Ричард Адамс
Хълмът Уотършип (34)

31. Историята за Ел-Ахрейра и Черния Заек от Инлѐ

Нощта е тъмна, стихията напира,

        пост вражески е там, пред него той стои

— самият Архистрах, във форма що се вижда.

        Но дълг на силния е, пак да продължи.

Робърт Браунинг, „Prospice“^[1]

Всичко рано или късно се разбира и животните научават какво мислят другите за тях. Някои казват, че Хуфса бил казал на крал Дарзин истината за номера с марулите. Други твърдят, че таралежът Йона се е разприказвал из шубраците. Тъй или иначе, крал Дарзин разбрал колко глупаво е постъпил да нареди да бъдат доставени марулите в Келфазинските блата. Той не заповядал на войниците си да се бият — все още не. Но си наумил да намери възможност за реванш срещу Ел-Ахрейра. Разбира се, Ел-Ахрейра усетил това и предупредил всичките си зайци да внимават, особено когато се движат сами.

Но така се случило, че в един късен февруарски следобед Зайофейкал повел няколко зайци към купчината отпадъци в края на градината — доста далеч от заешкото селище. Вечерта била студена и облачна и доста преди свечеряване паднала плътна мъгла. Тръгнали обратно за вкъщи, но се загубили. Освен това, имали и проблеми с един бухал и така съвсем объркали посоката. На всичко отгоре, Зайофейкал се отделил от останалите и след като скитал насам-натам известно време, попаднал точно при поста на стражите пред града на крал Дарзин. Те го хванали и го отвели при краля.

Крал Дарзин веднага видял каква възможност имал да засегне Ел-Ахрейра. Наредил да отведат Зайофейкал в специална затворническа дупка. Всеки ден Зайофейкал бил извеждан за принудителна работа, дори и при много студено време — трябвало да копае дупки и тунели. Но Ел-Ахрейра се заклел, че ще го измъкне оттам по някакъв начин. Така и направил — заедно с две зайки, прокопал в продължение на четири дни тунел от гората до мястото, където Зайофейкал бил заставен да работи. Краят на тунела бе много близо до дупката, където дълбаел Зайофейкал. На него му било наредено да разшири тази дупка, за да може да се използва като склад. Докато той работел, стражите го пазели отвън. Но Ел-Ахрейра достигнал до него под земята, като се ориентирал по шума от ровенето. Така всички се измъкнали по тунела в гората и оттам избягали.

Когато крал Дарзин научил за случилото се, той вече наистина много се ядосал. Решил, че този път вече ще обяви война и ще приключи с Ел-Ахрейра веднъж завинаги. Войниците му тръгнали през нощта към Фенлонските ливади; те, обаче, не могли да проникнат в заешките дупки. Някои опитали, разбира се, но скоро се върнали обратно, защото долу ги чакали Ел-Ахрейра и другите зайци. Войниците не били свикнали да се бият на тясно място и на тъмно и били така изпохапани и одраскани, че в крайна сметка бързо се върнали над земята, с опашката нагоре.

Само че не си отишли. Седнали отвън и започнали да чакат. Ако някой от зайците се опитвал да силфлее, бързо разбирал, че отвън враговете са готови да скочат отгоре му. Крал Дарзин и войниците му не могли да пазят всички дупки — толкова многобройни били те. Но само някой заек да си покажел носа навън и войниците бързо се втурвали към него. Много скоро зайците на Ел-Ахрейра установили, че могат да скубнат трева само един-два пъти за едно излизане, колкото да не умрат от глад. Ел-Ахрейра опитал всички хитрости, за които се сещал, но не успял да се отърве от крал Дарзин и да измъкне зайците си. Те започнали да отслабват, чувствали се нещастни под земята, някои се разболели.

Накрая Ел-Ахрейра се отчаял и една нощ, след като на няколко пъти рискувал живота си, за да донесе малко трева на една зайка и семейството й (бащата бил загинал предния ден), се провикнал:

— Господи Фрит! На всичко съм готов, за да спася народа си! Готов съм да сключа сделка с невестулка или лисица — а дори и с Черния Заек от Инлѐ!

