Ричард Адамс
Хълмът Уотършип (50)

47. Надвисналото небе

Пред мен застана бик с насочени рога. Но аз не трепнах… Тръгнах срещу него и в крайна сметка трепна той.

Флора Томсън, „Полета на чучулигата“

Щом Леско тропна с крак, Глухарчето инстинктивно подскочи от мястото в тревата, където бе легнал. Ако наблизо имаше дупка, щеше да се затича към нея. За един кратък миг той се огледа. След това кучето се втурна към него. Той се обърна и избяга към плевнята. Но още преди да стигне там се сети, че не бива да се крие в пространството под повдигнатия под. Защото кучето щеше да започне да го търси там и най-вероятно някой човек щеше да го повика обратно. А той трябваше да примами кучето извън двора и нататък по пътя. Затова промени посоката си и се затича с всички сили към брястовете.

Не бе очаквал, че кучето ще е така близо зад него. Можеше да чуе дишането му и как се търкалят камъчета под лапите му.

„То е по-бързо от мен. Ще ме хване!“ — помисли си Глухарчето.

Още миг и кучето щеше да го настигне, а после да го събори и да го разкъса. Знаеше, че някои диви зайци, като бъдат застигнати, внезапно се обръщат и започват да тичат в противоположната посока. „И аз ще трябва да направя така. Но в такъв случай то ще ме подгони нагоре по пътеката и човекът ще дойде да го извика. Или пък ще трябва да се скрия в живия плет — тогава целият план ще се провали.“

Глухарчето изкачи ската и се насочи надолу към кошарата. Когато Леско му бе казал какво да прави му се бе сторило, че задачата му ще е да води кучето и да го примамва да го следва. А сега му се налагаше да бяга — просто за да спаси живота си, със скорост, каквато никога не бе постигал преди, каквато не бе и подозирал, че може да постигне.

Реално Глухарчето пробяга 300 ярда до кошарата за по-малко от половин минута. Но когато стигна до сламата при входа, стори му се, че е тичал цяла вечност. Леско и дворът на фермата бяха нещо много, много отдавнашно. Нищо друго не бе правил в живота си, освен да бяга през глава надолу по пътеката, чувствайки дъха на кучето със задните си лапи. Вътре в кошарата един голям плъх прекоси пътя му и кучето за миг се обърна след него. Глухарчето се спусна към най-близкия сенник и се свря между две бали слама, в основата на цял куп от бали. Мястото бе тясно и той едва успя да се обърне. Кучето бе точно при изхода на цепнатината, дращеше по балите, разхвърляше изтръгната от тях слама и душеше наоколо.

— Стой мирен — обади се един млад плъх, надничайки откъм съседната бала. — След минута ще си тръгне. Те не са като котките, нали разбираш.

— В това е проблемът — отговори Глухарчето, както бе задъхан и въртеше очите си на всички посоки. — Той не трябва да ми изгуби следата. А най-важно е да побързам.

— Какво? Какво каза? — попита озадачен плъхът.

Без да отговори, Глухарчето се промуши в съседна цепнатина, възвърна самообладанието си, излезе от купчината бали и се спусна да прекоси кошарата до отсрещния сенник. Той бе празен и Глухарчето отиде право при дъсчената ограда в задната му част. Една от дъските се бе отчупила в края си и, през този процеп, Глухарчето можа да излезе в открито поле. Кучето, което го следваше по петите, промуши глава в процепа и натисна дъските, лаейки от вълнение. Постепенно счупената дъска поддаде и така то също можа да премине оградата.

Сега вече Глухарчето имаше известна преднина и бягаше на открито, направо през полето. Той знаеше, че вече тича по-бавно, но изглежда и кучето го следваше по-бавно. Нарочно избра една гъсто обрасла част на живия плет, за да мине от другата страна и да прекоси пътя. Къпината дойде да го срещне, като се спусна от отсрещния скат. Глухарчето, съвсем изтощен, се свря в канавката. Кучето бе само на около двадесетина фута^[1], от другата страна на живия плет. Още не можеше да намери откъде да се провре.

— Това куче е по-бързо, отколкото си мислех, — задъха се Глухарчето — но все пак успях да му избягам. Не съм в състояние да направя нищо повече. Трябва да легна на земята. Силите ми свършиха.

Явно бе, че Къпината е уплашен.

— Фрит да ми е на помощ! — прошепна той. — Никога няма да успея!

— Бързо тръгвай — подкани го Глухарчето. — Преди още да е загубило интерес. Аз ще ви настигна и ще помогна, ако успея.

