Ричард Адамс
Хълмът Уотършип (41)

38. Гръмотевицата

А сега — духайте, ветрове; вдигайте се, вълни; плувайте, кораби!

Бурята настана веч и всичко от случая зависи!

Шекспир, „Юлий Цезар“

В късния следобед облаците притъмняха още повече. Виждаше се, че няма да има истински залез. Леско неспокойно бе застанал на зелената пътека покрай речния бряг и се опитваше да си представи, какво би могло да става в Ефрафа. Обърна се към Киа и го попита:

Той ти каза да нападнеш часовите, докато зайците се хранят — така е, нали? А после той възнамерявал в настаналата бъркотия да доведе майките?

— Да, така казал, но не станало. После казал — върви си, ела пак довечера.

— Значи и сега планът му е такъв. Въпросът е, те кога ще се хранят? Вече става тъмно. Сребърен Блясък, ти какво мислиш?

— Доколкото ги познавам, те не си променят обичайния график — отговори Сребърен Блясък. — Но ако се безпокоиш, че може да закъснеем, защо да не отидем още сега?

— Защото те непрекъснато патрулират. Колкото по-дълго стоим там, толкова по-голям е рискът. Ако ни открие патрул преди да дойде Голям Перчем, въпросът няма да е само как ние да им избягаме. Те ще разберат, че сме там по някаква причина и ще обявят тревога. А това ще е краят на всякакви шансове за него.

— Слушай, Леско-Ра — обади се Къпината. — Ние трябва да достигнем до железния път едновременно с Голям Перчем, а не по-рано. Защо да не отидем сега всички отвъд реката и да се скрием в растителността там, някъде близо до лодката? А Киа, щом нападне часовите, ще долети да ни извика.

— Добре, така да бъде — каза Леско. — Но когато ни извика, ще трябва да отидем много бързо. Голям Перчем ще има нужда не само от Киа, но и от нас.

— Виж какво, ти точно няма да можеш да изтичаш бързо до железопътния мост, защото кракът ти не е добре — обади се Петко. — Най-добре ще е да се качиш на лодката и, докато се върнем, да прегризеш въжето наполовина. Ако има битка, Сребърен Блясък ще ни командва.

Леско се поколеба:

— Но някои от нас може да бъдат ранени. Аз не мога да стоя назад.

— Петко е прав — каза Къпината. — Ти наистина е най-добре да изчакаш на лодката, Леско. Не можем да поемем риска да останеш назад и да те пленят ефрафците. А освен това, много е важно въжето да бъде само наполовина прегризано — а това е деликатна работа и изисква разум. Ако въжето се скъса прекалено рано, свършено е с нас.

Необходимо бе известно време, за да бъде Леско придуман да остане при лодката. Дори когато в крайна сметка се съгласи, той продължаваше да се колебае.

— Ако Голям Перчем не дойде тази вечер — каза той, — аз ще ида да го намеря, където и да е той. Фрит знае какво може да се е случило вече.

Щом потеглиха по левия бряг на реката, се появиха внезапни пориви на силен и топъл вятър. Тръстиката наоколо зашумя със звука на хиляди листа. Тъкмо стигнаха дъсчения мост и се чу тътен на гръмотевица. В ярката и необичайна светлина, растенията и листата изглеждаха уголемени, а полята отвъд реката — съвсем близки. Наоколо царуваше затишие пред буря.

— Знаеш ли, Леско-Ра — каза Синчеца, — това наистина е най-шантавата вечер, в която съм тръгвал да търся зайка.

— Скоро ще стане много по-шантаво — обади се Сребърен Блясък. — Идват светкавици и проливен дъжд. В името на всичко свято, внимавайте да не се паникьосате, иначе никога няма да видим повече селището си!

После се обърна към Леско и тихо добави:

— Времето става много сурово. Хич не ми харесва тази работа.

* * *

Голям Перчем се събуди и чу как някой тревожно го викаше:

— Тлайли! Тлайли! Събуди се! Тлайли!

Това бе Хайзънтлей.

— Какво има? — попита той.

— Арестуваха Нелтилта.

Голям Перчем скочи на лапите си.

— Преди колко време? Как се случи?