Веднага щом изрекъл това, Ел-Ахрейра осъзнал, че ако изобщо имало същество, което би могло да пожелае и със сигурност имало силата да победи враговете му, това бил точно Черният Заек от Инлѐ. Защото той бил заек, но в същото време бил хиляди пъти по-силен от крал Дарзин. Но самата мисъл за него накарала Ел-Ахрейра да потрепери от страх, затова и той приклекнал на едно място, където бил в подземния ход. По-късно той отишъл в собствената си бърлога и започнал да мисли върху думите си и тяхното значение.

Както знаете, Черният Заек от Инлѐ представлява олицетворение на страха и вечната тъмнина. Той е заек, но в същото време е този смразяващ и ужасен кошмар, за когото само можем да се молим на Господ Фрит да ни отърве от него — сега и за в бъдеще. Когато жицата на някой капан бъде опъната, Черният Заек знае къде е заровено колчето. Когато невестулката танцува, Черният Заек не е далеч. Всички знаете как някои зайци губят глупаво живота си, между две шеги и някоя кражба — но истината е, че тяхната глупост се дължи на Черния Заек, защото неговата воля е била те да не подушат кучето или да не забележат пушката. Черният Заек носи също и болести. А понякога дори се случва той да дойде нощем и да призове някой заек по име. Тогава този заек трябва да излезе с него, дори и да е млад и силен и да може да се спаси от всякаква друга опасност. А тръгне ли някой с Черния Заек, дори и следа не остава от него. Някои казват, че Черният Заек ни мрази и желае нашата гибел. Но истината е, или поне така са ме учили, че той също служи на Господ Фрит и само изпълнява поставената му задача — да реализира нещата, които трябва да се случат. Ние идваме на света и трябва да си отидем — но не си отиваме, просто за да послужим на един или друг враг. Ако бе така, всички бихме били унищожени за един ден само. Ние си отиваме по волята на Черния Заек от Инлѐ и само по неговата воля. И макар тази воля да ни се струва на нас сурова и жестока, все пак по свой начин той е наш закрилник, защото знае обещанието на Фрит към зайците и би отмъстил за всеки заек, унищожен без негово съгласие. Всеки, който е виждал колана с провесена плячка на някой горски пазач, знае какво може Черният Заек да причини на тези елили, които смятат, че могат да правят каквото си поискат.

Ел-Ахрейра прекарал нощта сам в бърлогата си и мислите му били страшни. Както знаел, никой заек дотогава не бил опитвал да стори това, което той се канел да направи. Но колкото повече мислел по въпроса, доколкото можел изобщо да мисли — заради глада, страха и особения транс, обхващащ зайците ако са лице срещу лице със смъртта, толкова повече му се струвало, че има шанс за успех. Смятал да потърси Черния Заек от Инлѐ и да му предложи живота си в замяна на спасението на своя народ. Но желанието да жертва живота си трябвало да е искрено — иначе по-добре би било изобщо да не ходи при Черния Заек. Възможно било Черният Заек да не приеме живота му — но дори и при това положение, можело да опита нещо друго. Но нямало как Черният Заек да бъде излъган. Ако имало начин да бъде постигнато спасението на народа му, цената щяла да бъде неговия живот. Така че щял да се върне само в случай на неуспех. Затова му бил необходим спътник, който да донесе обратно нещото, което щяло да отблъсне крал Дарзин и да спаси селището.

На сутринта Ел-Ахрейра отишъл да намери Зайофейкал и двамата дълго говорили. После свикали Ауслата и обяснили какво Ел-Ахрейра има намерение да направи.