Къпината нарочно изскочи на пътя и приклекна на място. Като го видя, кучето изджавка и се хвърли с цялата си тежест в живия плет, но не можа да го премине. Къпината бавно се затича по пътя — по посока на една врата в живия плет, разположена малко по-надолу. Кучето тичаше успоредно с него. Веднага щом се увери, че кучето е забелязало вратата, Къпината смени посоката си, изкачи се по ската и навлезе в стърнището. Там отново изчака кучето да се появи.

Измина доста време. Най-сетне, кучето успя да се провре между единия кол на вратата и ската и да изскочи в полето. Но сега то изобщо не обърна внимание на Къпината. Започна да души подножието на ската, изплаши една яребица и се спусна след нея, а после започна да рови в туфа киселец. Известно време Къпината бе прекалено уплашен, за да направи каквото и да е движение. После, в отчаянието си, той започна бавно да подскача към кучето, преструвайки се, че не го е забелязал. Кучето се спусна след него, но като че ли почти веднага загуби интерес и се зае пак да души нещо по земята. Явно нищо не откри и, в крайна сметка, само се насочи към полето. Затича се с лекота покрай един ред окосена слама, влачейки скъсаното въже и втурвайки се веднага по посока на всяко писукане или шумолене. Къпината, скрит зад един успореден ред слама, се движеше паралелно на него. По този начин изминаха пътя до линията на стълбовете. Там ги настигна Глухарчето.

— Не се движим достатъчно бързо, Къпина! Ние трябва да продължим. Голям Перчем може вече да е загинал.

— Знам, но поне кучето се движи в правилната посока. Аз от самото начало не можах да го накарам да тръгне. Дали да не…

— То трябва да се качи по хълма с голяма скорост, иначе ще се загуби ефектът на изненада. Хайде, нека го примамим заедно. Само че първо трябва да го изпреварим.

Те бързо се затичаха в стърнището и наближиха дърветата. После завиха и прекосиха пътя на кучето, без изобщо да се крият. Този път то веднага ги подгони и като достигнаха храстите в подножието на скалата, имаха не повече от десетина ярда^[2] преднина. Започнаха да се изкачват и чуха как кучето се провира сред чупливите клони на бъзовите храсти. То излая веднъж и след това те вече бягаха нагоре по открития склон, а кучето безмълвно тичаше по петите им.

* * *

Струйки кръв се стичаха по врата на Голям Перчем и надолу по лапата му. Той гледаше втренчено как Ранилист е приклекнал върху купчината пръст и очакваше всеки миг той да се втурне отново напред. Чу един заек да се движи зад него, но проходът бе така тесен, че нямаше как да се обърне да види кой е, дори и ако това бе безопасно.

— Всички ли са добре? — попита Голям Перчем.

— Да — отговори Зелениката. — Хайде, Голям Перчем, нека сега аз да застана на мястото ти. Нуждаеш се от почивка.

— Няма как — задъха се Голям Перчем. — Не можеш да минеш покрай мен — няма място. А ако аз отстъпя, онзи звяр там ще ме последва и ще проникне в бърлогата. Остави това на мен. Знам какво правя.

Голям Перчем се бе досетил, че в тесния проход, дори и мъртвото му тяло щеше да представлява значително препятствие. Ефрафците щяха да бъдат принудени или да го измъкнат оттам, или да копаят встрани от него, а това означаваше допълнително спечелено време. От бърлогата зад себе си дочу гласа на Синчеца, който явно разказваше някаква история на зайките. Помисли си:

„Добра идея. Така им отклонява вниманието. Аз ако бях там, не бих се справил така добре.“

— И така, Ел-Ахрейра казал на лисицата: „Може да миришеш на лисица и дори да си лисица, но аз мога да предскажа бъдещето, като гледам водата.“

Изведнъж Ранилист проговори:

— Тлайли, защо искаш да си захвърлиш така живота? Аз мога, ако пожелая, да пращам непрекъснато един подир друг зайци със свежи сили в този проход. Ти си толкова силен, че не заслужаваш да загинеш така. Върни се с нас в Ефрафа. Обещавам ти, че ще ти дам командването на който Знак поискаш. Давам ти думата си.

— Силфлей храка, у емблир ра — отговори Голям Перчем.

— Тогава лисицата отвърнала: „А-ха, да предскажеш бъдещето, значи? И какво виждаш във водата, приятелю? Как тичат в тревата тлъсти зайци, да?“

— Много добре — каза Ранилист. — Но помни, Тлайли, че ти сам можеш да спреш тази глупост тук, когато пожелаеш.