— Току-що. Ленивчето дойде в бърлогата ни и й каза да отиде веднага при капитан Кервил. Аз ги последвах в подземния ход. Точно пред бърлогата на Кервил чакаха два полицая. Единият от тях каза на Кервил: „Добре, колкото можеш по-бързо. И не се бави.“ След това я изведоха. Трябва вече да са стигнали при Съвета. О, Тлайли, какво ще правим сега? Тя всичко ще им каже…

— Слушай — каза Голям Перчем. — Сега всяка секунда е ценна. Иди да извикаш Тетутинанг и другите и ги доведи в тази бърлога. Аз няма да съм тук, но вие ще ме изчакате докато се върна. Няма да се забавя много. Бързо! Сега всичко зависи от теб.

Хайзънтлей едва бе успяла да се отдалечи надолу по подземния ход, когато Голям Перчем чу как друг заек се приближава от противоположната посока.

— Кой е там? — извика Голям Перчем и бързо се обърна.

— Кервил — отговори другият. — Добре, че си буден. Слушай, Тлайли, задават се големи неприятности. Нелтилта бе арестувана от Съвета. Сигурен бях, че така ще стане, след доклада ми до Върбинката тази сутрин. За каквото и да ни говореше тя преди силфлеенето, те ще я накарат да си признае. Най-вероятно лично Генералът ще дойде тук, след като разбере какво точно става. Сега виж какво — аз трябва веднага да отида в бърлогата на Съвета. Вие двамата с Омайничето ще останете тук и веднага ще поставите постове. Силфлеене няма да има и никой не трябва да излиза навън, по каквато и да е причина. Стражата на всички изходи да се удвои. Нали разбра заповедите?

— Каза ли вече на Омайничето?

— Нямам време да ходя да го търся. Не е в бърлогата си. Ти иди да вдигнеш часовите под тревога. Изпрати някой да намери Омайничето, а друг да каже на Бартсия да не водят Черния Аварин тук тази вечер. После охранявай изходите — включително и изхода за храка, с всички часови, които имаш. Доколкото знам, възможно е да има заговор за бягство. Арестувахме Нелтилта колкото може по-тихо, но сигурно вече зайците от Знака са разбрали какво става. Ако се налага, можеш да станеш и груб, нали разбираш? А сега аз тръгвам.

— Добре — отговори Голям Перчем. — Веднага се заемам със задачите.

Голям Перчем последва Кервил до изхода. На пост там бе Ригана. Той се отдръпна, за да мине Кервил и Голям Перчем също се промъкна покрай него и надникна навън към облачното небе.

— Кервил каза ли ти? — попита Голям Перчем. — Тази вечер силфлеенето ще е по-рано, заради времето. Заповедите са веднага да организираме излизането на зайците.

Голям Перчем замълча, в очакване какво ще отговори Ригана. В случай че Кервил му бе вече казал, че никой не трябва да излиза, щеше да се наложи да се бие с него. Но след малко Ригана запита:

— Чу ли вече гръмотевиците?

— Тръгвай да изпълняваш веднага каквото ти казах — отговори Голям Перчем. — Слез долу и кажи на Черния Аварин и пазачите му да се качват. И побързай. Трябва много бързо да изведем зайците, ако искаме да се нахранят преди бурята.

Ригана тръгна надолу, а Голям Перчем се запъти към бърлогата си. Хайзънтлей не бе губила времето си. Три-четири зайки се бяха наблъскали вътре в бърлогата, а наблизо, в един страничен ход стоеше Тетутинанг с още няколко зайки. Всички бяха мълчаливи и уплашени, а една-две бяха почти обезумели от ужас.

— Няма време за губене — каза Голям Перчем. — Животът ви зависи от това, дали ще изпълните каквото ви кажа. Слушайте. След малко ще се качат Черния Аварин и пазачите му. Най-вероятно Ригана ще дойде след тях. Намерете някаква причина да го заговорите. Не след дълго ще чуете шум от борба, защото аз ще нападна пазачите. Щом чуете това, ще тръгнете нагоре колкото може по-бързо и ще ме последвате навън в полето. Не се спирайте по никаква причина.

Щом каза това, Голям Перчем чу нещо, което нямаше как да не познае — звука на приближаването на Черния Аварин и пазачите му. Никой друг заек нямаше такава отпаднала и провлачена походка като Черния Аварин. Без да чака отговора на зайките, Голям Перчем се обърна към изхода на подземния ход. Трите заека идваха в колона, като Бартсия вървеше най-отпред.

— Боя се, че ви разкарах дотук без да има нужда — обади се Голям Перчем. — Току-що ми казаха, че силфлеенето тази вечер се отменя. Погледнете навън и ще разберете защо.

