Ричард Адамс
Хълмът Уотършип (19)

16. Очеболеца

„Танцувай за мен“ — рече той —

„Ти си тъй красива, че не бива

вятър да те отнесе иди слънце да те изгори.“

И още каза: „Аз съм беден дрипльо,

но не мога да съм груб

към тъжната танцьорка и танцуващите мъртви.“

Сидни Кейс, „Четири пози на смъртта“

— Браво! — възкликна Леско, щом Глухарчето завърши разказа си.

— Много е добър, нали? — обади се и Сребърен Блясък. — Цяло щастие е, че Глухарчето е с нас. Той може да ти повдигне духа, дори само като чуеш гласа му.

— Е, това малко им смачка фасона — прошепна Голям Перчем. — Да видим дали ще могат да намерят разказвач, който да го наддума.

Всички бяха уверени, че Глухарчето ги е представил добре. Още от пристигането им, повечето от новодошлите се чувстваха неловко в компанията на техните великолепни и охранени домакини, с техните непринудени маниери, изображения по стените, елегантност, ловко отбягване на почти всички въпроси и, най-вече, с техните моменти на така нехарактерна за заешкия характер меланхолия. А сега разказвачът на новодошлите бе показал, че те са нещо повече от група скитници. Без съмнение, никой разумен заек не би могъл да изпита нещо друго, освен възхищение от разказаната история. Те чакаха да чуят такава реакция, но след няколко мига с изненада осъзнаха, че домакините им не са толкова възторжени.

— Много хубава история — каза Игликата.

Той като че ли търсеше още някакъв епитет, но можа само да повтори:

— Много, много хубава. Необичайна история.

— Но той със сигурност трябва да я знае — прошепна Къпината на Леско.

— Винаги съм смятал, че тези традиционни истории носят много очарование — обади се друг заек. — Особено ако са разказани в техния истински, старомоден дух.

— Да — каза Ягодата. — За тях трябва убеденост. Трябва наистина да вярваш в Ел-Ахрейра и принц Дъга, нали? Тогава всичко останало идва от само себе си.

— Недей нищо да казваш, Голям Перчем — прошепна Леско, защото Голям Перчем вече бе започнал да трие лапите си от възмущение. — Не можеш насила да ги накараш да харесат историята, щом не я харесват. Нека изчакаме да видим те самите какво могат да направят.

После Леско продължи на висок глас:

— Нашите истории не са се променили от поколения насам, да знаете. В крайна сметка, и ние самите не сме се променили. Животът ни е същият като на нашите бащи и на техните бащи преди това. Тук нещата са различни. Ние разбираме това и мислим, че вашите нови идеи и порядки са много вълнуващи. Всички се чудим за какви неща вие разказвате истории.

— Ами ние старите истории много-много не ги разправяме отговори Игликата. — Нашите истории и поеми са главно за собствения ни живот тук. Разбира се, изработената от Златния Дъжд Форма, която видяхте — това сега вече е старомодно. В действителност Ел-Ахрейра не означава много нещо за нас. Не че историята на приятеля ти не беше очарователна! — прибави бързо той.

— Ел-Ахрейра е хитрец — обади се Зърнастеца — а зайците винаги ще се нуждаят от хитрост.

— Не — отговори нов глас някъде оттатък Игликата. — Зайците се нуждаят преди всичко от достойнство, от волята да приемат своята съдба.

— Смятаме, че Очеболеца е един от най-добрите поети, които сме имали от месеци насам — каза Игликата. — Неговите идеи имат много последователи. Искате ли да го чуете сега?

— Да, да! — откликнаха гласове от всички посоки. — Очеболеца!

— Леско — помоли изведнъж Петко — искам да получа ясна представа за този Очеболец, но не смея да го доближа сам. Ще дойдеш ли с мен?

— Но защо, Петко, какво имаш предвид? От какво се страхуваш?

— О, Фрит да ми е на помощ! — потрепери Петко. — Мога да го помириша оттук. Той ме ужасява.

— Петко, не ставай абсурден! Той мирише точно като останалите местни зайци.

— Той мирише като ечемик, който се е наводнил и е оставен да изгние на полето. Като ранена къртица, която не може да се скрие под земята.

Като си проправиха път през тълпата и стигнаха до другия край на голямата бърлога, Леско с изненада видя, че Очеболеца е най-обикновен младеж. В предишното им селище в Сендълфорд, никой заек на такава възраст не би бил поканен да разкаже история, освен може би на няколко приятели. Очеболеца имаше див и отчаян вид, а ушите му непрекъснато потрепваха. Но като заговори, той като че престана да усеща слушателите си и непрекъснато обръщаше глава, все едно че чуваше някакъв звук, разбираем само за него. В гласа му имаше грабващо очарование, като движението на вятъра и светлината по една морава. Щом ритъмът му бе усетен от слушателите му, цялата бърлога утихна.

Вятърът духа, духа над тревата.

Разлюлява върбовите реси; листата сребърни блестят.

— Къде отиваш, ветре?

— Много, много далеч,

над хълмовете, над края на света.

— Вземи ме с теб, ветре, високо над небето,

ще дойда с теб, ще бъда заек-на-вятъра

в небето, пухестото небе и заекът.

 

Поточето тече, тече над камъните,

всред липи, лютичета, синьото и жълтото на пролетта.

— Къде отиваш, поточе?

— Много, много далеч,

отвъд пирена, плъзгайки се цяла нощ.

— Вземи ме с теб, поточе, далеч всред звездна светлина,

ще дойда с теб, ще бъда заек-на-потока

долу във водата, зелената вода и заекът.