— А Ел-Ахрейра отговорил: „Не, не тлъсти зайци виждам във водата, а бързи хрътки и неприятеля ми, побягнал да спасява живота си.“

Голям Перчем съобрази, че Ранилист също бе разбрал какво препятствие щеше да е тялото му в тесния проход — независимо дали е жив или мъртъв. Помисли си: „Иска да изляза оттук на собствените си крака. Само че след това ще ме прати не в Ефрафа, както казва, а направо в Инлѐ.“

Изведнъж Ранилист скочи напред и се стовари върху Голям Перчем с цялата си тежест, като някой паднал от голямо дърво клон. Не се и опита дори да използва ноктите си. Буташе с всичката си сила, застанал гърди срещу гърди с Голям Перчем. И двамата се опитваха да ухапят противника по рамото. Голям Перчем усети как бавно отстъпва назад. Не можеше да устои на такъв страхотен натиск. Ноктите на задните му лапи започнаха да очертават бразди в пода, докато се приплъзваше назад. Още малко и щеше да бъде избутан в бърлогата зад гърба му. Напрягайки и последните си сили, за да остане на мястото си, той пусна захапаното рамо на Ранилист и наведе глава, като някой изнемогващ от товара си впрегнат кон. Въпреки всичко, продължаваше да се приплъзва назад. Но после, като че ли страхотният натиск започна постепенно да отслабва. Бе забил ноктите си здраво в земята. Ранилист, който го бе захапал за гърба, започна да се дави. Макар и Голям Перчем да не знаеше това, с по-раншните си удари бе раздрал носа му. Сега ноздрите на Ранилист бяха пълни с кръв и, след като бе затворил челюстите си в козината на Голям Перчем, нямаше как да диша. Още миг натиск и Ранилист се дръпна назад. Голям Перчем, изтощен до краен предел, остана да лежи на мястото си. Малко по-късно опита да се изправи, но почувства слабост и си представи как се търкаля в пълна с листа канавка. Затвори очи. Настъпи пълна тишина и после много ясно чу как Петко казва във високата трева: „Ти си по-близо до смъртта от мен. Ти си по-близо до смъртта от мен.“

Голям Перчем изпищя: „Жицата!“. Целият се разтресе и отвори очи. Проходът пред него бе празен. Генерал Ранилист си бе отишъл.

* * *

Ранилист пропълзя обратно в Медената Пита, сега вече леко осветена от дневната светлина, проникваща през шахтата. Никога не се бе чувствал толкова уморен. Видя как Върбинката и Гръмотевицата го гледат с недоумение. Седна на хълбоците си и се опита да си почисти лицето с предните лапи. После каза:

— Тлайли няма да ни създава повече проблеми. Най-добре ти, Върбинка, иди да приключиш с него, след като не се съгласява да излезе.

— Вие искате аз да отида да се бия с него, сър? — попита Върбинката.

— Е, просто го поеми за известно време — отговори Ранилист. — В това време аз ще организирам пробиването на стената на още едно-две места. После ще се върна пак.

Върбинката усети, че току-що се бе случило нещо, считано до този момент за невъзможно. Генералът бе отстъпил. Истинското значение на думите му бе: „Прикрий ме. Недей да позволяваш и другите да разберат.“

После Върбинката се запита: „Ама какво всъщност става, в името на Фрит? Истината е, че Тлайли непрекъснато бе излизал победител, още откакто за пръв път го срещнахме в Ефрафа. И колкото по-рано се върнем там, толкова по-добре.“

Той се спогледа с Ранилист, поколеба се за момент и после се покатери на купчинката пръст. Ранилист отиде накуцвайки до двата подземни хода на източната стена, които Кръстовчето трябваше да освободи. И двата сега вече бяха с ясно очертани входове и копачите бяха влезли някъде навътре в тунелите. Като се приближи, Кръстовчето отстъпи към по-далечния тунел и започна да чисти ноктите си на един стърчащ корен.

— Как напредвате? — попита Ранилист.

— Този подземен ход вече е отворен, сър — отговори Кръстовчето, но боя се, че за другия ще ни е необходимо повече време. Много здраво е запушен.

— Един е предостатъчен, каза Ранилист, щом като по него могат да слязат подкрепления. Нека ги докараме тук и да започнем да пробиваме онази стена.

И той се накани сам да се качи по подземния ход, когато изведнъж забеляза Върбинката до себе си. За момент си помисли: „Ей сега ще каже, че е убил Тлайли.“ Но като го погледне по-внимателно разбра, че не е така.

— На мен, ъ-ъ, ми влезе пясък в окото, сър — каза Върбинката. Отивам да го почистя и после ще нападна отново.

Без да каже дума, Ранилист отиде в далечната страна на Медената Пита, а Върбинката го последва.