По-късно същия ден, малко преди напълно да се стъмни, зайците изскочили от дупките и атакували войниците на крал Дарзин. Те се били много храбро и някои от тях загинали. Враговете помислили, че се опитват да пробият обсадата около селището и направили всичко възможно да ги обградят и да ги върнат обратно в дупките им. Но истината била, че цялата битка била само за да отвлече вниманието на крал Дарзин и войниците му. Щом се стъмнило, Ел-Ахрейра и Зайофейкал се промъкнали откъм другия край на селището в близката канавка, докато в същото време Ауслата отстъпила обратно в дупките, под подигравките на кралските войници. Що се отнася до самия крал Дарзин, той изпратил вестоносец да каже, че е готов да преговаря с Ел-Ахрейра за условията на капитулацията.

В това време Ел-Ахрейра и Зайофейкал започнали своето мрачно пътуване. По какъв път са минали аз не знам, а и никой друг заек не знае. Но винаги ще се сещам какво казваше старият Лайкучка — нали го помните, като разправяше тази история: „Те не вървели дълго. Стигнали за нула време. Просто се преметнали през един кошмар и стигнали до ужасното място, закъдето се били запътили. Там слънцето и луната нищо не означават, а още по-малко лятото или зимата. Но вие никога няма да узнаете…“. След като кажеше това, той обикновено ни поглеждаше и продължаваше: „Никога няма да узнаете, нито пък аз, колко далеч е стигнал Ел-Ахрейра в своето пътуване в тъмнината. То е също като да виждате върха на някой голям камък, стърчащ от земята. Колко надълбоко отива? Това може да се разбере, само ако камъкът бъде разцепен.“

Най-накрая стигнали до високо място, където нямало трева. Те се катерили нагоре по отломки от каменни плочи, сред сиви скали, големи като овце. Около тях се виели вихри от мъгла и леденостуден дъжд. Никакъв друг звук не се чувал, освен трополенето на дъждовни капки и понякога, отгоре, викът на някоя голяма хищна птица. А тези звуци се повтаряли от ехото, защото били навлезли сред големи черни скали, по-високи и от най-високите дървета. Наоколо тук-там имало сняг, защото на това място никога не грее слънце, което да го стопи. Мъхът бил хлъзгав и, ако се случело да блъснат надолу някое камъче, то дълго продължавало да трополи в дерето зад тях. Но Ел-Ахрейра знаел пътя и продължавал да върви напред, докато мъглата станала толкова плътна, че вече нищо не се виждало. Тогава те се доближили до скалата и малко по малко, както напредвали, тя се надвесила над тях, като тъмен таван над гърбовете им. Там, където скалата свършвала, се показал отворът на един тунел, голям като гигантска заешка дупка. В пронизващия студ и тишината наоколо, Ел-Ахрейра тропнал с крак и махнал с опашка към Зайофейкал. И тогава, докато се готвели да влязат в тунела, осъзнали, че една форма, която в сумрака били помислили за скала, всъщност не била скала. Това бил Черният Заек от Инлѐ застанал съвсем близо до тях, неподвижен като някой лишей и студен като камък.

— Леско! — обади се Съдинката, който се взираше в мрака и трепереше. — На мен тази история не ми харесва. Знам, че не съм достатъчно смел, но…

— Не се безпокой, Съдинке — прекъсна го Петко. — Ти не си единственият с такова настроение.

Всъщност Петко изглеждаше съвсем спокоен и дори безгрижен — нещо, което не можеше да се каже за нито един от останалите присъстващи зайци. Съдинката, обаче, нямаше как да усети това.

— Хайде да идем двамата малко по-настрани, да гледаме как паяците ловят молци — предложи Петко. — Струва ми се, че си спомням къде видях една полянка с фий — някъде насам беше.

И продължавайки да говори тихо, той поведе Съдинката по обраслия с трева хребет. Леско се извърна, за да провери в каква посока тръгват, а Глухарчето се поколеба дали да продължи да разказва.

— Давай нататък — каза Голям Перчем, — и недей нищо да пропускаш.