Бартсия отиде да погледне през изхода и в този миг Голям Перчем се вмъкна между него и Черния Аварин.

— Ами, времето е наистина много бурно — каза Бартсия, — но по мое мнение…

— Сега, Черен Аварино! — извика Голям Перчем и скочи върху Бартсия.

Бартсия политна напред през изхода, с Голям Перчем на гърба си. Разбира се, той неслучайно бе в Ауслафата и беше известен като много добър борец. Щом се претърколиха на земята, той извърна глава и захапа рамото на Голям Перчем. Така го бяха обучили — да хване веднага противника си и да не го пуска на никаква цена. Неведнъж в миналото този начин на борба му бе носил успех. Но това се оказа погрешно в битката със силен и смел заек като Голям Перчем. По-добра тактика би било да стои на известна дистанция и да използва ноктите си. Той, обаче, продължи да стиска със зъби захапаното рамо — като някое куче. Голям Перчем, ръмжейки, изнесе напред и двата си задни крака, стъпи с тях върху хълбока на Бартсия и после, без да обръща внимание на собствената си болка в рамото, натисна с крака и се изправи. Усети как стиснатите зъби на Бартсия разкъсват плътта му, но после вече бе отгоре му, а Бартсия падна, ритайки безпомощно. Голям Перчем отскочи настрани. Бартсия очевидно бе сериозно ранен в хълбока си. Опита се да се изправи, но не можа.

— Имаш късмет — каза Голям Перчем, целият окървавен, — че те оставям жив.

Без да чака да види какво ще стори Бартсия, той скочи обратно в дупката. Там Черния Аварин се бе сборичкал с другия си пазач. Точно зад тях се качваше нагоре Хайзънтлей, заедно с Тетутинанг и останалите. Голям Перчем удари силна плесница на пазача и той падна настрани от коридора, в затворническото отделение. Там се изправи, дишайки тежко, и погледна безмълвно към Голям Перчем.

— Да не си помръднал оттам — заповяда Голям Перчем. — Иначе ще ти се случи нещо по-лошо. Черен Аварино, ти добре ли си?

— Да, сър — отговори Черния Аварин. — Но какво да правим сега?

— Следвайте ме — нареди Голям Перчем. — Всичките. Хайде!

И той поведе цялата колона навън. Бартсия никъде не се виждаше. Голям Перчем се огледа да види дали всички вървят подире му и в този миг забеляза смаяното лице на Омайничето как наднича от другия изход.

— Капитан Кервил те вика! — изкрещя Голям Перчем и се втурна към полето.

Не след дълго достигна до магарешките бодли, където бе говорил с Киа сутринта. В този миг прокънтя продължителна гръмотевица, някъде отвъд долината. Започнаха да падат едри и топли капки дъжд. Ниските облаци откъм западния хоризонт образуваха общ пурпурен фон, на който ярко се открояваха няколко дървета. Сред облаците се виждаха далечни планински върхове. Със своя медночервен цвят, лекота и неподвижност, те изглеждаха стъклено крехки, подобно на скреж. Можеше да се очаква, че като ги удари гръмотевица, те ще се заклатят и затрептят, докато от тях започнат да падат остри като ледени висулки части. Тичайки в обагрената в охрен тон светлина, Голям Перчем бе обхванат от напрежение и устрем. Той не усещаше раната в рамото си. Тази буря бе неговата буря. Тя щеше да победи Ефрафа.

Вече се бе отдалечил в полето и се оглеждаше да види къде е железопътният мост, когато усети тропот от лапи — това бе сигналът за тревога. Изправи се и се огледа. Никой не беше изостанал. Зайките, доста многобройни, го следваха отблизо, но бяха разпръснати наляво и надясно. Обикновено побягналите зайци не тичат близко един до друг. Затова зайките сега се бяха раздалечили веднага след излизането си от дупката. Но ако имаше патрул между него и железопътната линия, единственият начин да преминат покрай него без големи загуби бе да се движат в плътна група. Трябваше да ги събере, макар че така би загубил време. После, обаче, си помисли нещо друго. Ако изчезнат бързо от погледа, преследването им ще бъде допълнително затруднено — заради дъжда и смрачаването.

Дъждът се засили и се появи вятър. Забеляза по посока на залеза един жив плет, който продължаваше към железопътната линия. Там бе застанал Черният Аварин и Голям Перчем изтича към него.