— Страхливец такъв! — прошепна Ранилист в ухото му. — Ако моят авторитет се срине, какво мислиш, че ще стане с твоя, само след половин ден? Не си ли ти най-ненавижданият офицер в Ефрафа? Този заек трябва да бъде убит.

И за пореден път Ранилист се покатери на купчината пръст. Но изведнъж спря. Върбинката и Магарешкият Бодил, които надничаха отстрани, можаха да видят и защо стана така. Тлайли се бе придвижил напред и сега бе застанал съвсем наблизо. Големият кичур козина на главата му бе окървавен, а едното му ухо, наполовина откъснато, висеше настрани. Дишането му бе бавно и тежко. Като видя Ранилист, му каза:

— Оттук ще ти е много по-трудно да ме избуташ, Генерале.

Ранилист с изненада и досада осъзна, че изпитва страх. Нямаше никакво желание да атакува отново Тлайли. С внезапна сигурност усети, че не е способен да се справи с такъв противник. „А и кой ли би могъл да стори това?“ — помисли си той. Не, налагаше се да проникнат от друго място и, за съжаление, всички щяха да разберат причината за това. Обърна се към Голям Перчем и му каза:

— Тлайли, ние вече освободихме един от подземните ходове. По него мога да доведа много зайци и след това да разрушим стената на четири места едновременно. При това положение, защо все пак не излезеш?

Отговорът на Тлайли бе изречен с тих и задъхан, но напълно отчетлив глас:

— Моят Главен Заек ми нареди да защитавам този проход и докато той не каже нещо друго, аз ще стоя тук.

— Неговият Главен Заек? — повтори смаяно Върбинката.

Нито Ранилист, нито някой друг от ефрафците не бе допускал дори и за миг, че Тлайли може да не е Главният Заек на своето селище. При все това, току-що казаните думи носеха в себе си абсолютна убедителност. А след като той не бе Главният Заек, значи някъде наблизо имаше друг заек, още по-силен от него, заемащ тази длъжност. По-силен заек от Тлайли. Къде бе той? Какво правеше в момента?

Ранилист забеляза, че Магарешкият Бодил вече не е застанал до него. Обърна се към Върбинката и запита:

— Къде отиде оня младеж?

— Изглежда се е измъкнал, сър — отговори Върбинката.

— Трябваше да го спреш! — каза остро Ранилист. — Докарай го обратно.

Но вместо това, след малко при Ранилист се появи Кръстовчето и каза:

— Съжалявам, сър. Магарешкият Бодил се изкачи по отблокирания ход. Помислих си, че вие сте го пратили с някаква задача, иначе щях да го питам накъде отива. Един-двама от моите зайци също тръгнаха с него — не знам по каква причина.

— Ще им дам аз една причина! — ядоса се Ранилист. — Елате с мен.

Сега вече знаеше какво трябва да направят. Всички зайци, които бе довел, трябваше до един да слязат под земята да копаят и всички блокирани проходи в стената трябваше да бъдат пробити. Що се отнася до Тлайли, щяха да го оставят да си стои, където е и колкото по-малко се обсъждаше този въпрос, толкова по-добре. Нямаше да има повече боеве в тесни проходи, а когато се покажеше най-сетне страшният Главен Заек, щяха да го нападнат едновременно от всички страни.

Ранилист се обърна да прекоси отново бърлогата, но застина на място от изненада. В осветеното пространство под пробития покрив бе застанал един заек, който не бе ефрафец и бе абсолютно непознат на Генерала. Той бе много малък и се оглеждаше с напрегнат поглед наоколо — с ококорени очи, като някое малко зайче, излязло за пръв път над земята. Все едно че не разбираше къде е попаднал. Докато Ранилист го гледаше, той вдигна трепереща предна лапа и я прекара колебливо пред лицето си. За момент едно отдавна забравено усещане проблесна в паметта на Генерала — ароматът на влажни зелеви листа в градината на самотна вила, чувството за едно приятно и безопасно място, отдавна забравено и изгубено.

— Кой, по дяволите, е това? — запита генерал Ранилист.

— Това… това трябва да е заекът, който лежеше там, сър — отговори Кръстовчето. — Заекът, когото помислихме за умрял.

— А, така ли! — възкликна Ранилист.

После продължи саркастично:

— Е, той е горе-долу от твоята категория, нали, Върбинка? Във всеки случай, него би могъл да пребориш. Побързай!

Тъй като Върбинката се колебаеше, Генералът добави вече по-сериозно:

— И веднага, щом свършиш, ела навън!

