Джак Харт
След багера (16)

16

Всяка събота следобед отивах да взема яйцата от къщата на Чарли Ратиган, и макар в началото това да беше задължение, скоро се превърна в удоволствие. След литургия грабвах пазарската торба, качвах се на колелото и изминавах двете мили до дома му.

Той си беше все така мрачен, все така сумтеше вместо поздрав, неловката тишина се възцаряваше всеки път, докато увивах яйцата едно по едно в накъсани листове от „Фермерски журнал“. Въпреки това чувствах топлина, усещах, че под суровата външност се крие благородство.

Веднъж, докато се приближавах към отворената врата на дома му, поразен, чух смях. Първо си помислих, че има гости. Заслушах се. Нямаше говор, звучеше единствено радиото, настроено на популярна хумористична програма. Отново се чу смях. Беше Чарли, който се смееше с пълна сила на всяка една от шегите. Беше ми неудобно да го прекъсна, но не можех и да се върна; не можех и да стоя като уплашен заек и да рискувам да ме хванат, че слухтя. Затова изтрополих с крака и бавно се приближих към вратата. Естествено, той млъкна веднага и отново стана сдържан.

Дали по някакъв начин се бях издал, че го виждам в непозната светлина, дали обичайното му настроение беше разсеяно от хумористичната програма, или той се смути от опита ми да открия в очите му веселието, което криеше, не знам. Но той отново ме изненада, като отиде в стаята и се върна с някаква книга, най-голямата книга, която бях виждал. Държеше я с две ръце и я сложи на масата пред мен. Книгата беше подвързана с дебела кафява кожа със златни букви, които се бяха изтрили до такава степен, че не можех да прочета заглавието.

Чарли отвори книгата. Извади отвътре оръфана и пожълтяла вестникарска изрезка и я сложи пред мен.

— Познаваш ли тази къща? — попита той, като сочеше снимка на къща със сламен покрив в горната част на листа.

Разгледах я внимателно. Изглеждаше като най-обикновена къща със сламен покрив. В нея нямаше нищо особено. Прочетох надписа под снимката. „Родната къща на Фр. Джоузеф Малули“. Малули беше местна фамилия, но все още не можех да разбера коя е къщата.

— Какъв ще станеш, когато пораснеш? — попита Чарли.

— Не знам.

— Не ставай детектив.

— Защо?

— Защото в момента седиш в тази къща.

— Така ли?

— Така.

Разгледах статията. Беше биографична бележка за отец Малули, първия археолог в Рим. Той служел в църква на името на свети Климент и вярвал, че църквата е построена върху стара базилика, издигната от самия свети Климент в зората на римокатолическата църква. Започнал да разкопава. И не само открил базиликата на свети Климент, но намерил под нея и стар римски храм. Откритието било толкова невероятно, че всички европейски владетели идвали да го видят с очите си.

Бях поразен. Не бях се срещал със славата, поне не с тази от вестниците. Отново разгледах къщата. Постепенно различих някои особености, макар снимката да беше правена много отдавна.

Отворих книгата на заглавната страница. Неин автор беше Преподобният Джоузеф Малули и в нея се разказваше за археологическите му открития.

— Може ли да я прочета?

— Книгата не е напускала тази къща откакто е донесена тук преди почти сто години.

— Но аз искам да я прочета.

— Тогава ще трябва да я четеш тук.

Отворих на първата страница и зачетох, но половината думи ми бяха непознати.

— Думите са много трудни. Ти чел ли си я?

— Не съм учен. Но от теб може да излезе такъв.

— Защо мислиш така?

Чарли ме погледна и се опита да скрие усмивката си.

— Ами защото носиш очила.

— Но то е понеже съм късоглед.

— А не е ли защото четеш много книги?

— Само учебници. И комиксите, които един приятел получава от Америка. Имаш ли и други книги?

— Само тази. За какво са ми книги?

— Тази я имаш от сто години.

— Това е друго. Той ми беше прачичо и е роден в тази къща. Аз също съм роден тук и наследих къщата, фермата и книгата. Когато майка ми беше на смъртно легло, тя отдаде повече значение на книгата, отколкото на къщата или на фермата. Сигурен съм, че никога не я е чела. И аз не съм я чел. Но въпреки това я пазеше, все едно без нея слънцето няма да изгрее, тревата ще спре да расте и кокошките ще спрат да снасят. Така сме били.