— Искам всички да минат от другата страна на този плет — каза Голям Перчем. — Можеш ли да събереш част от зайките и да ги докараш насам?

Голям Перчем се сети, че Черният Аварин нищо не знае за ситуацията, освен че бягат. Но сега нямаше време да му обяснява за Леско и останалите. Затова му каза колкото можеше по-бързо:

— Тичай право по посока на ясена, дето е в живия плет и води със себе си всички зайки, които успееш да срещнеш по пътя. Там премини от другата страна на плета и аз веднага ще дойда.

В този момент при тях притичаха Хайзънтлей и Тетутинанг, последвани от още две-три зайки. Те явно бяха объркани и се колебаеха какво да правят.

— Чуй тропането, Тлайли! — каза задъхано Тетутинанг. — Те идват!

Ами бягайте, тогава! — отговори Голям Перчем. — Всички тичайте близо до мен.

— Зайките се оказаха по-добри бегачки, отколкото се бе надявал. Щом тримата се насочиха към ясеновото дърво, към тях се присъединиха и други зайки. Голям Перчем си помисли, че вече бяха достатъчно многобройни, за да не се боят от среща с патрул, освен ако не бе много силен. След като прекосиха плета, Голям Перчем ги поведе право на юг и, без да се отдалечават от плета, те започнаха да се спускат надолу по склона. Там, пред него, бяха арката на железопътния мост и покритият с растителност насип.

Но дали Леско щеше да ги чака там? И къде бе Киа?

* * *

И така, какво трябваше да се случи след това, Нелтилта? — попита генерал Ранилист. — Внимавай да ни кажеш всичко, защото ние и без това вече знаем достатъчно.

После добави:

— Остави я на спокойствие, Върбинка. Тя няма как да говори, ако продължаваш да й удряш плесници, глупак такъв.

— Хайзънтлей каза, ох, ох, тя каза, че голяма птица ще нападне часовите — проговори задъхано Нелтилта, — и че ние ще избягаме в бъркотията. А после…

— Тя е казала, че птица ще нападне часовите? — прекъсна я смаяно Ранилист. — Истината ли казваш? Каква птица?

— Аз не… не знам — проплака Нелтилта. — Новия офицер, тя каза, че той бил поръчал на птицата…

— А ти знаеш ли нещо за някаква птица? — запита Ранилист този път Кервил.

— Аз Ви докладвах за това, сър — отговори Кервил. — Нали не сте забравил, сър, аз докладвах за птицата…

Чу се някакво боричкане пред претъпканата бърлога на Съвета и се появи Омайничето, който си проправяше път.

— Новият офицер, сър! — извика Омайничето. — Той избяга! Повел е със себе си цяла тълпа зайки от Знака. Скочи върху Бартсия и му счупи крака, сър! Черния Аварин също е на свобода и бяга. Изобщо нямаше как да го спрем. Бог знае колко са се присъединили към бягството. Тлайли — той е виновен!

— Тлайли! — ревна Ранилист. — Емблир Фрит, аз ще го ослепя като го хвана! Кервил, Върбинка, Омайниче, да — и вие двамата също, тръгвайте с мен. В коя посока побягна той?

— Беше се насочил надолу по склона, сър — отговори Омайничето.

— Води ни накъдето си го видял да отива — заповяда Ранилист.

Щом излязоха от Криксата, двама-трима от ефрафските офицери се стреснаха от потъмнялото небе и засилващия се дъжд. Но видът на Генерала бе още по-заплашителен. Затова те се спряха само да дадат с тропане сигнал за тревога и се спуснаха зад него по посока на железопътната линия.

Много скоро забелязаха кървави следи, които дъждът не бе още отмил. Вървейки по следите, те се насочиха към ясеновото дърво в живия плет, западно от селището.

* * *

Голям Перчем излезе от оттатъшната страна на арката на железопътния мост, седна и се огледа. Нямаше и следа, нито от Киа, нито от Леско. За пръв път, откакто бе нападнал Бартсия, почувства несигурност и тревога. Може би, Киа все пак не бе успял да разбере сутринта неговите иносказателни думи? Или се бе случило някакво нещастие с Леско и останалите? Ами ако те се бяха разпръснали или загинали, ако нямаше кой да го посрещне? Тогава не му оставаше нищо друго, освен да скита със зайките из полята, докато ги улови някой патрул. „Не, няма да се стигне дотам — помисли си Голям Перчем. В най-лошия случай, винаги можем да прекосим реката и да се скрием някъде в гората. Проклето да е това рамо! Ще ми създаде повече трудности, отколкото си мислех. Е, ще се опитам да ги отведа поне до дъсчения мост. Ако не ни настигнат скоро, може би преследвачите ни ще се откажат да ни гонят, заради силния дъжд. Но се съмнявам в това.“

