.

Повървяхме покрай линията около миля, а от двете ни страни се простираше девствено торфище, както го нарече татко — там още не беше добиван торф. След това видяхме Първи ров. Дъхът ми секна. Като някаква огромна канавка, двайсет метра широка, той се простираше в далечината, напряко на линията. От двете страни на големия ров имаше нещо като полегати брегове, а над тях в две редици беше нареден изкопаният торф. Правите линии на наредените парчета торф, бреговете и рова се губеха в далечината. Възхищавах се на мащабите на този пейзаж, създаден от ръцете и труда на хората.

— Това е Първи ров — каза татко. — Ровът е изкопът по средата, но когато от Компанията говорят за Първи ров, имат предвид изкопа, кариерите отстрани и блоковете подреден торф. Багерите ще излязат на Трети и Четвърти ров по средата на торфището. Те са отворени най-отдавна и са най-добре дренирани. Тук багерът ще потъне като камък във вода — татко посочи подгизналото торфище пред нас.

Всички торфища, които бях виждал дотогава, бяха влажни и ми беше трудно да си представя, че може да има други. Продължихме да вървим по линията, която пресичаше по диагонал рововете и може би в обратната посока след средата, тъй като ровове, брегове и блокове нарязан и нареден торф се събираха в една линия от двете страни на хоризонта.

Когато стигнахме до Трети ров, което според татко беше центърът на торфището, наистина почвата под краката ни стана по-суха и твърда. Той се огледа нагоре и надолу, но наоколо нямаше никакви признаци на трудова дейност. Отнякъде долитаха откъслечни гласове, примесени с механично тракане. Минахме покрай блоковете нареден торф и стигнахме до Четвърти ров, където пред нас се очерта грамадният силует на машина в оранжево-жълт цвят на фона на кафявото торфище. Очите ми с усилие обхванаха мащаба на обекта.

— Това е багерът — рече татко простичко, докато стояхме там, може би еднакво обзети от страхопочитание.

Стъпила на самия ръб на рова, машината стоеше пред нас. Едното й рамо се спускаше надолу в рова, а другото се издигаше във въздуха от другата страна, подобно на пиян акордеонист, разтегнал инструмента си. По рамото се движеше конвейерна лента с кофи, монтирани по такъв начин, че когато излизаха от рова, бяха пълни с торф. После кофите се издигаха на конвейерната лента до върха, след което се обръщаха и изсипваха съдържанието си в дупка, зейнала в корпуса на машината. След това отново се спускаха надолу, за да отхапят част от брега.

Докато се приближавахме, татко ми посочваше различните части на машината и въодушевено обясняваше предназначението им. Можех да видя как багерът изстисква безкраен екскрет като две непрекъснати парчета торф. Двете безкрайни линии мокра пръст вървяха по конвейера, който ги пренасяше по рамото над дължината на брега — разстояние от около петдесет метра. Това рамо, представляващо възхитително съоръжение от колела, лостове, ремъци и макари, които поддържаха конвейерната лента, се движеше едновременно с багера и се обръщаше, щом редовете торф стигнеха горния край на брега. Поредица метални дискове по протежение на рамото изкусно нарязваха торфените линии на правилни калъпи, дълги един фут всеки.

Въпреки прецизността и сложността на механичното чудовище видях, че с изключение на мотора, който работеше някъде във вътрешността му, повечето от съставните му части можеха да бъдат произведени в ковачницата на татко.

Докато погледът ми се опитваше да свикне с мащабите на машината, слухът ми се опитваше да анализира експлозията от звуци, излизаща от сърцето на това производство, в рязък контраст с абсолютната тишина на безкрайното торфено поле. Ритмичното боботене на двигателя беше съпроводено със силни викове на човешки гласове. Наоколо имаше дузини мъже, които се движеха насам-натам и крещяха един към друг и един на друг.

Когато се вгледах внимателно, видях, че повечето от тях са заети с това да местят дървени дъски, които вдигаха иззад багера и пренасяха отпред, за да ги поставят пред машината.

— Какво правят? — попитах татко.

— Земята под багера е мека. В този сезон на много места е така. Дъските държат багера да не затъне. Подлагането на дъски за багера по това време на годината е най-тежката работа, която може да се даде на човек. Сигурно умират от щастие да вършат това в неделен ден — каза с мрачна ирония татко.

— Ти работил ли си на този багер?

— Виждаш ли тези кофи? — той посочи кофите на изкопното рамо, които се забиваха в торфения бряг. — Всичките аз съм ги заварявал.

Погледнах с гордост острите зъбци, които режеха торфената почва.