— Ами то, аз много неща пропускам, нали така и не знам цялата истина — отговори Глухарчето. — Защото никой не може да каже какво се случва в тази страна, където Ел-Ахрейра отишъл доброволно, а ние изобщо не сме били. Но, както са ми разказвали, щом забелязали Черния Заек, те изтичали надолу по тунела. Това била единствената възможност да избягат — нямало накъде другаде. И те сторили това, въпреки че специално били дошли да го срещнат и че всичко зависело от тази среща. Направили са точно същото, каквото и всички ние бихме сторили. Краят също не бил по-различен, защото след продължително хлъзгане, препъване и падане в тунела, попаднали в обширна каменна бърлога. Всичко там било от камък — Черният Заек я бил изкопал в планинската скала със собствените си нокти. И там видели да ги чака този, от когото били побягнали. Имало и други в бърлогата — сенки без звук и без мирис. Нали разбирате, Черният Заек също си има Аусла. Лично аз нямам особено желание да срещна нейните членове.

Черният Заек заговорил с глас, подобен на звука на падаща вода в езеро, разположено на ехтящо и тъмно място.

— Ел-Ахрейра, защо си дошъл тук?

— Дойдох заради народа си — прошепнал Ел-Ахрейра.

Миризмата на Черния Заек била като от ланшни кости. Ел-Ахрейра виждал очите му, защото те светили в червено, със светлина, която не осветява.

— Ти си странник тук, Ел-Ахрейра — казал Черният Заек. — Ти си жив.

— Милорд — отговорил Ел-Ахрейра, — дошъл съм да ви дам живота си. Моят живот срещу спасението на народа ми.

Черният Заек прокарал ноктите си по пода и казал:

— Сделки, сделки, Ел-Ахрейра. Няма дори и един ден, без някоя зайка да предложи своя живот, за да запази малките си, или някой честен капитан на Аусла да иска да жертва живота си, за да спаси своя Главен Заек. Понякога жертвата се приема, а понякога не. Но сделка не може да има, защото тук става това, което трябва да стане.

Ел-Ахрейра нищо не отговорил, но си помислил: „Може да го излъжа да вземе живота ми. И той ще трябва да спази думата си, както Принц Дъга стори това.“

— Ти си мой гост, Ел-Ахрейра — казал Черният Заек. — Можеш да останеш в бърлогата ми колкото пожелаеш. Можеш да спиш тук. Можеш и да се храниш тук — а тези, на които им се разрешава да сторят това, са наистина малко на брой.

После Черният Заек се обърнал към Ауслата и казал:

— Нека да се нахрани.

— Ние няма да се храним, милорд — отговорил Ел-Ахрейра.

Той знаел, че ако приеме предложената му в тази бърлога храна, тайните му мисли ще бъдат разкрити и това ще е краят на всичките му номера.

— Тогава поне трябва да те забавляваме — казал Черният Заек.

— Трябва да се чувстваш като у дома си, Ел-Ахрейра. Хайде, нека да поиграем на камъчета^[2].

— Добре! — отговорил Ел-Ахрейра. — Ако аз спечеля, милорд, може би ще бъдете така добър да приемете моя живот в замяна на спасението на народа ми.

— Така да бъде — отговорил Черният Заек. — Но ако аз спечеля, Ел-Ахрейра, ти ще ми дадеш опашката и мустаците си.

Камъчетата били донесени и Ел-Ахрейра седнал в това студено и ехтящо място да играе срещу Черния Заек от Инлѐ. Е, както сигурно се досещате, Ел-Ахрейра бил много опитен играч на камъчета. Никой заек, покривал някога с лапа набор камъчета, не можел да твърди, че е по-добър от него. Но там, на това ужасно място, пред очите на Черния Заек и с безшумната Аусла наоколо, колкото и да се опитвал да е спокоен, самообладанието му го напуснало. Още преди да покрие набора усетил, че Черният Заек знае какво има отдолу. Черният Заек не показал и най-малкото нетърпение. Той играел така, както вали снегът — безшумно и без никаква промяна, докато накрая Ел-Ахрейра се отчаял и разбрал, че не може да спечели.

— Можеш да заплатиш залога си на Ауслата, Ел-Ахрейра — казал Черният Заек. — Те ще ти покажат бърлога, където да спиш.

Аз ще се върна утре и, ако си все още тук, пак ще се срещнем. Но си свободен да си тръгнеш, когато поискаш.