Голям Перчем се извърна назад към чакащите под арката зайки. Повечето от тях изглеждаха объркани. Хайзънтлей им бе обещала, че ще ги защитава голяма птица, а също, че новият офицер ще направи тайнствен номер и така ще предотврати преследването. Номер, който ще победи дори Генерала. Но тези неща не се бяха случили. Бяха мокри до кости. Под арката се появиха вадички вода откъм склона и почвата започна да се разкалва. А пред тях не се виждаше нищо друго, освен една пътека сред копривата, водеща към друго широко и пусто поле.

— Хайде! — подкани ги Голям Перчем. — Вече сме близо и после всички ще сме в безопасност. Идвайте насам.

Всички се подчиниха незабавно. „Явно, че ефрафската дисциплина не е шега работа“ — помисли си мрачно Голям Перчем, като ги видя как излизат изпод арката на моста на открито, под силния дъжд.

От едната страна на полето, покрай брястовете, имаше разорана ивица земя, водеща право към лъката. Точно по тази разорана ивица Голям Перчем бе дотърчал насам преди три дни, след като се разделиха с Леско при лодката. Почвата сега вече бе разкаляна — неприятна за зайци, но поне посоката бе право към реката, а и мястото бе достатъчно открито, за да може Киа лесно да ги забележи, ако се появи отнякъде.

Той тъкмо се бе затичал отново, когато един заек го настигна.

— Спри, Тлайли! Какво правиш тук? Къде отиваш?

Голям Перчем така и предполагаше — че Кемпиън в крайна сметка ще ги открие. Бе се примирил с мисълта, че трябва да го убие, ако се наложи. Но сега, като го видя наяве пред себе си, как въпреки бурята и калта бе повел патрула си (на брой не повече от четири заека), с пълно самообладание, точно по средата на група отчаяни бегълци, Голям Перчем изпита искрено съжаление, че те двамата са противници. Колко много би искал да можеше да отведе и Кемпиън със себе си, при бягството от Ефрафа! Но сега можа само да каже:

— Отивай си! Не се опитвай да ни спреш, Кемпиън. Не бих искал да те нараня.

После се обърна на другата страна и каза на Черния Аварин:

— Събери всички зайки в плътна група. Иначе ако някоя изостане, патрулът ще я хване.

— По-разумно ще е сега да се откажеш — обади се Кемпиън, който продължаваше да тича покрай него. — Където и да идеш, няма да те изпусна от поглед. Вече е тръгнал патрул от преследвачи — чух сигнала. Когато те пристигнат тук, няма да имаш никакъв шанс. Дори и сега ти тече кръв от раната.

— Проклет да си! — извика Голям Перчем и замахна към него. — И на теб ще ти потече кръв, преди да свърша с тази история.

— Разрешавате ли да се бия с него, сър? — попита Черния Аварин. — Няма да се дам да ме победи втори път.

— Не — отговори Голям Перчем. — Той само се опитва да ни забави. Продължавай да тичаш!

— Тлайли! — извика изведнъж Тетутинанг, някъде зад него. — Генерала! Генерала! О, какво ще правим сега?

Голям Перчем погледна назад. Гледката наистина можеше да всее ужас и в най-смелото сърце. Ранилист се бе появил изпод арката начело на групата преследвачи и тичаше към тях, фучейки от ярост. Зад него се появи и целият патрул. Голям Перчем разпозна Кервил, Омайничето и Кръстовчето. С тях имаше и още няколко други, включително и един тежък заек със свиреп изглед, който най-вероятно бе Върбинката, началникът на полицията на Съвета.

На Голям Перчем му мина през ума, че ако сега побегне сам, те вероятно биха го оставили да избяга, доволни, че така лесно са се отървали от него. Без съмнение другата възможност бе да загине.

В този миг проговори Черния Аварин:

— Нищо, сър. Вие направихте всичко възможно и за малко да успеем. А сега може дори да убием един-двама от тях, преди всичко да свърши. Някои от зайките също могат добре да се бият, ако се наложи.

