Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Хълмът Уотършип (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Watership Down, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 9 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
yzk (2018)

Издание:

Автор: Ричард Адамс

Заглавие: Хълмът Уотършип

Преводач: Илиян Желязков

Година на превод: 2008

Език, от който е преведено: английски

Издател: Идеяконсулт

Година на издаване: 2008

Печатница: „Мултипринт“ ООД

Редактор: Ведрин Желязков

Художник: Светла Христова

Коректор: Ведрин Желязков

ISBN: 9789549219012

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/8149

История

  1. — Добавяне

Част I
Пътешествието

1. Табелата

Хор: Защо викаш така, като при ужасно видение?

Касандра: Къщата мирише на смърт и капеща кръв.

Хор: Как така? Това е само миризма от жертвения олтар.

Касандра: Мирисът е като лъх от гробница.

Есхил, „Агамемнон“

Бледожълтите примули бяха вече прецъфтели. Към края на гората, където открит склон се спускаше към стара ограда и след нея към обрасъл с къпини ров, само няколко островчета жълтееха между живоликата и дъбовите корени. Поляната над оградата бе осеяна със заешки дупки. На места изобщо нямаше трева и навсякъде се виждаха купчинки сух заешки тор, под който може да расте само спореж. Стотина ярда[1] по-нататък, на долния край на склона, течеше широко не повече от три фута поточе[2], изпъстрено от лютичета, кресон и водни великденчета. По тухлен мост над поточето минаваше коларски път, изкачващ се по отсрещния склон до дървена врата в ограда от жив плет. Зад вратата започваше алея.

Майският залез бе осветил облаците в червено, при все че до свечеряване оставаше още около половин час. На сухия склон бе пълно със зайци — някои от тях хрупаха рядката трева около заешките дупки, други отиваха по-надолу — да търсят глухарчета или някоя иглика, останала до този момент неоткрита. Тук-там някой заек стоеше изправен върху мравуняк и се оглеждаше с наострени уши и душещ нос. Но безгрижното чуруликане на кос откъм края на гората показваше, че натам няма нищо тревожно. В другата посока пък — покрай поточето, можеше ясно да се види, че всичко е мирно и тихо. В заешкото селище цареше спокойствие.

На височината — близо до дивата череша, където пееше косът, имаше няколко почти скрити от къпините заешки дупки. При входа на една от тях, в зеления сумрак, бяха седнали един до друг два заека. По-големият излезе на открито и, без да бърза, се промъкна покрай рътлината под прикритието на къпините, прекоси рова и се изкачи на отсрещния скат. След малко и другият заек го последва.

Първият заек спря на слънце и си почеса ухото с бързо движение на задната лапа. Той беше само на една година и все още растеше, но въпреки това нямаше наплашения вид на повечето „зайци от покрайнините“, с други думи — на редовите зайци през първата им година. Ако нямат аристократични връзки или необичайна големина и сила, те обикновено са подчинени на по-възрастните и живеят както успеят да се уредят — често на открито, в покрайнините на заешкото селище. Но специално този заек изглеждаше като същество, което знае как да се грижи за себе си. Имаше нещо проницателно и жизнерадостно в изражението му като седна, огледа се и се почеса с двете си предни лапи по носа. Веднага след като се увери, че всичко е наред, той сниши ушите си и започна да се храни с трева.

Спътникът му изглеждаше по-неспокоен. Той беше малък, с широки и втренчени очи. Начинът, по който повдигаше и завърташе главата си, говореше не толкова за предпазливост, колкото за неспирно нервно напрежение. Носът му непрекъснато потрепваше. Една земна пчела прелетя бръмчейки зад него и той веднага подскочи и се извъртя така внезапно, че два пасящи наблизо заека се втурнаха към дупките си. Но в следващия момент по-близкият от тях — мъжки заек с черни върхове на ушите, го позна и се върна да се храни.

— О, това е само Петко — каза той, — пак подскача заради мухите. Хайде, Зърнастец, какво беше започнал да ми казваш?

— Петко? — отвърна другият заек. — Защо го наричат така?

— Били са пет зайчета в котилото, от които той е най-малкото. Чудно, как е оцелял досега. Аз все казвам, че човек не би го видял, а пък лисица не би го поискала. Но признавам, че той сякаш умее да стои настрана от нещастията[3].

