Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- In the wake of the Bagger, 2006 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Вергил Немчев, 2010 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 3 (× 1 глас)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Джак Харт
Заглавие: След багера
Преводач: Вергил Немчев
Език, от който е преведено: Английски
Издание: Първо
Издател: „Алтера“
Град на издателя: София
Година на издаване: 2010
Тип: Роман
Националност: Ирландска
Печатница: СД „Симолини-94“
Редактор: Ангел Игов
Художник: Капка Кънева
Коректор: Лора Султанова
ISBN: 978-954-9757-51-4
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/4233
История
- — Добавяне
36
Опитвах се да заспя с ръка върху дървеното сандъче, което държах до леглото. В него пазех всичките си ценности, картички от Слайго, изрезки от вестници, но най-вече книги — „Златната съкровищница“ и разни книжки, които бях събрал от шкафовете в магазина на мисис Нали. Това бяха стари учебници от нейните синове. Всеки път, когато помагах на мама в пазаруването, аз се преструвах, че търся в шкафовете нещо определено. Тя държеше там захвърлени всякакви ненужни вещи, и ако попаднех на някоя интересна книга, молех я да ми я заеме. Тя я прелистваше с копнеж, сякаш между страниците можеше да има скрито любовно писмо. След това ми я подаваше с думите:
— Можеш да я запазиш. Сигурна съм, че ще я използваш повече, отколкото моите.
И аз наистина ги използвах, изчитах ги всичките, учебници по история, учебници по география, и особено учебниците по английски език. Откакто погребахме Анджела в протестантското гробище, заспивах трудно. Затова лекичко вдигах капака на сандъчето, за да не разбудя татко и мама, и изваждах някой от учебниците по английски. Дълго разглеждах илюстрациите или пък препрочитах някое стихотворение отново и отново, докато го научех наизуст. Успявах да чета благодарение на тънката ивица светлина, процеждаща се между стената и пердето, което лекичко избутвах. Колкото по-малко прелиствах книгата, толкова по-малка беше вероятността татко и мама да ме хванат и да ми наредят незабавно да заспивам. А това не беше толкова лесно.
Все пак се опитвах. Лежах по корем. Легнех ли по гръб, сполитаха ме тревожни мисли. По корем спокойствието идваше по-лесно. Ръката ми галеше окуражителната хладина на дървеното сандъче.
Сандъчето беше от общежитието, в което татко бе живял, преди да се премести в Баликлеър. То се намираше отвъд торфеното поле, недалеч от работилниците. Една вечер, когато се връщахме от сушенето на торфа, срещнахме Бил Мъри, домакина. Той се мотаеше отвън, пушеше лулата си, и татко се отби да каже „здрасти“.
Стояха и си говореха, татко хвалеше Бил колко добре поддържано е общежитието, а Бил се оплакваше, че вече никой не живее там. Попитах татко къде е спял и преди той да успее да отговори, Бил предложи да ми покаже. Татко снизходително се съгласи. Беше една от онези летни вечери, когато дневната светлина сякаш е безкрайна, а слънцето е решило никога да не угаси фенера си. Бяхме работили здраво и се чувствахме доволни от себе си.
Бил ни поведе по права бетонна пътечка през прясно окосената морава към една от квадратните постройки. Отвори вратата и влязохме. Сгънатите койки бяха струпани една върху друга в далечния край на помещението. Шкафчетата бяха наредени едно до друго покрай съседната стена. До нас се издигаше купчина дървени сандъчета. Бил посочи къде са били леглото и шкафчето на татко.
Поинтересувах се за сандъчетата. Всеки квартирант получавал по едно от тях, държал го заключено под леглото си и пазел в него ценните си вещи. Бил се обърна към татко и го попита дали помни Големия Макарти и камъка. Той бил от графство Клеър и се отличавал с огромния си ръст и физическа сила, но всяка вечер изваждал от сандъчето си плоско морско камъче и го държал в ръка, докато заспи. Една сутрин забравил да го заключи и когато част от мъжете се прибрали вечерта, видели камъчето да се подава изпод възглавницата на Макарти. Те прихнали да се смеят и единият от тях казал, че ако се хвърли умело, този камък като нищо ще прелети чак до торфището. Друг от тях го взел, отишъл до вратата и с всички сили го запокитил в далечината.
— Прав си — рекъл, и всички отново прихнали да се смеят.
Когато Големия Макарти се прибрал и забелязал, че е забравил сандъчето си отворено, трескаво затърсил камъка. Забелязал онези да се хихикат и побеснял. Мъжете побягнали. Когато се осмелили да се върнат, всички мебели били потрошени, а Макарти бил изчезнал. Повече не се чуло за него.
Татко попита Бил какво ще правят с купищата мебели. Продавали се. Веднага попитах по колко са сандъчетата. Два шилинга и половина. Татко ме попита дали искам едно такова сандъче. Разбира се, исках. Бил накара татко да се подпише и го взехме.
Мислех си за Големия Макарти и неговия морски камък и съжалявах, че и аз не бях си донесъл един от Слайго, от Куангяр, камък, огладен от хиляди години приливи и отливи. Можеше да ми помогне да заспя.