Голям Перчем бързо потърка с нос обезобразеното ухо на Черния Аварин и седна на хълбоци, в очакване на приближаващия се Ранилнст.

— Ти, мръсно малко животно такова! — провикна се Ранилист. — Чух, че си нападнал полицай на Съвета и си му счупил крака. С теб ще се разправим още тук. Няма нужда да те връщаме в Ефрафа.

— Ти, побъркан робовладелец! — отговори Голям Перчем. — Ще ми се да те видя как ще се опиташ да сториш това.

— Добре — каза Ранилист. — Това е достатъчно. Да видим кои са тук? Върбинка и Кемпиън, съборете го на земята. Останалите, започвайте да връщате зайките обратно в селището. Затворника оставете на мен.

— Фрит те вижда! — извика Голям Перчем. — Ти не заслужаваш да се наричаш заек! Дано Фрит порази теб и Ауслата ти, пълна с тъпаци!

В този миг ослепителна светкавица проряза небето по цялата му дължина. Живият плет и далечните дървета сякаш подскочиха напред от внезапния блясък. Веднага последва и гръмотевицата, с нейния силен и пронизващ грохот — като че нещо огромно бе разкъсано на парчета точно над тях. Заваля като из ведро. Само за секунди земята наоколо се покри със слой вода, изпъстрена с хиляди мехурчета от падащите капки дъжд. Слисаните зайци клекнаха на място, без да могат да помръднат, сякаш силният дъжд ги бе приковал към земята.

Един тих глас проговори в ума на Голям Перчем:

— Това е твоята буря, Тлайли-Ра. Използвай я.

Дишайки тежко, той се изправи, бутна с лапа Черния Аварин и му каза:

— Хайде, иди да намериш Хайзънтлей. Тръгваме.

После разтърси глава, опитвайки се да отърси дъждовните капки от очите си. Но сега пред него бе вече не Черния Аварин, а Ранилист, целият в кал и вода — гледаше го свирепо и дращеше в калните наноси с огромните си нокти.

— Самият аз ще те убия! — изрева Ранилист.

Дългите му предни зъби стърчаха оголени, като на някой плъх. Уплашен, Голям Перчем внимателно го наблюдаваше. Знаеше, че Ранилист, използвайки предимството на голямото си тегло, щеше да скочи и да се стреми да влезе в близък бой. Затова трябваше да се опита да го избегне и да разчита на ноктите си. Премести се несръчно и усети как се плъзга в калта. Защо Ранилист не скочи? После разбра, че Ранилист гледа вече не към него, а някъде нагоре — към нещо, което Голям Перчем не можеше да види. Изведнъж Ранилист отскочи назад и в същия момент, всред шума на дъжда наоколо се чуха дрезгави крясъци:

— Ярк! Ярк! Ярк!

Нещо голямо и бяло нападаше Ранилист, който отстъпваше и се опитваше да предпази главата си. После то се издигна и направи кръг в дъждовното небе:

— Гу’син Гулям Перчем, зайци идват!

След това в съзнанието на Голям Перчем се появиха поредица картини и усещания, като в някой сън. Случваха се неща без друга връзка помежду си, освен че ги усещаше със своите сетива. Чу Киа да крещи и да се спуска пак да атакува, този път Върбинката. Усети как студеният дъжд се просмуква в раната на рамото му. През дъждовната завеса зърна за миг как Ранилист отстъпва назад при офицерите си и ги приканва да влязат в канавката покрай полето. Видя как Черният Аварин удря Кемпиън и после как Кемпиън се обръща да бяга. А после някой точно до него каза:

Здрасти, Голям Перчем. Голям Перчем! Голям Перчем! Какво искаш да направим?

Това бе Сребърен Блясък.

— Къде е Леско? — запита Голям Перчем.

— Чака при лодката. Ама ти си ранен! Какво…

— Тогава отведи тези зайки там!

Нататък всичко изглеждаше в пълна бъркотия. Една по една зайките, които бяха напълно слисани и не разбираха какво се случва и какво им се казва, започнаха да се изправят на крака и да тръгват надолу към реката. Други зайци започнаха да се появяват в дъжда. Жълъда, очевидно уплашен, но твърдо решен да не побегне. Глухарчето, опитващ се да окуражи Съдинката.

Великденчето и Крепис се бяха насочили по посока на Киа — единственото същество, което ясно се забелязваше в дъжда наоколо. Голям Перчем и Сребърен Блясък събраха, доколкото можаха, цялата група и им обясниха, че трябва да помогнат във воденето на зайките.