Върбинката бавно се запъти към непознатия. Дори и той не изпитваше особено удовлетворение от перспективата да убие един вцепенен от страх заек, два пъти по-малък от него, в изпълнение на презрително-подигравателна заповед. Малкият заек дори не се и помръдна — било да отстъпи или да се защити. Само го гледаше втренчено с големите си очи, които, макар и смутени, съвсем не изглеждаха като очите на победен враг или на някоя жертва. Смутен и нерешителен, Върбинката се спря и известно време двамата се взираха един в друг, в приглушената светлина. После странният заек заговори, много тихо и без ни най-малка следа от страх:

— Съжалявам ви от цялото си сърце. Но не може да ни упреквате, след като дойдохте с намерение да ни убиете.

— Да ви упрекваме? — учуди се Върбинката. — За какво да ви упрекваме?

— За вашата смърт. Повярвай ми, много ми е мъчно за вашата смърт.

Върбинката бе имал случай да говори с много и най-различни затворници, които преди смъртта си го бяха проклинали или заплашвали, често и със свръхестествено възмездие — както например Голям Перчем бе проклел Ранилист по време на бурята. Ако такива неща можеха да му повлияят, не би станал началник на Ауслафата. Нещо повече, Върбинката имаше готови отговори за всяка възможна фраза в такава ужасна ситуация. Но сега, като продължаваше да среща погледа на този непонятен враг — единствения, срещу когото се бе изправил през цялата тази нощ на търсене на кръвопролитие, почувства ужас и внезапен страх от думите му, изпълнени с мекота и неизбежност, подобно на щипещ сняг, който вали върху поле без никакво подходящо за подслон място. В полутъмните пространства на странната бърлога, като че изведнъж се появиха шептящи недоброжелателни призраци и той разпозна гласовете на много зайци, убити месеци по-рано в канавките на Ефрафа.

— Оставете ме! — извика ужасен Върбинката. — Пуснете ме да си ида! Пуснете ме да си ида!

Препъвайки се и с блуждаещ поглед, Върбинката се запъти към отблокирания подземен ход и пропълзя нагоре. Щом излезе, натъкна се на Ранилист, който слушаше копачите на Кръстовчето — разтреперани от страх и с ококорени очи.

— О, сър — каза най-младият от тях. — Всички казват, че вътре има огромен Главен Заек. Освен това са чули някакво странно животно…

— Млък! — прекъсна го Ранилист. — Хайде, следвайте ме.

Той излезе на ската и примижа от силната слънчева светлина. Разпръснатите наоколо зайци го погледнаха ужасени, много от тях не можеха да повярват, че това наистина бе Генералът. Носът му и единият клепач бяха наранени, а цялото му лице бе в кръв. Като излезе, куцайки, на ската, едната му предна лапа започна да се влачи и целият залитна настрани. Покатери се до тревата и се огледа. После заговори:

— Вижте какво сега. Остава последното нещо, което трябва да направим. То няма да продължи дълго. Там долу има нещо като стена…

Тук Ранилист сам се прекъсна, защото усети навсякъде около себе си чувство на неохота и страх. Обърна очи към Спорежа, който гледаше някъде настрани. Два други заека се отдалечаваха в тревата. Повика ги:

— Вие там, какво смятате, че правите?

— Нищо, сър — отговори единият. — Само си помислихме, че…

В този момент, изведнъж капитан Кемпиън изскочи от ъгъла на буковата горичка, тичайки с все сила. От открития склон зад него се чу единичен силен крясък. В същия момент два непознати заека, които тичаха един до друг, се изкачиха по ската, влязоха в гората и изчезнаха в един от блокираните тунели.

— Бягайте! — извика Кемпиън и тропна с крак. — Бягайте, ако ви е мил животът!

Тичешком, той премина сред тях и изчезна по посока на върха на хълма. Без да са разбрали добре какво искаше да каже Кемпиън и накъде трябва да бягат, ефрафците се втурнаха в различни посоки. Петима се спуснаха по отблокирания ход, а други няколко побягнаха към гората. Но още преди всички да са се разпръснали, сред тях скочи едно голямо черно куче, което започна да се зъби, да ги хапе и да ги гони насам-натам, подобно на някоя лисица, попаднала в кокошарник.

Единствено Ранилист не отстъпи. Докато другите се разбягаха във всички посоки, той остана на мястото си — наежен и ръмжащ, с окървавени зъби и нокти. Кучето, което изскочи от високите треви и внезапно се озова точно срещу него, се сепна за момент, обърка се и отстъпи. Но после веднага скочи напред. И тогава побягналите зайци от Ауслата ясно чуха яростния и пронизителен вик на своя Генерал:

— Върнете се, глупаци такива! Кучетата не са опасни! Върнете се и се бийте!