— Мили боже, Морахан е тук. Голям мъж. А дори не е длъжен да идва тук в неделя — той кимна по посока на човек в бяла риза, който се беше появил иззад другия край на машината. Изненадващо бялата му риза беше отворена на врата, с ръкави, навити над лактите. — Той е производственият бригадир и бог е свидетел, че гледа на работата си сериозно.

Сърцето ми затрептя от гордост при вида на земляк от Тирера, който беше началник, крещеше заповеди и насочваше работниците, затрептя от нетърпение да се срещнем с този човек и да чуем говор от Слайго за първи път, откакто бяхме прехвърлили планината Кърлю.

С машината работеха към трийсет човека. В кабината имаше двама — очевидно багеристите. Други двама наблюдаваха конвейерното рамо. Останалите бяха заети с непрекъснатата работа да вдигат дъските, останали зад багера, да ги пренасят напред и да ги нареждат на пътя на машината.

Татко посочи огромните гъсенични вериги, с които багерът се движеше напред по настилката от дъски.

— По принцип гъсениците го държат на повърхността, но когато почвата е толкова мокра, трябва да се подложат и дъски. Ще ти кажа само, че това е тежка работа.

Сам виждах, че е така. Някои от мъжете се бяха съблекли до кръста, докато газеха в калта и водата, въпреки студения вятър, който държеше палтото ми закопчано до врата. Те отлепваха всяка от дъските, забити от багера в торфището, вдигаха я на рамене и я пренасяха до машината, където я подаваха на колегите си от другата страна. Те от своя страна пренасяха на рамене дъската до предната част, за да я поставят на пътя на цепещата тежест на желязното туловище, което отново щеше да ги вбие в земята.

Имаше нещо трескаво в ритъма на работата, във виковете и псувните на мъжете, които се издигаха над монотонния ритъм на мотора и тракането на движещите се рамене. Уили Морахан беше над всички и виковете и псувните му се чуваха по-силно от всички. Незабавно различих акцента на човек от Слайго. Той псуваше мъжете за това, че не са достатъчно бързи, псуваше багера, дъските и блатото. Мъжете от своя страна се псуваха един друг и се оплакваха един от друг. Това предизвикваше върху им още псувни и заплахи, изречени с акцента от Слайго. Бях потресен и ужасен. Никога не бях виждал възрастни да се отнасят по този начин един с друг. Имаше толкова сгъстена агресия и омраза, че всеки миг очаквах да започне бой.

Вече бяхме достатъчно близо, за да видим лицата на мъжете, но очите им бяха съсредоточени и угрижени, а челата им се набраздяваха, когато вдигаха калните дъски, за да ги пренесат до мъжете от другата страна. Всички бяха потни от усилието и дишаха шумно като коне, впрегнати в тежък товар. Лицата, ръцете и дрехите им бяха изцапани с мокра кал. Докато носеха дъската, на всяка крачка трябваше да изтръгват краката си от лепкавия капан на тресавището.

Татко продължи да ми показва различните части на багера, но вниманието ми беше приковано най-вече от гледката на множеството мъже, които вдигаха товара си, викаха и псуваха. Никой не вдигна глава и не поздрави по общоприетия в провинцията начин. Омацани с блатна кал, те сякаш се бяха костюмирали, за да изпълнят някаква странна сцена, която нито харесваха, нито разбираха.

Когато видя татко на кариерата, Уили Морахан се приближи към нас. Бях загубил интерес към интонациите на родния говор, след като го бях чул да крещи и да псува на този благословен език. Това светотатство ме беше пронизало повече от студения мартенски вятър, беше попарило духа ми повече от гледката на мъжете, които изтръгваха кални дъски от подгизналото тресавище. Той ми кимна, когато татко ме представи като свой син.

Те поговориха известно време, като Морахан току прекъсваше разговора, за да отправи нови обиди към някого. Аз се отдалечих да погледам дългата двойна непрекъсната ивица омесен торф, която излизаше по рамото на багера, да гледам как тази ивица се носи неумолимо към стоманените пластини, и как, в края на конвейерната лента, тъкмо когато достигнеше края й, се обръща, да гледам въртенето на конвейерната лента от багера чак до края на брега, където изцеждаше двата успоредни реда омесен торф на земята. Покатерих се върху блок нареден сух торф, за да погледна пейзажа отвъд багера. Докъдето погледът стигаше се простираха редове торф, нарязан на равни парчета от фалангите метални дискове на края на рамото. Вдигнах калъп сух торф от блока, върху който стоях — остатък от миналогодишната реколта. Беше ми трудно да си представя, че буците кал пред мен щяха да изсъхнат и да станат твърди като камък. Но те лежаха пред очите ми на прави, безкрайни редове и чакаха да бъдат транспортирани с вагонетки до депото.