— Отивайте нататък към Къпината! Нататък към Къпината! — повтаряше непрекъснато Сребърен Блясък.

После обясни на Голям Перчем:

— Поставих три от нашите зайци на различни места, да маркират пътя. Първи е Къпината, после Синчеца и накрая Петко — той е съвсем близо до реката.

— И ето го Къпината — каза Голям Перчем.

— Значи все пак успя, Голям Перчем! — възкликна треперещ Къпината. — Много зле ли беше? Велики небеса, рамото ти…

— Още не е свършило. Всички ли минаха покрай теб?

— Ти си последният. Дали да не тръгваме вече? Тази буря направо ме ужасява!

Но точно тогава Киа кацна наблизо до тях и каза:

— Гу’син Гулям Перчем, аз летя срещу тези проклети зайци, но те не бягат, а се крият в канавка. Аз не може хване ги там. Те идват по канавката насам.

— Никога няма да се откажат! — възкликна Голям Перчем. — Предупреждавам те, Сребърен Блясък, че пак ще ни атакуват, преди още да е свършило всичко. В лъката има добри прикрития — те ще ги използват. Жълъде, ела насам, стой по-далеч от тази канавка!

— Отивайте нататък към Синчеца! Нататък към Синчеца! — повтаряше сега вече Сребърен Блясък, бягайки от единия до другия фланг на цялата група.

Намериха Синчеца при плета, на края на полето. Той бе примрял от страх и готов да побегне.

— Сребърен Блясък — каза той, — преди малко видях група непознати зайци, предполагам, че бяха ефрафци. Изскочиха ей там — от канавката и се промъкнаха в лъката. Единият от тях бе най-големият заек, който съм виждал изобщо в живота си!

— Тогава не се бави тук! — отговори Сребърен Блясък. — Ето идва Великденчето. И кой е това? Жълъда, заедно с две зайки. Значи всички вече минаха. Хайде и ти тръгвай, колкото можеш по-бързо.

Сега вече реката бе много близо, но всред подгизналите храсти и тръстика и дълбоките локви наоколо бе почти невъзможно да се ориентират. Очаквайки всеки момент да бъдат нападнати, те бродеха насам-натам из храсталаците, откривайки ту някоя зайка, ту някой от собствените си зайци и подканяйки ги да продължават напред. Без Киа сигурно щяха да загубят всякаква връзка помежду си и изобщо нямаше да стигнат до реката. Чайката летеше напред-назад по правата линия към реката и само от време на време кацаше, за да отведе Голям Перчем до някоя заблудила се зайка.

— Киа — каза му Голям Перчем, докато чакаше Тетутинанг да премине през туфа коприва, — би ли отишъл да видиш къде са ефрафците? Сигурно не са далеч. Защо не ни нападнаха? Както сме разпръснати, щяха да ни причинят големи загуби. Чудя се какво ли са намислили?

Киа се върна почти веднага и каза:

— Те крият се при моста. Всички застанали под храсти. Аз се спускам надолу, а оня големият тръгва да се бие с мен.

— Така ли? — учуди се Голям Перчем. — Този грубиянин е много смел, това трябва да му се признае.

— Те смятат, че вие или минете по моста, или тръгнете покрай брега. Те не знаят за оная лодка. Вие сте близо до лодка сега.

Петко се появи тичешком откъм храсталаците и каза:

— Можахме да качим някои зайки на лодката, но повечето не ми се доверяват. Непрекъснато питат къде си ти?

Голям Перчем изтича след Петко и излезе на зелената пътека покрай реката. Цялата водна повърхност бе изпъстрена с кръгчета и мехурчета от валящия дъжд. Нивото на реката още не се бе покачило. Лодката бе точно в същото положение, както я помнеше — единият й край бе допрян до брега, а другият бе малко навътре в течението на реката. На близкия край бе клекнал Леско, с клепнали уши и напълно почерняла от дъжда козина. Бе хванал опънатото въже със зъби. Жълъда, Хайзънтлей и още две зайки бяха застанали до него на лодката, но другите се бяха сгушили тук-там по брега и Къпината безуспешно се опитваше да ги убеди да се качат на лодката. Като видя Голям Перчем, му каза:

— Леско се бои да пусне въжето. Изглежда вече почти го е прегризал. А всички тези зайки тук само повтарят, че ти си техният офицер.