Малкият заек дойде по-близо до своя спътник, препъвайки се с дългите си задни крака.

— Нека идем малко по-нататък, Леско — каза той. — Знаеш ли, има нещо странно тази вечер, но не мога да кажа какво е то. Да идем ли долу при потока?

— Добре — отговори Леско. — Тъкмо ще можеш да откриеш някоя иглика[4]. Ако ти не успееш, значи никой не може.

И той поведе Петко надолу по склона, като сенките им се очертаваха отзад на тревата. Те стигнаха до поточето и започнаха да хрупат, търсейки нещо точно до коловозите на коларския път.

Не след дълго Петко откри това, което търсеха. Игликите са деликатес за зайците и обикновено много малко от тях се запазват до края на май, в съседство с дори и малко заешко селище. Тази специално не бе цъфнала още и листата й бяха скрити във високата трева. Петко и Леско тъкмо бяха застанали пред нея, когато два по-едри заека притичаха откъм другата страна на близката отъпкана от добитък пътека.

— Иглика? — попита единият от новодошлите. — Много добре, просто я оставете на нас. Хайде, по-бързо! — добави той, като видя, че Петко се колебае. — Чу ме, нали?

— Петко я намери, Луличко — възрази Леско.

— А ние ще я изядем — отговори Луличката. — Игликите са за Ауслата[5], нали знаете това? Ако не знаете, можем лесно да ви научим.

Петко се беше вече обърнал настрана. Леско го настигна при тухления мост.

— Всичко това взе да ми омръзва и да ме дразни — каза той. — Все едно и също се повтаря: „Аз имам остри нокти, следователно игликата е моя.“ Или: „Виж колко са ми големи зъбите, така че бърлогата е моя.“ Едно нещо ще ти кажа — ако някога аз вляза в Ауслата, ще се отнасям към зайците от покрайнините с повече почтеност.

— Е, ти поне можеш да се надяваш да влезеш в Ауслата — отвърна Петко. — Наддаваш на тегло, а аз винаги ще съм по-слаб.

— Нали не мислиш, че ще те изоставя? — запита Леско. — Но право да ти кажа, понякога ми се иска изобщо да избягам от нашето селище. Хайде сега да забравим грижите си и да се наслаждаваме на вечерта. Знаеш ли какво — дали да не прекосим потока? Там зайците са по-малко и ще ни е по-спокойно. Нали не смяташ, че е опасно? — добави той.

От начина, по който Леско зададе последния си въпрос, пролича как той наистина счита, че Петко би могъл да знае това по-добре от него. А и от категоричния тон на Петко стана ясно, че такова разбиране е вече установено между тях.

— Не, не е опасно — бе отговорът. — Ако започна да чувствам нещо опасно, ще ти кажа. Но това, което се усеща наоколо, не е обикновена опасност. То е, не знам точно, но нещо смазващо — като гръм. Не мога да кажа точно какво е, но ме тревожи. Все пак, ще те придружа.

Двамата изтичаха по тухления мост над поточето. Тревата близо до брега бе влажна и гъста. Заизкачваха се по отсрещния склон, търсейки по-сухо място. Част от склона бе в сянка, защото слънцето залязваше срещу тях. Леско, в желанието си да намери топло и слънчево място, поведе Петко още нататък и двамата се приближиха до алеята. Като стигнаха при вратата, Леско се спря, с втренчен поглед.

— Петко, какво е това? Гледай!

Съвсем близо до тях, земята бе прясно разровена. На тревата се бяха появили две купчинки пръст. Тежки греди, миришещи на креозот и боя, се издигаха на височина колкото зелениката от дивия плет, а закрепена на тях дъска хвърляше дълга сянка. До едната от гредите бяха оставени чук и няколко гвоздея. Двата заека притичаха с подскоци до табелата и клекнаха до туфа коприва, бърчейки носове заради миризмата на хвърлен някъде в тревата изгаснал фас. Изведнъж Петко потрепери и се сниши.

— О, Леско, онова особено нещо идва оттук. И сега вече знам — то е много лошо. Нещо ужасно е и идва все по-близо и по-близо — каза Петко и започна да скимти от страх.

— Какво е това нещо — какво искаш да кажеш? Нали ме увери, че тук няма опасност?