После членовете на Ауслата отвели Ел-Ахрейра, отрязали опашката му и отскубнали мустаците му. Като дошъл на себе си, бил останал вече сам със Зайофейкал в празна каменна бърлога, с изход навън към планината.

— О, господарю — възкликнал Зайофейкал, — какво ще правиш сега? В името на Фрит, нека да си тръгнем. Моето осезание ще служи и на двама ни в тъмното.

— Категорично не — възразил Ел-Ахрейра. Той все още се надявал да получи по някакъв начин каквото искал от Черния Заек. Сигурен бил, че причината да ги настанят в тази бърлога била да бъдат подложени на изкушението да си тръгнат. Така че той повторил:

— Категорично не. Аз мога да мина и с малко върбовка и повит. Излез да набереш малко, Зайофейкал, но непременно се върни преди утре вечер. Най-добре донеси и малко храна, ако успееш.

Зайофейкал излязъл, както му било казано, и Ел-Ахрейра останал сам. Той можал да поспи съвсем малко — отчасти заради болката, отчасти заради непрекъснато изпитвания страх, но главно защото се мъчел да измисли някакъв номер, който да му послужи. На следния ден Зайофейкал се върнал и донесъл няколко парчета ряпа. След като Ел-Ахрейра ги изял, Зайофейкал помогнал да се позакърпи със сива опашка и мустаци от зимен повит и спореж. Вечерта отишъл да срещне Черния Заек, все едно че нищо не се е случило.

— Е, Ел-Ахрейра — казал Черният Заек, като при това не си сбърчил носа както правят всички зайци, а го навел напред като някое куче, — моята бърлога не би могла да отговаря на твоя вкус. Но може би все пак си успял да отдъхнеш?

— Да, милорд — отговорил Ел-Ахрейра. — Щастлив съм, че ми разрешихте да остана.

— Най-добре тази вечер да не играем на камъчета — казал Черният Заек. — Бъди сигурен, Ел-Ахрейра, че аз не желая да ти причинявам страдания. В крайна сметка, аз не съм един от Хилядата. Повтарям, ако искаш — стой тук, ако искаш си тръгни. Но ако все пак решиш да останеш, може би ще бъдеш така добър да изслушаш една история; после, ако искаш, може и ти да разправиш някоя.

— Разбира се, милорд — съгласил се Ел-Ахрейра. — И ако моята история е така сполучлива като вашата, може би ще приемете моя живот и ще осигурите безопасност на народа ми.

— Така да бъде — отговорил Черният Заек. — Но ако не успееш, Ел-Ахрейра, ще трябва да се разделиш, е ушите си.

После Черният Заек изчакал да види дали Ел-Ахрейра няма да откаже облога, но той не сторил това.

Тогава Черният Заек разказал такава страшна и мрачна история, че смразил сърцата на Зайофейкал и Ел-Ахрейра, както били приклекнали върху скалата, защото те знаели, че всяка дума е истина. Направо се слисали. Струвало им се, че са попаднали в ледени облаци, сетивата им били като вцепенени. Историята на Черния Заек проникнала в сърцата им като някой червей в орех, оставящ след себе си само пустота. Когато най-сетне ужасната история свършила, Ел-Ахрейра се опитал да заговори на свой ред. Но той изобщо не могъл да събере мислите си. Започнал да заеква и да тича насам-натам, като някоя мишка, бягаща от нисколетящ ястреб. Черният Заек чакал в мълчание, без ни най-малък признак на нетърпение. Най-сетне станало ясно, че няма да има история от страна на Ел-Ахрейра. Членовете на Ауслата го взели и го приспали дълбоко. Когато се събудил, ушите му ги нямало и само Зайофейкал бил при него в каменната бърлога и плачел като някое малко зайче.

— О, господарю! — възкликнал Зайофейкал. — Какъв е смисълът на всички тези страдания? В името на Господ Фрит и на зелената трева, нека да те отведа вкъщи.

— Глупости — отговорил Ел-Ахрейра: — Излез да ми донесеш две хубави, големи листа лапад. Те много добре ще ми послужат за уши.