Голям Перчем се обърна към Тетутинанг и й каза:

— Това тук сега е вълшебният номер. Бързо заведи всички на мястото, където е седнала Хайзънтлей, нали разбираш? Всички там — бързо.

Преди още Тетутинанг да може да отговори, друга зайка нададе остър писък. Малко по-надолу по течението, Кемпиън бе излязъл с патрула от храсталаците и идваше към тях. А от другата посока приближаваха Върбинката, Кервил и Кръстовчето. Зайката се обърна и се втурна към един храст точно зад нея. Но точно преди да стигне до него, на пътя й изскочи самият Ранилист. Той се изправи и й нанесе силен удар по лицето. Зайката се обърна още веднъж, побягна напряко на пътеката и се качи на лодката.

Голям Перчем съобрази, че от момента на атаката на Киа, Ранилист бе съумял не само да запази контрол над офицерите си, но бе измислил план за действие и го бе изпълнил. Бурята и трудният път бяха уплашили и дезорганизирали бегълците. В това време Ранилист бе вкарал своите зайци в канавката и после я бе използвал, за да отведе зайците си при лъката, без да са изложени на нападения от Киа. След като са стигнали лъката, Ранилист сигурно ги е отвел право при дъсчения мост, за който очевидно е знаел отпреди. Но веднага след като е разбрал, че по някаква причина бегълците не са се насочили към моста, моментално е изпратил Кемпиън да мине през храсталаците, после да се върне на брега по-долу по течението и по този начин да ги заобиколи. И Кемпиън веднага бе изпълнил това. Сега Ранилист възнамеряваше да се бие с тях — тук, на брега. Той знаеше, че Киа не може да бъде навсякъде. А освен това близките храсталаци предоставяха достатъчно възможности за прикритие, така че да му се изплъзват. Действително, противниците му бяха двойно по-многобройни, но повечето ги бе страх от него, а и никой от тях не бе обучен ефрафски офицер. Сега, както бе успял да ги притисне към реката, можеше да ги раздели на части и да убие много от тях. Останалите щяха да избягат и да оплакват нещастието си.

Голям Перчем започна да разбира защо офицерите на Ранилист така вярно го следват и така самоотвержено се сражават за него.

Помисли си: „Той изобщо не реагира като заек. Бягството е последното нещо, за което се сеща. Ако преди три дни знаех всичко, което знам сега, никога нямаше да посмея да отида в Ефрафа. Дали не се е сетил и за лодката? Това не би ме изненадало.“

После се втурна през тревната пътека и скочи в лодката до Леско.

— Глухарчето го няма — обади се Къпината. — Иначе вече всички сме тук.

Леско наруши досегашното си мълчание и отговори:

— Налага се да го изоставим. Жалко, но тези приятели тук всеки момент ще ни нападнат, а ние не можем да ги спрем.

Голям Перчем прошепна, без да сваля погледа си от Ранилист:

— Само още един момент, Леско. Аз ще ги залисам. Не можем да изоставим Глухарчето.

Ранилист се изсмя и заговори подигравателно:

— Аз ти повярвах, Тлайли! Сега е твой ред да ми вярваш. Вече имате само две възможности — или да скочите в реката, или да бъдете разкъсани на парчета тук, на място. И то всичките. Вече няма накъде да избягате.

Голям Перчем забеляза как Глухарчето наднича от един храст отсреща. Той очевидно се чудеше какво да прави.

— Кръстовче! Върбинка! — нареди Ранилист. — Елате до мен. Като ви дам знак, директно ги нападаме. Що се отнася до птицата, тя не е опасна…

— Ето я! — извика Голям Перчем.

Ранилист бързо погледна нагоре и отскочи назад. Глухарчето се стрелна откъм храста, прекоси пътеката и скочи в лодката до Леско. В същия момент въжето се скъса и лодката веднага започна да се движи покрай брега, от силното течение. Щом измина няколко ярда, задната част на лодката бавно се завъртя навън, така че лодката застана с цялата си ширина срещу течението. В това положение, тя бавно се придвижи към средата на реката и след това навлезе в завоя на юг.

Голям Перчем погледна назад. Последното нещо, което видя, бе лицето на генерал Ранилист, както надничаше от междината между върбите, където бе стояла вързана лодката. То му напомни за изражението на един керкенез на Хълма Уотършип — който се бе спуснал стремглаво към дупката им, но не бе успял да хване скрилата се вътре мишка.