— Като О’Донълови.

— Кои О’Донълови?

— О’Донълови от Донегал, знаеш, известните.

— А, тези О’Донълови.

— Те имали книгата на свети Колмкил, най-старата книга в Ирландия, и всеки път, когато отивали на бой, носели книгата със себе си. Вярвали, че докато книгата е у тях, няма да бъдат победени.

— Разбирам ги. Кой ти разказа тази приказка?

— Това не е приказка, има го в учебника по история.

— Хм.

— Хората знаят ли?

— Какво да знаят? Че имам известен прачичо?

— Да. И че е роден тук.

— Хората в днешно време не се интересуват от такива неща.

Отгърнах страницата и попаднах на някакви илюстрации. Не можах да ги разбера. После открих портрет на автора. Разгледах го внимателно, но не открих прилика с Чарли. Но пък аз и къщата не бях успял да различа, така че той може би имаше право — разследването не беше по моята част.

— За колко време можеш да я прочетеш?

— За много. Това е книга за възрастни.

— Ще ти я дам за две седмици да видим как върви.

— Но нали каза, че никога не е напускала къщата.

— Така е. Но мисля, че мога да ти имам доверие, че ще я пазиш.

— Ще я пазя. Но сигурен ли си?

— За две седмици. И после ще ми кажеш какво пише.

— Добре. Много ще внимавам.

Не можех да повярвам, че ми дава книгата. С вълнение наблюдавах как я увива в двоен лист от „Айриш Индипендънт“. Сложи я на дъното на пазарската ми торба.

— Внимавай с яйцата. Ако счупиш някое, ще изцапа книгата.

Потеглих обратно като на тръни. Всяко трепване на кормилото ме караше да изтръпвам. Всяко друсване ме оставяше без дъх. Но аз бях специалист по транспортирането на големи пратки яйца. Когато разопаковах яйцата, намерих книгата невредима на дъното.

Когато мама ме попита какво съм донесъл, отговорих, че е просто книга от Чарли. Занесох я в предната стая, легнах на моето легло и започнах да я разглеждам и да душа плесенясалата кожа на корицата. При всяко отгръщане се притеснявах от неразбираемия текст.

По-късно я занесох в кухнята, където мама и татко седяха както винаги в неделя следобед и четяха вестника. Показах им книгата и обясних за великия прачичо на Чарли. Мама разгледа илюстрациите и когато намери портрета, започна да открива приликите с Чарли.

— Къде е нашата книга? — попитах аз.

— Имаш предвид „Златната съкровищница“?

Книгата, която можех да имам предвид, беше една-единствена.

— В гардероба е — отвърна тя.

Взех един стол и се покатерих. Между пакетите захар и пакетите брашно, между соса тартар и чая, се гушеше книгата. Нямаше корици, нито предна, нито задна, а първата страница беше номер xxiv. Избърсах я от захарта, брашното и трохите.

— Може ли да я взема?

— Може, ако я искаш. Стига е стояла така.

Взех я и се върнах на леглото, за да я разгледам. Да, стига е стояла така. Помнех, че някога имаше опърпана червена корица. Откога ли я имахме в семейството? Може би от сто години, като книгата на Чарли. Това беше нашата книга, фамилната ценност, и сега тя беше моя.

Разтворих я и започнах да обръщам страниците. По-голямата част от увода липсваше, а последната страница свършваше по средата на стихотворение, така че и от края също липсваха страници. Но средната част изглеждаше здрава. Някои от стихотворенията ми бяха познати. „Саймън Дий старият ловец“, „Полето с тополите“^[1] и помнех, че преди години мама ни ги четеше в кухнята в Килиндъф.

Имаше стихотворения, които не можех да разбера, а имаше и такива, които бяха съвсем прости.

Колцина ли опечалени

остави Луси тук?

Но тя е в гроба — и за мене

светът е вече друг!^[2]

Поставил книгата разтворена на гърдите си, се питах коя е Луси и защо толкова много липсва на поета.