 

През есента листата падат, жълти и кафяви, във

рововете шумолят, по плетищата се закачат.

— Къде отивате, листа?

— Много, много далеч,

в земята отиваме, с дъжда и горските плодове.

— Вземете ме, листа! О, вземете ме във вашия път тъмен,

ще дойда с вас, ще бъда заек-на-листата,

в глъбините на земята, земята и заекът.

 

Фрит лежи във вечерното небе. Облаци край него аленеят.

Аз тук съм, Господарю Фрит, във високите треви аз тичам.

О, вземи ме с теб, като залязваш зад горите,

Надалеч, в сърцето на светлика, в тишината.

Че аз готов съм да даря живота си, дъха си,

За бляскавия кръг на слънцето, слънцето и заекът.

Докато слушаше, Петко бе обхванат от смесица на интензивна вглъбеност и невярващ ужас. Едновременно възприемаше всяка дума и бе като поразен от страх. По едно време въздъхна, като че започна да осъзнава своите едва доловени мисли, а когато поемата свърши, той сякаш се бореше да дойде на себе си. Оголи зъби и облиза устните си, както Къпината бе направил при мъртвия таралеж на пътя.

Когато заек бъде изплашен от някой враг, случва се да приклекне и да застине на място, било поради омайване или от надежда да не бъде видян поради естествената му незабележимост. Но после, освен ако омайването не е прекалено силно, идва момент, когато стоенето на място се отхвърля и заекът, като при надмогнато заклинание, в миг се обръща към своето главно средство за спасение — бягството. Точно това като че се случи с Петко в този момент. Той изведнъж подскочи и започна със сила да си пробива път в препълнената бърлога. Няколко заека бяха блъснати и се обърнаха ядосано към него, но той не им обърна внимание. После дойде до място, където вече не можеше да избута два тежки местни заека. Изпадна в истерия, започна да рита и дращи и идващият зад него Леско едва успя да предотврати боя.

— И брат ми е нещо като поет, да знаете — обясни той на наежените непознати. — Нещата понякога му въздействат много силно, а той не може да обясни защо.

Единият от зайците прие това обяснение, но другият отговори:

— О, още един поет? Да го чуем тогава. То ще е нещо като компенсация за рамото ми. Цял кичур козина ми откъсна от него.

В това време Петко вече ги бе подминал и се промъкваше към входния тунел. Леско усети, че трябва да го последва. Но след всички усилия, които той самият бе положил, за да се държи приятелски с местните зайци, Леско бе така нервиран от поведението на Петко, че каза на Голям Перчем, минавайки покрай него:

— Ела да ми помогнеш да го вразумим. Един бой сега е последното нещо, което ни трябва.

Леско чувстваше, че Петко наистина си заслужи малко поучение от страна на Голям Перчем. Последваха Петко нагоре по подземния ход и го настигнаха при изхода. Но преди някой от тях да успее да каже и дума, Петко се обърна и започна да им говори, все едно че са го попитали нещо:

— Усетихте, нали? И се интересувате дали и аз съм усетил? Разбира се, че почувствах нещата. Това е най-лошото. Няма никакъв номер. Той говори истината. След като говори истината, значи не е луд — нали това щяхте да кажете? Не мога да те упрекна, Леско, аз самият като че ли бях проникнат от това настроение, както един облак навлиза в друг. Но в последния момент се освободих. Може ли някой да каже защо? То стана не по моя воля — беше случайно. Просто имаше някаква малка частичка в мен, която ме отнесе настрани. Какво бях казал за покрива на залата — че е направен от кости? Не е така — по-скоро е като огромна мъгла от лудост, покриваща цялото небе — и ние никога вече няма да можем да виждаме в светлината на Фрит — дори няма да знаем накъде отиваме. О, какво ще стане с нас? Едно нещо може да е вярно и пак да е израз на отчаяна лудост, Леско.

— Но за какво става дума? — обърна се зачудено Леско към Голям Перчем.

— Той говори за клепоухия слабоумен поет там долу — отвърна Голям Перчем. — Поне дотолкова мога да разбера. Но защо си мисли, че ние имаме нещо общо с него и с чудноватите му приказки — това вече не знам. Можеш да си спестиш думите, Петко. Единственото нещо, което ни тревожи, е кавгата, започната от теб. Що се отнася до Очеболеца, аз ще си запазя сребърния цвят, а за него ще остане обикновеният бурен^[1].

Петко го изгледа с очи, които като че бяха по-големи от главата му, като на някоя муха.

— Вие така мислите и така вярвате — каза той. — Но всеки от вас е, по свой начин, много навътре в тази мъгла. Къде е…

Тук обаче Леско го прекъсна, при което Петко го погледна смаяно.

— Петко, изобщо не си мисли, че съм дошъл тук за нещо друго, освен да ти кажа колко съм ядосан. Ти застраши доброто отношение към нас в това селище…

— Застрашил съм? — извика Петко. — Застрашил? Ама цялото това място е…

— Спокойно. Смятах да ти направя бележка, но ти очевидно си така наскърбен, че няма смисъл. Само че това, което сега ще направиш, е, да дойдеш под земята с нас двамата и да заспиш. Хайде! И засега повече нищо не казвай.

Един аспект, в който заешките отношения не са така сложни като човешките е, че зайците не се колебаят да използват сила. Като нямаше друг изход, Петко тръгна с Леско и Голям Перчем към леговището, където Леско бе прекарал предната нощ. Там нямаше никой, така че те веднага легнаха и заспаха.