— Те ще увехнат, господарю — казал Зайофейкал. — А самият аз и сега съм като попарен.

Но Ел-Ахрейра казал:

— Ще изтраят достатъчно дълго за каквото имам да правя. Само че, не се сещам как точно да постъпя.

Когато Зайофейкал излязъл, Ел-Ахрейра се опитал да мисли ясно. Черният Заек не желаел да приеме живота му. Освен това ясно било, че сам той никога няма да успее да го надхитри — все едно да се състезава по бързо бягане върху ледена пързалка. Но ако Черният Заек не го мрази, тогава защо му причинява такива страдания? За да пречупи куража му и да го накара да си тръгне. Защо тогава просто не го отпрати? И защо Черният Заек трябва, преди да го нарани, все да изчаква той самият да предложи облог и да го изгуби? Изведнъж Ел-Ахрейра се сетил какво е обяснението. Тези сенки нямали власт нито да го наранят, нито да го отпратят, без неговото собствено съгласие. Не, те не искат да му помогнат.

Те само се опитват да овладеят волята му и да я пречупят, ако успеят. Но ако допуснем, че той намери сред тях нещо, с което да спаси народа си, ще могат ли да го спрат да го отнесе?

Когато Зайофейкал се върнал, той помогнал на Ел-Ахрейра да прикрие ужасните рани на главата си с две листа лапад наместо уши. Малко след това те заспали. Но Ел-Ахрейра продължавал да сънува своите гладуващи зайци — как стоят на пост в подземните ходове, за да отблъскват войниците на крал Дарзин и възлагат всичките си надежди на него. Когато най-сетне Ел-Ахрейра се събудил, бил целият като схванат от студ. Започнал да скита из ходовете на каменното селище. Докато подскачал наоколо, влачейки листата лапад от двете страни на главата си (защото тях той не можел да изправя и движи като предишните си уши), достигнал до място, където няколко тесни хода тръгвали надълбоко в земята. Тук намерил двамина от ужасната призрачна Аусла да се занимават с някаква своя си работа. Те се извърнали и се втренчили в него, за да го уплашат, но Ел-Ахрейра бил вече превъзмогнал чувството на страх и ги изгледал на свой ред, чудейки се какво може да са намислили този път да го убедят да загуби.

— Върви си, Ел-Ахрейра — казал накрая единият от тях. — Нямаш работа тук, в този кладенец. Ти си жив, а и вече много изстрада.

— Не и колкото народа ми — отговорил Ел-Ахрейра.

— Тук има достатъчно страдания за хиляда селища — казала сянката. — Не бъди толкова упорит, Ел-Ахрейра. В тези дупки се намират всички болести и напасти, които нападат зайците — треска, краста и вътрешни болести. А тук, в най-близката дупка, се намира бялата слепота, която изпраща накуцващи същества да умрат в полето и после дори и елилите не докосват мъртвите им тела. Това ни е задачата, да поддържаме всички тези болести в готовност да бъдат използвани от Инлѐ-Ра. Защото каквото е, то трябва да бъде.

Тогава Ел-Ахрейра усетил, че няма какво повече да мисли. Престорил се, че си тръгва, но после изведнъж се обърнал, втурнал се към сенките и се пъхнал в най-близката дупка така бързо, както дъждовна капка попива в земята. И останал там да лежи, докато сенките потрепвали и бърборели около входа, защото те нямали власт да го движат, освен посредством страха му. След време те си тръгнали и Ел-Ахрейра останал сам, чудейки се дали ще може да стигне до армията на крал Дарзин, без да си служи с мустаци и уши.

Най-сетне, след като бил сигурен, че е стоял достатъчно в дупката, за да се зарази, Ел-Ахрейра излязъл от дупката и тръгнал обратно по подземния ход. Не знаел колко бързо ще се прояви болестта и колко му остава да живее, но било ясно, че трябва да се връща час по-скоро, ако е възможно преди признаците на болестта да станат видими. Без да доближава Зайофейкал, трябва да му каже да бърза напред, да отиде при зайците в селището и да ги предупреди да блокират всички изходи и да стоят под земята, докато армията на крал Дарзин бъде унищожена.

