Джак Харт
След багера (17)

17

Обонянието ми никога не е било много силно. То почти липсва. Но няколко, може би не повече от пет мириса са запечатани неизличимо в паметта ми. До ден-днешен, когато помириша сапун „Палмолив“, мигом си припомням калъпа, който мама купи при първата ни ваканция в Килиндъф. Всяка сутрин той лежеше на страничната маса в кухнята, до тенекиеното тасче, в което миеше ръцете и лицето си. Да, добре помня мириса на „Палмолив“ и разсънващия допир на ледената вода.

Мирисът на орлови нокти, където и да го усетя, винаги ме пренася на Фордж Роуд, над завоя, където лагеруваха пътниците. Растението избуяваше през оградата и всяко лято ароматът му се носеше нагоре или надолу от пътя, в зависимост от това накъде духаше вятърът. Когато духаше морският бриз, мирисът от орлови нокти те съпровождаше чак до кладенеца на Малуни, където ходеше да напълниш кофите с вода.

Сега, докато крача по Фордж Роуд и търся закътаната поляна под яворите, където лагеруваха пътниците, имам чувството, че подушвам орлови нокти, макар че по това време на годината ги няма.

Въображаемият мирис ме връща към онзи ден в късното лято, когато мама дойде да си откъсне клонки за вазата. Помниш ли вазата? Тя беше единственото украшение в къщата, може би сватбен подарък, и със сигурност помниш какво се случи с нея. Аз още го помня с болка.

Тя беше поставила вазата с орлови нокти на долната полица на бюфета, беше седнала до огнището и докато си почиваше след свършената работа, учеше Айлийн да плете. Къщата беше подредена и чиста и вътре цареше покой.

Ти седеше на пода с разперени крака и хвърляше топка срещу стената до бюфета. Чувството за покой те изпълваше. И тъкмо чувството за покой те завладя до такава степен, че се превърна в радост, а радостта преливаше от сърцето ти и ти хвърляше топката все по-силно и по-силно, без да мислиш. Когато радостта се превърна във възторг, ти запрати топката толкова силно, че тя отскочи от пода, удари вазата с орлови нокти и я катурна. Тя падна на циментовия под и се разби на хиляди парчета. С какъв потрес се взираше в парчетата тогава, в пръснатите клонки орлови нокти, в локвата, която растеше на циментовия под. Почти не забеляза вика на мама, вдигнала ръце пред лицето си, нито плетката на Айлийн, омотана в бъркотията, която беше предизвикал, без да искаш. Беше поразен от невъобразимия покой, пръснат на парчета с вазата.