— Не знам какво е — отговори Петко с окаян вид. — Тук няма опасност в момента. Но тя идва — идва. О, Леско, погледни полето! То е покрито с кръв!

— Не бъди глупав, това е само светлината на залеза. Петко, хайде недей да говориш така, че ме плашиш.

Разтрепераният Петко седна в копривата и заплака, докато Леско се опитваше да го успокои и да открие какво така изведнъж го бе изкарало от равновесие. Ако нещо го бе изплашило, защо не бягаше да се спаси, както всеки разумен заек би сторил? Но Петко не можеше да обясни какво се случва и ставаше все повече и повече тревожен. Най-накрая Леско каза:

— Петко, недей да стоиш тук и да плачеш. Тъй или иначе, вече се стъмва. По-добре да се прибираме обратно в бърлогата си.

— Обратно в бърлогата? — изскимтя Петко. — То ще дойде там — не мисли, че няма да дойде! Казвам ти — полето е пълно с кръв…

— Е, успокой се сега — каза Леско твърдо. — Просто ме остави да се погрижа малко за тебе. Каквато и опасност да има, време е да се прибираме.

Той изтича надолу и премина от другата страна на потока, към пътеката. Тук се забавиха защото Петко, въпреки тишината и спокойствието на лятната вечер, бе станал безпомощен и почти парализиран от страх. Когато най-сетне Леско го доведе до къпиновия ров, той първоначално отказваше да слезе под земята и Леско трябваше почти да го натика надолу в бърлогата.

Слънцето залезе зад отсрещния склон. Вятърът застудя, започна да ръми и, след не повече от час, бе вече съвсем тъмно. Всички ярки цветове по небето се изгубиха и, при все че голямата табела до вратата скърцаше леко от нощния вятър (като че ли за да покаже, че не е изчезнала в тъмнината, а още си стои здраво на мястото, където са я поставили), нямаше никакъв минувач, който да прочете отчетливите букви, прорязващи като черни ножове бялата й повърхност. А там пишеше следното:

НА ТОЗИ ИДЕАЛНО РАЗПОЛОЖЕН ИМОТ, СЪСТОЯЩ СЕ ОТ ШЕСТ АКРА[6] ВЕЛИКОЛЕПНИ СТРОИТЕЛНИ ТЕРЕНИ, ЩЕ БЪДАТ ИЗГРАДЕНИ ЛУКСОЗНИ МОДЕРНИ ЖИЛИЩА ОТ ФИРМАТА „СЪЧ ЕНД МАРТИН“ ЛИМИТИД, ОТ НЮБЪРИ, БЪРКС.

Бележки

[1] Стотина ярда са около деветдесет метра (1 ярд = 3 фута = 91,4 см). — Б.‍ пр.

[2] Три фута са близо един метър. — Б.‍пр.‍

[3] Зайците могат да броят до четири. Всяко число над четири е Храир — което би могло да се преведе като „много“ или „хиляда“. Примерно те казват У Храир — „Хилядата“, което означава събирателно всички неприятели на зайците (или елил, както те ги наричат) — лисицата, белката, невестулката, котката, бухала, човека и т.‍н.‍ Най-вероятно е имало повече от пет заека в котилото, когато Петко се е родил, а името му, Храиру, означава „Хилядко“, т.‍е.‍ най-малкия от множеството, или както се казва за прасетата, „изтърсака“. — Б.‍а.

[4] Тук става дума за така наречената лечебна иглика (на английски език cowslip), с латинско наименование Primula veris. Споменатата в самото начало на главата бледожълта примула (на английски език primrose) е с латинско наименование Primula vulgaris. — Б.‍пр.‍

[5] Почти всички заешки селища си имат Аусла — група от силни и умни зайци, на възраст две или повече години, които са приближени на Главния Заек и Неговата Зайка и упражняват властта. Ауслите са различни. Някъде Ауслата може да представлява нещо като банда на военен вожд, а другаде — да се състои от умни участници в патрули и нападатели на градини. Понякога в нея може да намери място и някой добър разказвач на истории; или пък някой ясновидец или интуитивен заек. По това време, Ауслата в заешкото селище в Сендълфорд беше от доста военизиран тип (но както ще се види по-късно, не чак толкова военизирана, както някои други). — Б.‍а.

[6] Шест акра са приблизително двадесет и четири декара (1 акър = 4 046 м2). — Б.‍пр.‍