Спънал се в един камък в тъмното, защото бил трескав, а и нищо не усещал без мустаците си. В този момент се чул тих глас:

— Ел-Ахрейра, къде отиваш?

Без ушите си той нищо не чул, но усетил, че Черният Заек е до него.

— Отивам си вкъщи, милорд. Нали казахте, че мога да си тръгна когато пожелая.

— Имаш някакъв замисъл, Ел-Ахрейра — казал Черният Заек. — Какъв е той?

— Бях в кладенеца, милорд — отговорил Ел-Ахрейра. — Заразих се с бяла слепота и отивам да спася народа си, като унищожа врага.

— А ти знаеш ли как се пренася бялата слепота? — попитал Черният Заек.

Ел-Ахрейра бил обхванат от внезапно безпокойство, но не казал нищо.

— Тя се пренася от бълхите в заешките уши — обяснил Черният Заек. — Те преминават от ушите на някой болен заек в ушите на останалите зайци. Но, Ел-Ахрейра, ти нямаш уши, а бълхите не се интересуват от лападови листа. Ти не можеш нито да се заразиш, нито да пренесеш бялата слепота.

Тогава най-сетне Ел-Ахрейра почувствал как силата и куражът му го напускат. Паднал на земята. Опитал се да се надигне, но краката му се плъзгали по скалата. Опитал се да пълзи, а после просто легнал и замълчал.

— Ел-Ахрейра — проговорил най-сетне Черният Заек, — това тук е студено селище, лошо място за живите и изобщо неподходящо за горещи сърца и смели духове. Ти ми създаваш неприятности и неудобства. Върви си, аз сам ще спася народа ти. Недей да проявяваш дързостта да ме питаш кога. Тук няма време. Те вече са спасени.

В този момент крал Дарзин и войниците му, които на свечеряване все още се подигравали на отстъпилите под земята зайци, внезапно били обхванати от объркване и ужас. Из полята като че се появили грамадни зайци с червени очи, надничащи зад магарешките бодли. Всички войници побягнали, а призрачните зайци изчезнали в тъмнината. Ето защо никой заек, разказващ историите за Ел-Ахрейра, не може да обясни какви са били тези същества и как са изглеждали. Нито едно от тях не е било видяно оттогава насам, чак до наши дни.

Когато Ел-Ахрейра най-сетне успял да се изправи на краката си, Черният Заек си бил тръгнал, а Зайофейкал идвал по подземния ход да го търси. Двамата приятели излезли навън в планината и тръгнали в мъглата, надолу по каменистото дере. Не знаели накъде отиват, освен че се отдалечават от селището на Черния Заек. Скоро си проличало, че Ел-Ахрейра се бил разболял от шока и изтощението. Зайофейкал изкопал една дупка и там останали няколко дни.

По-късно, когато Ел-Ахрейра се почувствал по-добре, продължили нататък, но не могли да открият пътя за селището си. Толкова били объркани, че се наложило да молят за помощ и подслон други животни, които срещнали по пътя си. Скитането им продължило три месеца и имали много приключения. Някои от тях, както знаете, са предмет на цели самостоятелни истории. Веднъж живели с едно лендри и му намерили фазанови яйца в гората. Друг път едва успели да избягат от една ливада по време на коситба. През цялото време Зайофейкал се грижел за Ел-Ахрейра, носил му свежи лападови листа и пъдел мухите от раните му, докато те заздравели.

Най-сетне, един ден се завърнали в селището. Било вечер. Слънцето осветявало очертанията на всички хълмове наоколо. Забелязали няколко зайци да силфлеят — скубели трева или си играели около мравуняците. Двамата приятели се спрели на височината край полето, наслаждавайки се на носения от вятъра аромат на прещип и здравец.