Най-сетне татко ми подсвирна. Беше приключил разговора си с Морахан и бригадирът крачеше обратно към групата работници, известявайки пристигането си с нов порой от псувни.

— Е, разгледа ли?

— Какви са тези хора?

— Това са постоянно наети работници на Компанията. Никого ли не разпозна? Някои от тях живеят в Парка. Джони Кинкейд е тук. Не видя ли Джони? Той живее в номер четирийсет и две. А също и Били Макормак от номер двайсет и шест, двуетажната къща. Не го ли видя?

— Не, всички бяха черни, а и никой не вдигаше глава. Защо не вдигат глава да поздравят?

Татко се засмя.

— Това не ти е Слайго, момко. Това тук е Торфената компания. Тук ти плащат, за да работиш, а не да се подпираш на оградата и да си бъбриш с комшията. Това време свърши и по-добре. Мъжете са създадени да работят, а не да дрънкат.

Премълчах несъгласието си. Нямаше нищо по-приятно в родния край от това, както си вървиш по пътя, някой съсед да остави работата си, за да дойде до оградата да поприказва с теб. Не можех да възразя срещу татковата страст към работата, макар понякога да ни досаждаше с дългите си проповеди за добродетелния труд, както и със също толкова многословните си осъдителни речи по адрес на онези, които според него не бяха заслужили и въздуха, който дишаха. В този списък той включваше политиците, свещениците и началниците навсякъде по земята.

Докато крачехме покрай железопътната линия, той отново заговори:

— Голяма работа е този Уили Морахан, а?

— Защо?

— Ще повярваш ли, че инженерите не искаха да пуснат багерите на полето. Според тях тресавището още било прекалено меко. Обаче Уили се опъна, искаше да се почне производството. Събра всички работници до последния и ги сложи да редят дъски под багера непрекъснато, на три смени. И видя ли вече колко е изкопал? Но пък ако багерът потъне, ще загази здравата. И според него доста хора ще се зарадват, ако се издъни. Защото му завиждат. Но няма начин Уили да се издъни. Дошъл е в неделя, съблякъл е палтото и ръководи.

— Това, което правят, изглежда опасно — щеше ми се да променя темата, тъй като не споделях възхищението, което татко изпитваше към Уили Морахан.

— Разбира се, че е опасно. Миналата година един мъж на име Пади Бърн го хвана мелачката. Залитна ли, подхлъзна ли се, не знам. Докато спрат мотора, беше станал на пюре. А беше свестен мъж, кротък, от нашия край, от Конахт. Остави жена и три деца.

Тази случка ме изпълни с още повече ужас, и ние отново замълчахме. По траверсите не можеше да се ходи равномерно, защото на някои места бяха разположени нагъсто, а на други бяха доста раздалечени, така че аз или ситнех като пиле, или разтягах крачка като гъсок.

Когато се качихме на колелото, татко се отърси от мислите си.

— Говорих с Уили за заплатата. Каза, че ще я вдигне, колкото на другите и ще ми я носи.

— Още ли не сте се разбрали за заплатата?

— Все същото. Плащат ми като на черноработник, макар че съм майстор и върша занаятчийска работа.

— Голяма ли е разликата?

— Разбира се. На майсторите се плаща с около двайсет и пет процента повече, отколкото на работниците.

— Защо не ти ги дават?

— От злоба. Пет години съм чиракувал и съм слугувал на майстора в Ривърстаун, без да взема и стотинка. Изкарал съм си всичките изпити и съм взел всички тапии. Така че съм толкова квалифициран, колкото и шлосерите и стругарите. Върша същата работа като тях, а и доста повече от някои от тях. Те обаче ми излизат с това, че в компанията нямало категория ковач. Казват, че съм нает като работник и че могат да ми плащат само като на работник. Сякаш не съм учил нищо. Но Уили ще ги оправи. Имам вяра в Уили.

През нощта се будих много пъти, присънваха ми се мъже с омацани лица и омацани ръце, и омацани гърди, които работеха трескаво пред неумолимо настъпващия и ненаситен багер. А псувните на Уили Морахан се стоварваха върху гърбовете им като камшици. Ако се забавеха или спираха да починат, лакомата машина изпълзяваше напред, засмукваше някой от мъжете в мелачката, смачкваше го на пюре и кръвта и месата му излизаха на конвейерното рамо, омесени в подгизналия торф. А щом татко беше работник, него също щяха да го пратят да носи дъските, него също можеше да го засмуче мелачката и месото и кръвта му щяха да изчезнат във влагата и коренаците на блатото.