Не рискувах да извадя книгата, докато не отгатнех по равномерното дишане, че татко и мама спят. Пълната тишина вероятно означаваше, че още са будни и продължават да се борят всеки по свой начин с несподелена и неизразима скръб.
Малко по-късно чух шепот и наострих уши.
— Мислиш ли за гласуването утре? — попита мама.
— Да — отвърна татко.
— Какво ще се случи?
— Не знам. Ако мине — зле, ако не мине — пак зле.
— Много се тревожиш.
— Как да не се тревожа? Ако хората гласуват „за“, ще спрем работа още преди обед. Ще напуснем работилниците и в края на седмицата няма да има заплата. Ако гласуват против, положението ми остава несигурно. Началниците могат да решат да ме натирят за назидание. Могат да ме пратят на Бангор Ерис от другата седмица.
— Бангор Ерис не е краят на света.
— Не си виждала Бангор Ерис.
— Винаги можем да се върнем в Килиндъф.
— Не, не можем. Не можем да се върнем.
— Там бяхме щастливи.
— Там бяхме бедни и ако бяхме останали, щяхме да сме още по-бедни. Тук имаме шанс. А сега, след като погребахме детето в тази земя, трябва да останем. Предадохме я, като я оставихме да умре, без да е кръстена.
— Не сме я предали. Избий си това от главата. Вината не беше наша. И няма значение къде е погребана, има значение къде е душата й. А тя е над нас и ни гледа. Чувствам това до мозъка на костите си. Знам го, както знам собственото си име.
— А църквата? Тя какво казва?
— Добра католичка съм, но знам, че тук църквата греши. Анджела е при ангелите и ако утре отидеш на стачка, тя ще се грижи за нас.
— Бог да благослови вярата ти. Но както ни гледа отгоре, може да ни види и как гладуваме.
— Защо да гладуваме? Имаме си картофи, зеленчуци, мляко и масло. Някои от хората тук и това нямат.
— Притеснявам се и за тях, особено след като ще излязат в моя подкрепа.
— Те не излизат само в твоя подкрепа. Те искат да признаят профсъюза. Колко пъти да ти го каже Доунал Фицджералд? Те се борят за себе си. Просто използват твоя случай, за да накарат Компанията да преговаря. А постигнат ли това, условията ще се подобрят. Може и опасността от Бангор Ерис да изчезне.
— Мисля, че ще гласуват в полза на стачката. Багерите трябва да излязат на полето след седмица и моментът е подходящ за стачка.
— Значи така ще бъде. Ще оцелеем.
— Може да ни изхвърлят от работа.
— Едва ли. Нали им трябва някой да им реже торфа?
— Да, но дали непременно? В блоковете има подреден достатъчно торф, който да им стигне за цяла година.
— Осланяй се на Бога и на Анджела, която ще бди над нас.
— Решил съм, ако стачката се проточи, да продам къщата в Килин.
— Наистина ли? Та ти си я строил със собствените си ръце, ти и братята ти. Нима можеш да се простиш с нея?
— Може би е добре да си отрежем пътя назад. Докато я има къщата, ще го има и изкушението да се върнем. Тук сме се установили и тук семейството има най-добри изгледи за бъдещето.
— Може би, но тепърва ще видим. Бог е добър и всичко, което се случва, е за добро.
Лежах вцепенен. Едва дишах. След смъртта на Анджела у дома почти не се говореше. Очакването на предстоящата стачка усилваше усещането за съдбовност. Мама със своята решителност и непреклонна вяра беше единствената твърда почва под краката ни в несигурното тресавище на онези мрачни дни. Тя страдаше най-много и аз често се питах дали наистина черпи сили от вярата си, или се преструва на силна заради нас. Защото ние се нуждаехме от това.
Татковата идея да продаде къщата в Слайго ме смая. Бях свикнал с мисълта, че нея винаги ще я има и винаги ще ни чака да се върнем. Беше немислимо да я продаваме. Всички с изключение на Анджела бяхме родени в тази къща. Както каза мама, там бяхме щастливи. Там също така изживявахме възторзите на нашите ваканции. Как така ще я продадем? Ако ни трябваха пари да оцелеем, щеше да се наложи. Но не беше само това. Може би че там просто бяхме твърде щастливи, бяхме твърде привързани към мястото. Татко вероятно разбираше, че никога няма да пуснем корени в чужда земя, докато продължаваме да теглим сокове от почвата на Килиндъф.
От седмици мисълта за стачката не излизаше от главите на хората. Но с наближаването на уречения ден за събитието се говореше все по-малко, докато накрая темата се обви в мълчание. Всички се страхуваха от това видение. Семействата вече едва издържаха от една седмица до следващата. Ако някой се разболееше и пропуснеше да отиде на работа, в края на седмицата не получаваше заплатата си и семейството му трябваше да пазарува на вересия. Да се погаси такъв дълг са нужни месеци. Ами ако се наложеше да не работят две или три седмици? Ако всички престанеха да работят, щяха ли магазините да продължат да им дават на вересия? Щяха ли да могат да си го позволят? И ако Компанията предприемеше твърд курс, дали нямаше да изгонят семействата от къщите им? Тъкмо тези неизвестни правеха всеки разговор по темата нежелан.