Джак Харт
След багера (45)

45

Вече ги няма едновремешните кръчми. Поне аз не съм виждал такива. Мъже с гумени ботуши, които бавно надигат „стакани“ черна бира — кой не ги помни? Възрастен мъж с кариран каскет се обляга на тезгяха и разсъждава върху живота: „Благодаря на Бога, че живяхме толкова дълго и навредихме толкова малко“. Няма ги вече. Лесно е да бъдем цинични към заслугите на стареца, защото нашето поколение промени лицето на земята. Но какво би рекъл той? Повече ли са нашите злини от добрините ни? Имахме ли право да променяме всичко, да заместим великаните с вятърни мелници? Не предадохме ли ние светия завет да запазим земята такава, каквато я получихме, за да я предадем ненакърнена в нейното богатство и разнообразие на следващите поколения? Ти се усмихваш невинно. Разбира се, не можеш да споделиш нито вината, нито постиженията, защото си бил скрит в хранилище, скрито в друго хранилище.

В тази лъскава, модерна зала няма място за недодялани мъдрости, няма място за „стакани“ черна бира и за мъже с гумени ботуши. Двойка делови съпрузи сядат на съседната маса и си поръчват къри с пиле и лазаня. Всичко е променено, разбира се. Имам среща с директора на отдел „Изкуства“. Подранил съм, както винаги в днешно време. Дали накрая започвам да приличам на татко с това нетърпение за бъдещето?

Спомням си първото пакетче къри в Тирера. Сестрата на Антъни го беше изпратила отнякъде, от Хонконг може би. Помниш ли? Майка му сложи от подправката в яхнията според рецептата и покани всички да я опитат. Одобрението беше нула, отзивите бяха унищожителни, никога това чудо нямаше да се възприеме от местните, а вие, децата, изплюхте лютивите мръвки и се тюхкахте, че са развалили хубавата манджа.

Директорът на отдел „Изкуства“ пристига — млада жена с ясни, проницателни очи. Тя ръководи мащабен културен проект на тема „Разбулено развитие“. Сега, след като съм се завърнал, тя ме кани да напиша роман като част от проекта.

— Нима може да се разбули развитието? — питам я аз.

— А нима може да остане непокътнато? — контрира тя.

Права е. Животът има грижата за това. Смъртта има грижата за това.

— Можете да ни разкажете какво е било, за да разберем какво е сега.

— Като Ошийн^[1] да се завърна и да разкажа на всички?

— Сигурно помните толкова много.

— Спомените са като останки, изкопани от някой археолог. Така се чувствам и аз — като археолог, разглеждащ отломки на собственото си минало.

— А ако сглобите отломките?

— За съжаление няма да върна миналото. Ще се получи просто някаква история.

Тя се смее. А аз си мисля, че може би има две минали времена — външно и вътрешно. Още докато се промъкваме през отломките на физическия свят и на онова, което е било, ние можем да пътуваме и навътре, към дълбините на умовете и душите си, където нищо не се променя. В торфените полета има запазени човешки останки на възраст хиляди години. Дали и в душата няма такова торфено поле, което покрива всичко и всеки, затваря ги и ги запазва непокътнати?

— Може би у всеки от нас живее детето, което някога е бил — подхвърлям аз. — Няма ли да е любопитно да чуем историята на това дете?

— Каква история би разказало детето у вас?

— Какво е да напуснеш този край, да пораснеш и да уседнеш другаде.

— От това ще стане интересна книга. А дали онова дете разбира миналото?

— Не знам. Как бих могъл да знам? За да знам това, трябва да живея едновременно тогава и сега.

Тя отново се засмива и аз добавям:

— Да, той има какво да разкаже. В края на краищата не е ли художествената истина единствената истина изобщо?