— Ами, те много добре изглеждат — зарадвал се Ел-Ахрейра. — Наистина са здрави и жизнени. Нека се промъкнем тихичко при тях, за да видим дали ще открием някои от капитаните на Ауслата в селището. Няма защо да вдигаме много шум и да правим церемонии.

И те тръгнали покрай синора, но не могли добре да се ориентират, защото селището се било разраснало и имало много нови дупки — както по склона, така и в полето. Спрели да поговорят с група пъргави и умни млади зайци и зайки, седнали под цветовете на бъзово дърво.

— Искаме да намерим Върболист. Ще ни кажете ли къде е неговата бърлога? — запитал Зайофейкал.

— Никога не съм чувал за него — отговорил един млад заек. — Сигурни ли сте, че той е в това селище?

— Да, освен ако не е умрял — казал Зайофейкал. — Но вие сигурно сте чували за капитан Върболист? Той бе офицер в Ауслата по време на сраженията.

— Какви сражения? — запитал друг заек.

— Сраженията срещу крал Дарзин.

— О, старче, ти за това ли приказваш? — обадил се пак същият заек. — Тези сражения са приключили още преди да се родя.

— Но сигурно знаете капитаните от Ауслата, участваш в тях? — попитал пак Зайофейкал.

— За нищо на света не искам да имам нещо общо с тях — отвърнал заекът, — с тези старчоци с побелели мустаци. Какво ни трябва да знаем за тях?

— Каквото са сторили — казал Зайофейкал.

— Тези стари военни щуротии ли, старче? — казал първият заек. — Това отдавна е приключило. Няма нищо общо с нас.

— Ако този Върболист е воювал с крал Как-му-беше-името, това си е негова работа — казала една от зайките. — Нас това изобщо не ни интересува, нали?

— При това е вършел нещо много лошо — обадила се друга зайка. — Голяма срамота. Ако никой не воюва, няма изобщо да има войни, нали? Само че старите зайци не могат да проумеят това.

Баща ми е участвал в тази история — обадил се вторият заек. — Понякога нещо го прихваща и започва да разказва. Но аз винаги бързо излизам. „Те направиха това и това и тогава ние сторихме еди-какво си.“ Направо свят да ти се завие. Бедният дядка, сигурно би искал да може да забрави. Но предполагам, че половината неща си ги измисля. И къде смятате, че е прихванал това нещо?

— Ако нямате нищо против да поизчакате малко, сър — казал трети заек на Ел-Ахрейра, — ще ида да видя дали мога да намеря капитан Върболист. Не го познавам лично, нали разбирате, селището ни е голямо.

— Много любезно от ваша страна — отговорил Ел-Ахрейра. — Но мисля, че аз вече достатъчно се ориентирах и сам ще мога да го намеря.

Ел-Ахрейра тръгнал покрай синора към гората, седнал под една леска и се загледал към полята. Когато светлината започнала да отслабва, той изведнъж усетил, че Господ Фрит е наблизо, между листата.

— Ядосаха ли те, Ел-Ахрейра? — запитал Господ Фрит.

— Не, Господи — отговорил Ел-Ахрейра. — Не съм ядосан. Но се научих, че когато става дума за любими същества, страданията не са единственото нещо, за което можеш да ги съжаляваш. Един заек, ако не може да осъзнае какъв дар е получил с осигуряването на безопасността му, е по-беден и от гол охлюв, макар и той самият да не разбира това.

— Мъдростта се открива в пустеещите хълмове, Ел-Ахрейра, където никой не идва да се храни, както и в каменистите склонове, където един заек напразно би се опитвал да си изкопае дупка. Но като става дума за дарове, донесъл съм тук няколко дреболии за теб. Две уши, опашка и мустаци. Ушите може отначало да ти се сторят странни. Сложил съм малко звездна светлина в тях, но наистина съвсем приглушена — така че да не издава такъв умен крадец като теб. А, ето че и Зайофейкал се връща. Много добре, имам нещо и за него. Хайде да…

— Леско! Леско-Ра! — чу се изведнъж гласът на Съдинката иззад няколко репея, съвсем откъм края на малкия кръг слушатели. — Една лисица се изкачва по хребета!